Джоана Линдзи
Разбойникът и зеленооката (40)

Четиридесета глава

— Всъщност си мисля, че е доста странно — отбеляза Меган, докато слизаше от коня си, сър Амброуз, и подаваше юздите на коняря.

Това, че конят й носеше името на съпруга й, и то още отпреди да се запознае с него — е, това беше дълга история. А и на Девлин името вече не му правеше впечатление, макар че отначало не беше така.

Връщаха се от езда. Тя му бе казала за последните събития, по-точно за Макгрегър и мащехата му. Обикновено Меган ходеше на езда рано сутрин, но ако искаше да язди с мъжа си, трябваше да се съобразява с натоварената му програма, а той от ранна сутрин работеше в кабинета си и точно затова днес бе пропуснал новия скандал.

— И какво точно намираш за странно? — попита той, докато я водеше към къщата под ръка. — Че дължа на шотландеца още едно извинение ли?

— Не, не това… — Тя изненадано замълча. — За какво?

— Защото не повярвах на историята му, че наследството му е било откраднато — кисело отвърна Девлин. — Реших, че лъже, за да накара всички да му съчувстват.

— Е, ако не е знаел, че ти си бил на това мнение, няма нужда да му се извиняваш.

— Има. Поради отношението ми към него не мислех обективно. Ако още в началото бях повярвал на историята му, може би щях да се отнеса към него по друг начин и може би нямаше да се нахвърля върху него, когато конете изчезнаха, може би нямаше…

— О, Боже! Ти май наистина се чувстваш виновен, а?

— Малко — кимна той.

— В такъв случай непременно… но нали знаеш, това няма да промени мнението му и той…

— Какво ще направи?

— Нямам представа. Дори не съм сигурна дали и самият той знае. Тази Марстън е като дете — все едно не разбира какво е направила. Той обаче е организирал роднините си да я пазят и няма да я пусне никъде, докато нещата не се уредят.

— А графът какво казва по въпроса? — попита Девлин, без да спира.

— Мисля, че още не знае. Поне никой не му беше казал, преди да излезем. А може и да е научил вече. Дано. Сигурно пак ще вдигне скандал.

— Е, аз изпълних дълга си снощи, колкото и неприятно да ми беше. Този път изобщо няма да се меся.

— Изобщо не те виня — отвърна Меган. — Лорд Ричардс е най-неприятният човек, когото съм виждала. Направо е изумително, че Кимбърли е толкова свястна, като се има предвид какъв е баща й. И да ти кажа, много се радвам, че ще се омъжи за шотландеца. Той е мил и чаровен и ще внесе смях в живота й, а ако питаш мен, на нея й липсва тъкмо смях.

Девлин я погледна учудено.

— Да не си забравила, скъпа? Готов съм да се закълна, че снощи ти казах, че графът е категорично против брака им.

Меган пренебрежително махна с ръка.

— Да, да, знам. Но помни ми думите — те така или иначе ще се оженят.

— Така ли мислиш?

— Разбира се.

 

 

Кимбърли искаше да види Лаклан и да разбере какво е решил. Той толкова се беше ядосал от разговора си с вдовицата, че след като бе наредил на роднините си да я пазят неотлъчно, се беше оттеглил, за да „помисли“. Кимбърли също се бе прибрала в стаята си с много подобна цел — да се подготви за разговора с баща си.

Беше решила да бъде пряма. Нямаше какво да обсъждат в края на краищата, нямаше за какво да спорят, както и нямаше причина да проявяват тактичност. Графът можеше да беснее колкото си иска — тя и не очакваше друго. Но беше свикнала да го слуша само с половин ухо — как иначе щеше да издържи през всички тези години.

Но тази работа с мащехата на Лаклан, която почти бе станала и нейна мащеха — е, това беше съвсем друго нещо. Нямаше желание да нарани баща си. Това, че си тръгваше от живота му, изобщо нямаше да го нарани — тя не се и съмняваше. Но това…

Дали обичаше вдовицата?

Може би, но не й се струваше много вероятно. Всъщност Кимбърли се съмняваше, че той изобщо е способен на това чувство. И въпреки че твърдеше, че онова, което бил изпитвал към онази жена преди години, било любов, тя си мислеше, че е идея фикс.

Не, много по-вероятно беше да иска да се ожени повторно, просто защото имаше нужда от домакиня, а не можеше да разчита на нея — тя бе безразлична към потребностите му и нямаше да остане на тази длъжност за дълго. И сигурно беше избрал вдовицата Марстън, единствено защото тя бе приемлива за обществото и хората я харесваха.

Дали щеше да се разстрои, ако арестуваха Уинифред заради престъплението й? Или пък щеше да го приеме като нещо досадно и да си потърси някоя друга, която да дойде на нейно място? Кимбърли наистина не знаеше.

