Джоана Линдзи
Разбойникът и зеленооката (51)

Петдесет и първа глава

Кимбърли донесе на Иън чаша подгрято вино с подправки и седна до него на дивана в приемната. Сигурно щяха да й останат белези от мечата прегръдка, с която я беше приветствал пред къщата, преди всички да влязат на топло.

Иън беше заплакал. Тя все още не можеше да повярва и дори нямаше да разбере, ако един от братята й не й го беше споменал.

Лаклан се беше нагърбил с уреждането на въпроса за спането за многото гости, за да може тя да прекара известно време насаме с баща си. Кимбърли не беше сигурна, че това е подходящо толкова скоро — все още се чувстваха неловко заедно. Тя обаче искаше да разпита баща си за толкова много неща, че нямаше търпение да изчака.

— Как разбра, че съм тук? — внимателно подхвана Кимбърли.

— Получих писмо от Сесил Ричардс. Отначало реших, че е някаква лоша шега. Пише, че жена му починала. — Той затвори очи за миг, после продължи: — Пише, че според него нямало смисъл повече да твърди, че копелето на Мелиса е негово.

— Това не е съвсем вярно. Поне не е решение, което е взел по собствено желание. Майка ми почина преди повече от година, но той съвсем наскоро ми съобщи, че ти си ми баща, а не той. Освен това не искаше да ми го каже, просто така се случи. Реших да се опитам да те намеря, но явно той е пожелал да ти го каже пръв.

— Все още не мога да понеса мисълта, че е починала — тихо промълви баща й. — Изоставих всяка надежда, че отново ще сме заедно или че отново ще я видя още преди години, но и за миг не престанах да я обичам. Любовта ми беше вечна. И никога не ми е минавало през ума, че може да е умряла… — Той преглътна. — Извинявай. За мен тя е починала току-що, все още не мога да се примиря с мисълта, че е мъртва.

— Разбирам. Но искам да ми кажеш нещо. Сесил каза, че си обичал Ели и че си съблазнил майка ми, само за да му отмъстиш.

Иън почервеня от гняв при думите й:

— Мръсник! Лъже, за да скрие собствените си грехове. Ако някой изобщо е искал да мъсти, това беше той.

— Какво всъщност се случи тогава?

— Той обичаше Елинор, много я обичаше. Не разбираше, че тя е алчна и безчувствена, според него тя не беше способна да причини на някого зло. Освен това тя се съгласи да се омъжи за него. Искаше богатството му и титлата графиня — или поне така си мислеше. Всъщност истината беше, че тя не можеше да го понася, и точно преди сватбата реши, че не си струва да го прави заради парите, че не може да живее с него.

— Значи му е казала? Отказала е сватбата?

— Не. Той й беше направил много хубави и скъпи подаръци, които тя искаше да задържи. Тя знаеше, че той ще си ги поиска обратно, и с право, ако не се омъжи за него. Но аз разбрах за това едва по-късно. По това време тя плачеше и ме молеше да я отведа и да я скрия някъде в Шотландия. Твърдеше, че страшно са се скарали и че той щял да я убие, ако я откриел. Аз знаех, че Сесил има непредсказуем характер, но излязох голям глупак, че й повярвах.

— Значи не са се карали?

— Не, просто го е използвала за предлог да ме накара да й помогна. Дори си го призна, след като пресякохме границата, и се присмя на наивността ми. Трябваше да я оставя да продължи сама и да кажа истината на Сесил, та да си я търси, ако е такъв глупак, та все още да е влюбен в нея. Но толкова се бях ядосал, че исках да я върна, за да се срещне с него. Това ми беше втората грешка.

— Защо?

— Защото тя отказа да се върне, а когато аз настоях, се засмя и препусна в нощта. После чух вик. Когато я настигнах, беше мъртва, а конят й — осакатен. Направо ме е срам да си кажа, че изпитах повече мъка, че трябваше да довърша коня, а не за смъртта й, защото тя беше голяма лъжкиня.

— Но Сесил си е мислил, че си я обичал и че си се мъчел да му я отнемеш. Поне така ми каза. Защо е бил на това мнение?

— Защото не събрах кураж да му кажа, че тя бяга от него. Това би го погубило, а на мен ми се искаше да му го спестя. Ето защо му казах, че и аз я обичам. Реших, че е по-добре да ме мрази, ако не може да ми прости, вместо да научи за истинските й чувства.

— Мисля, че това ти е била третата грешка. Оттогава той мрази всички шотландци и откакто го помня, е студен и мрачен човек.

— С удоволствие го научавам.

Това я изненада.

— Значи и ти си го мразел не по-малко, отколкото той теб? В такъв случай защо си се опитал да го предпазиш от Елинор?

— Защото това се случи преди той да ми отмъсти, когато все още бях негов приятел и се чувствах много виновен за цялата бъркотия.

Кимбърли се намръщи.

