Джоана Линдзи
Разбойникът и зеленооката (36)

Тридесет и шеста глава

— Ела де, много ще ти хареса — каза Меган и задърпа Кимбърли през поляната. — Пък и нали каза, че било добра идея.

— Това беше преди… е, преди в миг на умопомрачение да си намеря съпруг.

Меган примига, а после избухна в смях.

— Умопомрачение ли? Боже, как хубаво го каза. Ще трябва да си го спомня следващия път, когато Девлин ме докара до… умопомрачение. О, я престани да се изчервяваш. Наистина е забавно, ако се позамислиш.

Кимбърли не беше на същото мнение.

— Освен че наистина си беше умопомрачение, аз все още не мога да повярвам…

Меган я прегърна и я прекъсна:

— Престани да се самоизмъчваш за това. То не е умопомрачение, а страст, и всички ние й се поддаваме по някое време, а ако имаме късмет — често. Спомням си нещо, което Девлин ми каза, преди да се оженим — ааа, как точно го каза? А, да, че желанието не зависи от мястото, времето или човека.

— Той ти е говорил за това, преди да се ожените? — почти прошепна Кимбърли, защото темата не беше съвсем обичайна.

— Е, ухажването ни беше — как да се изразя? — бурно — засмя се Меган. — Всъщност по-скоро приличаше на война. А тогава той се оплакваше, че съм го възбуждала. И ми каза така. „Когато и на теб ти се случи, а това ще стане някой ден, и ти няма да можеш да го обуздаеш като мен. Или се любиш, или страдаш.“ И трябва да ти кажа, че е съвсем вярно. Предполагам, че и ти си го научила.

— Обаче не трябваше да го научавам преди брачните клетви. Ти не си…

— Мила моя, ще ти поверя една тайна, защото се надявам, че така ще облекча угризенията ти, но аз наистина научих тези неща, преди да забягна в Гретна Грийн, където тайно се оженихме.

— Така ли? — ококори се Кимбърли. — Значи вие с херцога сте постъпили като нас?

— Не се изненадвай толкова. Така се получи, че бракът ми започна по съвсем същия начин, по който и твоят, и тогава това изобщо не ме радваше. Но сега мога единствено да се надявам, че и твоят брак ще е толкова щастлив, колкото и моят, или поне ти да си на това мнение. Важното е какво си мислиш ти, а не другите. Е, предполагам, че трябва да се съобразяваш и с мнението на твоя шотландец. Така се поддържа мир в семейството, нали знаеш.

Кимбърли засия. Вече се чувстваше по-добре, поне малко. Обаче все още не искаше да отиде на пикника, който Меган беше организирала в оранжерията. Нали гостите също щяха да са там. Не искаше да се изправи срещу тях, след като през последните дни почти не беше излизала от стаята си.

— Не съм готова за това. Сигурно всички знаят и…

— И какво от това? Те също така знаят, че ще се омъжиш за него. Девлин се погрижи да го оповести снощи. Направо ще се учудиш как хората умеят да прощават, стига грехът, който си извършил, накрая да бъде изкупен. А ти си изкупуваш своя, като се омъжваш за шотландеца. Ако обаче беше отказала да се омъжиш за него, в такъв случай наистина трябваше да не си показваш носа никъде, докато си жива.

— Как успяваш да изкараш всичко на шега? — усмихна се Кимбърли.

— Защото полагам усилия, скъпа — засмя се Меган. — Ако не внасям достатъчно шеги в живота на Девлин, той ще се превърне отново в онзи надут и високомерен мъж, какъвто беше преди да го срещна, а това със сигурност би довело до дрязги помежду ни. А сега идвай, защото докато стигнем, в кошниците няма да е останало нищо.

— Джеймс… Джеймс ще бъде ли там?

— Не — нежно отвърна Меган. — Той си замина вчера следобед.

— Толкова ми е неудобно — въздъхна Кимбърли. — Мисля, че и той искаше да ми направи предложение.

— Няма защо да ти е неудобно. Това се случва, и то доста често. Той е зрял мъж, ще се оправи и вероятно ще продължи да си търси съпруга, след като вече се е решил да го направи. Освен това ти трябва да следваш собственото си сърце и да приемеш чувствата си такива, каквито са.

— Но сърцето ми не е…

— Шшшт, не говори така — каза Меган. — Много добре знам колко по-лесно е да отричаш и да не обръщаш внимание на чувствата си. И аз бях специалистка по това. Но също така знам, че всеки мъж, който може да те доведе до… умопомрачение… упражнява много голям контрол над сърцето ти. Честно да ти кажа, смятам, че си направила правилния избор.

Правилният избор ли? Та Кимбърли не бе правила никакъв избор — тялото й го беше направило, но тя нямаше намерение да спори по този въпрос с херцогинята. Меган очевидно имаше други възгледи за любовта. А Лаклан изобщо не контролираше и не държеше да контролира сърцето й — и това щеше да е така, докато беше влюбен в друга. Влязоха в оранжерията. Беше приятно топло, влажно и имаше много хора. Бяха донесли няколко маси за по-възрастните, които не искаха да седят на земята, но повечето гости седяха на одеяла, постлани сред зеленината.

