Джоана Линдзи
Разбойникът и зеленооката (20)

Двадесета глава

— Според мен тогава трябваше да му откраднем коня — недоволно отбеляза Гилян, докато двамата с Лаклан наблюдаваха упражненията на два чистокръвни коня в двора до най-близката конюшня. — Изглежда е нямало да му направи впечатление, като се има предвид колко има тук и колко още се раждат всяка година. Освен това щяхме да му вземем добри пари.

— Не говори толкова високо — смъмри го Лаклан и хвърли поглед към двама от по-възрастните гости, които се бяха облегнали на оградата и също се възхищаваха на двата жребеца. Доколкото чуваше разговора им, те обсъждаха първокласните чистокръвни коне, които се отглеждаха в Шеринг Крос.

Лаклан дръпна братовчед си по-настрана и каза:

— Нямаше смисъл да крадем коня му, Гил. Той щеше да си го върне по същия начин, по който си върна Меган. Освен това аз не крада коне, много добре го знаеш.

Обсъждаха херцог Ротстън и коня, с който беше в деня, в който Лаклан и братовчедите му спряха каретата му, за да го ограбят, а Лаклан забягна с Меган, а не парите, които им бяха целта. На Лаклан вече му се искаше да си беше стоял вкъщи през този ден.

— Добре де, просто ми хрумна — призна си Гилян. — Макар че като си говорим за тези работи, мисля си, че изобщо не гледаш сериозно на работата с намирането на жена.

— А ти откъде реши, че краденето на коне има нещо общо с намирането на жена? — повдигна вежди Лаклан.

— Не е ли очевидно? — отвърна Гилян. — Разбира се, че с парите, които и двете биха ти донесли, а именно това е причината, поради която сме тук. Или вече и това си забравил?

Именно въпросът, а не отговорът, накара Лаклан да се намръщи.

— Я ми кажи нещо, Гил. Да не би да си мислиш, че не приемам отговорността си на сериозно? Или просто си намираш причина по-често да се оплакваш, защото живеем при проклетите англичани?

— Сигурно е така, както казваш — съгласи се Гилян. — Да, сигурно е така, особено като се има пред вид, че сме тук повече от месец. Никоя ли още не ти е пленила въображението, след като вече ти дойде акълът и се отказа от херцогинята?

— Да, има едно девойче — измънка Лаклан и гневното му изражение омекна.

— Боже, защо не си ми го казал? Кога ще й предложиш да се ожените?

— Вече го направих.

— И?

— Тя не ме иска.

— Това изобщо не е смешно, Лаклан — изсумтя Гилян. — Всяко девойче би било доволно да…

— С изключение на това.

— Сериозно ли говориш?

— Да.

— Тя… Сетих се, значи е обещала на друг.

— Не. Просто не ме харесва.

Гилян едва не прихна, когато видя колко е ядосан Лаклан, но успя да се сдържи и вместо това само поклати глава.

— Е, добре поне, че тук почти всеки ден идват нови девойчета благодарение на усърдието на баба ти. Ще си намериш друга, Лаклан. Радвам се обаче, че най-после се зае с тази работа сериозно и вече не мислиш за херцогинята, а за доброто на клана.

Лаклан изсумтя. Да престане да мисли за херцогинята ли? Това определено не се беше оказало толкова трудно, колкото очакваше. Тази мисъл го накара да се зачуди дали Меган не е била права.

Дали не се беше заблуждавал през цялото време за чувствата си към нея? Дали не я беше искал само защото тя бе толкова красива и защото му беше избягала, преди да беше имал възможност да я очарова? Или пък беше заради това, че херцогът и тя имаха дете, при това син?

Детето наистина коренно променяше нещата, особено при положение, че херцогът никога нямаше да се откаже от наследника си, и то с право. Лаклан никога не би проявил жестокостта да раздели една майка от детето й, независимо от собствените си чувства към нея. Той обаче вече не се опитваше да си изясни какви са чувствата му. Те просто вече не съществуваха, сякаш никога не ги беше имало.

Странното обаче бе, че той определено беше наясно с чувствата си по отношение на другата англичанка. Кимбърли го ядосваше, особено когато се веселеше с други мъже.

Не беше ревност — изключено беше да е ревност. В повечето случаи се дразнеше, когато тя беше с Джеймс Травърс, смееше се, танцуваше, партнираше му на карти или просто тихо си приказваха. Травърс обаче беше мъж на средна възраст. Лаклан не можеше да ревнува мъж, който бе почти два пъти по-възрастен от него. Това беше абсурд. Освен това той никога не беше изпитвал ревност. Поне не можеше да си спомни някога да го е правил, така че очевидно не му беше в характера да изпитва такова глупаво чувство.

И все пак не можеше да отрече, че го е яд. Отгоре на всичко, ядът не му минаваше, независимо че стараеше да не му обръща внимание. Най-вероятната причина беше отказът на девойчето да се омъжи за него. Самочувствието му сигурно много беше пострадало от това. Първо Меган не го приемаше на сериозно, а после Кимбърли, след като ясно му беше показала, че го иска, изведнъж започна да не го иска за постоянно. Кога ли беше изпитвал толкова затруднения с жените? Никога. Сигурно именно заради това му беше толкова трудно да се справи с проблема.

Наистина беше жалко, че се беше отказал да преследва Меган, след като бе съблазнил Кимбърли, а не преди това. Ако можеше да реши въпроса по-различно, ако не си беше въобразявал, че иска Меган, сега сигурно нямаше да има проблеми. Той обаче си мислеше, че Кимбърли е временно развлечение. Просто развлечение.

Обаче тя беше жената, за която не преставаше да си мисли преди и след онази прекрасна нощ, която бяха прекарали заедно. Ето защо не беше изненадан, че в момента, в който най-после беше решил сериозно да подходи към намирането на жена, той се сети за нея. Сега обаче беше прекалено късно. Беше изгорил всичките си мостове. Тя му го беше казала съвсем ясно — не го искаше.

От друга страна, това не можеше да е пречка за него — той винаги преследваше това, което истински искаше. Да, той все още я искаше. Боже, тя сякаш беше родена за неговите обятия. Беше нещо невероятно, нещо, което не беше изпитвал никога преди. Сега му се искаше непрекъснато да изпитва това чувство.