— И аз съм объркана. Сесил твърди, че не той, а ти си му отмъстил. Ти наистина ли съблазни майка ми?

— Не, скъпа, аз обичах майка ти. Винаги съм обичал Мели, но не мислех, че някога ще можем да се съберем. Тя беше богата, знаеш го, и родителите й искаха да се омъжи за някой с титла. Моето семейство не беше бедно, но в никакъв случай не можеше да се мери с нейното. А после открих, че тя отвръща на чувствата ми, и бях най-щастливият мъж на земята.

— И това е станало преди тя да се омъжи за Сесил?

— Да, и преди той да й направи предложение. Щяхме да забегнем двамата. Пазехме го в тайна, защото нейните родители нямаше да го одобрят. Сесил обаче разбра, че я обичам. Бях прекалено щастлив, за да не го забележи.

— И се е опитал да ти я отнеме?

— Не само се опита, ами успя. А аз бях прекалено залисан, за да забележа какво крои — горчиво отвърна Иън.

— Но как?

— Един ден дойде при мен, каза ми, че разбрал какво съм направил с Елинор, че нямало мъж, който да не се влюби в нея, и че ми прощавал за това.

Кимбърли се ококори недоверчиво.

— Сесил ти е казал, че ти прощава?

— Лъжа е било, скъпа, но тогава не го знаех. Каза, че моето присъствие му напомняло за случилото се, и ме помоли да замина някъде за кратко, за да му дам възможност да го превъзмогне, без постоянно да съм му пред очите. Не можех да му откажа — чувствах се виновен, исках да му спестя болката. Трябваше да му кажа истината — но пак сгреших и не го направих. Това все пак можеше да го накара да промени плановете си.

— Значи си заминал?

— Да, съгласих се да замина за известно време.

— А защо не си взел и майка ми? Нали вече сте били намислили да забегнете заедно?

— По това време тя беше в Лондон. Майка й беше организирала голямо тържество по случай рождения си ден. Аз обаче отидох в Лондон да я намеря. Всеки път, когато отивах да я посетя, нея я нямаше или беше неразположена, но не ми дойде наум, че нещо не е наред. Всеки ден ходех в градската им къща и всеки път ме връщаха.

— Искаш да кажеш, че не е искала да те види?

— Не, не е знаела, че съм там. Не й бяха казали. Само й бяха споменали, че баща й е разбрал за нас и ми е платил, за да се махна. След като го чула и от баща си, тя му повярвала — решила, че съм я зарязал за пари, и много тъгувала. Не знам какво му е казал Сесил, но го е накарал да излъже за мен и да се съгласи Сесил веднага да се ожени за Мели. А тя била прекалено разстроена, за да протестира.

— Боже Господи, собственият й баща…

— Не вини него, скъпа. Той сигурно си е мислил, че я пази от мен. Господ знае какво му е казал Сесил, но той насъска всички ни един срещу друг, всички ни манипулира с лъжите си, за да се сдобие с жената, която обичах. Въпреки че не я е обичал. Просто е искал да направи така, че да не се съберем.

Кимбърли тъжно поклати глава.

— Значи са се оженили в Лондон още преди да си успял да разговаряш с нея, за да й кажеш истината?

— Не, оженили се веднага щом се върнали в провинцията, а аз не знаех, че тя дори вече не е в Лондон. А толкова много исках да я видя! Сесил вече изобщо не ме интересуваше, така че щом разбрах, че е заминала, се върнах в Нортъмбърланд. И един съсед ми каза, че се оженили само два дни преди да пристигна.

— Защо не си я отвлякъл? — попита го Кимбърли почти ядосано. — Защо си я оставил да бъде нещастна с него?

— Да не би да си мислиш, че не съм се опитвал? Направо беше съсипана, че ми беше отказала. Но не можеше да дойде с мен, беше омъжена.

— Дори и след като е разбрала, че и двамата са ви измамили?

— Да, тя беше много морална. Вече нямаше връщане назад. Беше дала брачна клетва за добро или лошо. И въпреки че ме обичаше, не искаше да нарушава брачния си обет.

Кимбърли уморено се облегна на дивана. Сега смътно си спомняше някои неща от детството си, неща, които отдавна беше забравила. Спомняше си как майка й никога не оставаше в стаята, когато на гости им идваха бабата и дядото, дори не разговаряше с тях и не беше отишла на погребението им, когато и двамата бяха починали при пътна злополука с карета.

— Мисля, че тя изобщо не е простила на родителите си. По това време бях прекалено малка, за да се чудя защо никога не разговаря с тях, когато ни идваха на гости.

Той се пресегна и я стисна за ръката.

— Нищо не е в състояние да върне тези три погубени живота, скъпа.

— Да, наистина. — Тя въздъхна. — И дори не ти е казала за мен?

— Беше скоро след… Мисля, че не знаеше за теб, когато говорихме за последен път.