Всички топло приветстваха Меган, която минаваше от група на група заедно с Кимбърли. Никой не изразяваше високомерие, нямаше неодобрителни погледи или подсмиване. Все едно не беше в центъра на още един скандал, все едно не беше имало скандал.

Но, разбира се, скандал имаше. Кимбърли си беше мислила, че ще се смути, но не стана така и това вероятно се дължеше на Меган, която открито изразяваше подкрепата си и вървеше под ръка с нея. Херцогиня Ротстън наистина умееше да оказва голямо влияние върху общественото мнение. А може би в думите й, че хората умеят да прощават, стига извършеният грях да се поправи, имаше известна истина. Каквато и да беше причината, Кимбърли беше изключително изненадана и облекчена.

— А, ето го и него — каза Меган, щом видя съпруга си. — Май още не е бъркал надълбоко в кошницата.

— Сигурно защото сладкото ви ангелче е в скута му и му отвлича вниманието — усмихна се Кимбърли.

— А, да, сигурно.

На Кимбърли й беше оказана привилегията да я запознаят с наследника на Ротстън малко след пристигането й в Шеринг Крос. Тя веднага се бе влюбила в красивото дете и често го посещаваше.

Сега тя седна с Меган на одеялото и протегна ръце да вземе детето.

— Може ли?

— О, разбира се! — облекчено отвърна херцогът и бързо й подаде сина си. — Стига ми, че съм на пикник посред зима. — Той изгледа ядно жена си. — Но направо умирам от глад, а не можах и една хапка да сложа в устата си — този тук ми взема всичко.

— Да ти преведа, Кимбърли — засмя се Меган. — Иска да каже, че досега е хранил Джъстин и му е доставило такова удоволствие да го прави, че направо е забравил да хапне.

— Е, значи ще има достатъчно храна за останалите — чу се глас.

Беше Лаклан, който се просна на одеялото до Кимбърли. Нищо чудно, че не го беше видяла на влизане в оранжерията, макар да се беше оглеждала. Сигурно бе вървял след нея и Меган.

— Заповядай при нас, Лаклан — каза Меган малко сухо, тъй като той вече беше направил именно това.

Той й се усмихна широко и както винаги невъзмутимо каза:

— Чудесен следобед за пикник, нали? — После топлият му поглед се прехвърли върху Кимбърли. — Не си ли на същото мнение, Кимбър?

— Да, чудесен следобед — отвърна тя неохотно.

Не я свърташе на едно място. Той просто й въздействаше по някакъв начин. Очевидно и херцогът изпитваше същото, макар може би и по други причини, защото кимна на Лаклан, макар и сковано. Кимбърли се изненада — те очевидно отново си говореха, въпреки че не личеше да им е приятно.

Кимбърли определено не можеше да попита за причината за подпухналите устни на херцога, но се зачуди какво ли е станало.

— Много хубаво изглеждаш с бебе на ръце, скъпа — прошепна й Лаклан. — Но щеше да си още по-хубава, ако държеше моето дете.

Кимбърли гневно се изчерви на този намек, макар че Девлин и Меган в същия момент бъркаха в кошницата и слагаха нещата на одеялото, за да си вземат всички, и вероятно не го бяха чули. Това обаче не означаваше, че няма да го чуят, ако Лаклан продължеше в същия дух.

— Поне можеш да говориш на прилични теми, когато не сме сами — изсъска тя.

— Опасявам се, че не мога — отвърна той с въздишка. — Просто когато съм до теб, винаги си мисля за деца.

Тя ахна и се обърна на другата страна. Изобщо не смяташе да отвръща на тази забележка. Чу как той тихичко се смее зад гърба й.

— Внимавай с изчервяването, скъпа. Знаеш, че много ми харесва. Може би ще ми се наложи да те целуна, за да ти го докажа.

Тя рязко извърна глава и ядосано го изгледа.

— Ако го направиш, ще…

— Да, и ти ще ме целунеш — знам — прекъсна я той. — От което несъмнено ще се изчервиш още повече, а аз ще си мисля как да те отведа на някое място, където да те нацелувам както трябва.

Чувството наистина беше много странно — да е толкова разгневена, но в същото време да се възбужда от самата мисъл той да я отведе някъде, където да я нацелува както трябва. Както трябва — всъщност както не трябва…

Боже, луда ли беше да му позволява да се държи така с нея, да я вбесява с нахалството си, да я възбужда с намеци, и то пред хора! Той обаче не би настоявал, ако тя не реагираше. Да, тя щеше да се помъчи да не реагира по този начин.

— Ако има плодове, бих хапнала — каза Кимбърли на Меган, за да се поупражни.

— Страхливка — прошепна Лаклан зад нея и се засмя тихичко и дяволито.

Кимбърли не реагира. Е, поне не с думи. Защото отново се изчерви.