Тя се изчерви. Беше трудно да си представи как майка й се люби с този мъж в грях. Но те бяха възнамерявали да се оженят, да прекарат живота си заедно. Това беше повече, отколкото тя можеше да каже за себе си и Лаклан. Но пък тя и Лаклан се бяха оженили, а родителите й не го бяха направили.

— Знам, че шотландските планини са твой дом, но никога ли не си се връщал?

— Не, нито веднъж. Знаех, че ако я видя пак, ще я отвлека пряко волята й и тя ще ме намрази. И че ако видя Сесил… знаеш ли, много години си мислех да го убия. Затова тешах мъката си с уиски и жени и… — Той сви рамене. — Е, ти вече видя резултата от усилията ми.

Каза го, сякаш беше нещо съвсем естествено, без изобщо да се смути. Имаше шестнадесет извънбрачни деца, не, седемнадесет с нея. Освен това очевидно правеше каквото е необходимо за тях, отглеждаше ги, защото всички живееха с него. Тя си представяше как се опитват да се убият един друг за забавление — нали такава слава им се носеше.

— Да, синовете ти са много добри — усмихна се тя.

— Обаче нямам още нито едно внуче — измърмори той.

Тя почти се задави.

— Е, никой от тях още не е женен, нали?

Той повдигна рунтавите си вежди и я погледна така, сякаш искаше да й каже: „Това пък какво общо има?“. Тя се зачуди дали и всички майки на синовете му не живеят с него, но не се реши да попита, а вместо това каза:

— Да разбирам ли, че искаш внуци?

— Да. На тази възраст е удоволствие човек да е заобиколен от деца, но за жалост девойчето, в което съм влюбен сега, е ялово. Ти да не би да очакваш дете?

Кимбърли се изчерви.

— Не, аз съвсем скоро се омъжих — каза тя. Това очевидно не означаваше много в нейното необикновено семейство, разбира се, но за щастие той не й го изтъкна.

— Щастлива си с Макгрегър, нали?

— Той не ме обича, но много добре се разбираме.

Защо ли си беше признала?

— Тогава защо се омъжи за него, девойче?

Логичен въпрос, а руменината й му подсказа отговора. Той изсумтя. За щастие, точно в този момент влезе Лаклан.

— Значи ти не обичаш дъщеря ми, Лаклан Макгрегър? — рязко попита баща й.

Кимбърли вдигна поглед и цялата поруменя. Не можеше да повярва, че Иън ще го каже така направо. Усмивката на Лаклан се стопи.

— Разбира се, че я обичам — каза той сериозно. — Кой казва, че не я обичам?

— Тя.

Той я погледна със зелените си очи. В тях се четеше изненада, после пролича разочарование. Лаклан въздъхна, наведе се и я метна през рамо.

Тя ахна, баща й се засмя, а Лаклан каза:

— Ще прощаваш, Иън, но трябва да обясня някои неща на дъщеря ти, като например разликата между това да спиш с момиче и да го любиш. Тя очевидно не знае, че разлика има.

 

 

— Как можа да кажеш това на баща ми? — крещеше Кимбърли. — Как можа!

Лаклан я беше отнесъл в съседната стая, спалнята им, и я беше сложил на леглото. Сега се беше надвесил над нея и я гледаше весело, но Кимбърли беше прекалено ядосана, за да го забележи.

— Хайде сега, много добре знам какво казах. И той ме чу и ме разбра. Може би ти си единствената, която не е чула и не е разбрала.

— Но как можа да го направиш?

— Баща ти е стар мераклия, Кимбър. Доказателство за това е времето, което ми отне да намеря място за спане за домочадието му. Само на теб ти стана неудобно от това, което казах, а и така трябва, защото ако ми кажеш, че никога не си ме чула да казвам, че те обичам, ще ти насиня…

— Не съм. Нито веднъж. Кога си го казал?

— В деня, в който пристигнахме тук, го казах на Неса, и съм сигурен, че и ти ме чу. Но не става въпрос за това. Как може да не си разбрала, че те обичам, скъпа, когато всеки път, когато те погледна или докосна, и особено когато те любя, винаги ти казвам колко много те обичам?

Кимбърли отвори уста да възрази, но думите му достигнаха до съзнанието й и тя бавно сви устни. Не беше важно дали и кога й го е казал преди — нали току-що й го беше казал.

— Обичаш ме?

Той я изгледа гневно.

— Май все пак трябва да те понасиня, а?

Тя се усмихна и го прегърна през врата.

— Не, но ще си взема малко от любовта, за която ми говориш. Защото очевидно съм прекалено тъпа и често не те разбирам.

Той се засмя.

— Несъмнено се дължи на английската ти кръв. Имам късмет обаче, че аз не съм толкова тъп. Отдавна знаех, че ще ме обичаш вечно.

— Вечността е много дълго време, Лаклан. Не можеш ли да го ограничиш до нещо като петдесетина години?

— Не, скъпа, с теб имам нужда именно от вечност.