Имаше обаче и нещо друго — той ухажваше вдовицата отдавна, често ходеше на вечеря или по някакъв друг повод при нея, тя също идваше в тяхната къща.

Освен това всички знаеха, че са сгодени. Ако не се оженеха, графът трябваше да обяснява причините, а като го знаеше какъв е, сигурно щеше да се почувства много неудобно. И вероятно щеше да измисли нещо, което доста да се различава от истината — скандалът трябваше да се потули.

Ако… ако… значи Кимбърли трябваше да подхване темата. Нали беше негова дъщеря и значи на нея се падаше да се заеме с този въпрос. Лаклан, разбира се, нямаше да скрие нищо. А Уинифред, е, никой не знаеше какви щеше да ги разправя вдовицата. Така че тя…

Така че тя трябваше да се заеме с въпроса веднага, защото баща й беше застанал на вратата и я гледаше намръщено. Очевидно пак се беше разбеснял.

— Знаеш ли откога те търся? — изсумтя той. — Трябваше да те затворя в проклетата ти стая…

— Да не би да искаш да ми кажеш нещо, татко?

— Да. Да си стягаш багажа. Тръгваме си още днес.

— Не съм на това мнение.

— Моля?

— Ще си тръгна, разбира се, но чак след като се омъжа.

— Да не би толкова бързо да успя да намериш някой друг? Не вярвам. Кой?

— Никой друг. Ще се омъжа за шотландеца, както вече ти казах.

— Забранявам ти!

— Да, знам, но така или иначе ще се омъжа за него — спокойно отвърна тя.

— Но това е в пълен разрез с моите желания! Никоя моя дъщеря…

— Аз съм единствената ти дъщеря…

— Вече не! Лишавам те от наследство! Лишавам те от наследство, чуваш ли?

— Да, и това знам. А сега, след като разрешихме този въпрос…

Кимбърли млъкна, защото той й обърна гръб. Очевидно вече не съществуваше за него. Дори не заслужаваше да се сбогува с нея. Той просто щеше да си тръгне…

— Веднага спри! — викна тя. — Не знам защо изобщо се занимавам с теб. Хич не ме интересува дали ще се жениш за Уинифред, или…

— Права си. Вече не ти влиза в работата — озъби се той.

— И никога не ми е влизало. Или не си разбрал, че животът ти не ме интересува? Но не става дума за това. Просто исках да ти кажа, че вдовицата здраво е загазила и вероятно ще се озове в затвора.

— Какви са тия глупости?

— Ако спреш да ме прекъсваш, може и да успея да ти обясня. Преди няколко години тя е откраднала много пари от заварения си син, повече от сто хиляди лири, както и семейни бижута. Не е имала право да ги взема. Това е било наследство на сина, а тя е отмъкнала всичко. Това, че ти я доведе тук, му помогна най-после да я открие. Той може и да ти благодари затова, макар че се съмнявам, защото става дума за Макгрегър.

По погледа му личеше, че го е изненадала, но това продължи само секунда. Той овладя изненадата си и попита:

— Какви ги дрънкаш, момиче? Да не би да очакваш да повярвам на тези глупости?

— Не ме интересува дали ще повярваш, или не — каза тя. — Просто реших, че при положение, че искаш да се ожениш за нея, трябва да знаеш, че тя може да отиде в затвора за това престъпление.

— Няма никакво престъпление! Отказвам да слушам…

— Тя направи пълни признания, татко! И си призна, че е пропиляла парите. Все още не е продала бижутата и ще ги върне на Лаклан, ще му даде и къщата, но се съмнявам, че той ще се задоволи с това. Тук става въпрос за прекалено много пари, за да си премълчи човек. Това е било цялото му богатство. В момента той още се чуди какво да прави, така че можеш да си поговориш с него. Можеш и с нея да си поговориш, защото не очаквам да повярваш на думите ми, разбира се.

Той замислено гледаше в пода. Кимбърли разбираше какво изпитва.

— Как е могла да направи такава глупост? — въздъхна баща й.

Това бяха най-човечните думи, които бе чувала от устата му. Направо я трогнаха, накараха я да го съжали и тя не му отговори: „Защото е мошеничка“, както всъщност трябваше.

— Имала си е причини — каза тя дипломатично. — Макар че те не я оправдават за това, което е направила. Сигурна съм, че ще ти разкаже всичко. Както и в това, че в момента се нуждае от някой, който да я утеши.

Той се изчерви — може би защото Кимбърли беше станала свидетелка на моментната му уязвимост.

— Шотландецът твърдо ли е решил да предаде Уини на правосъдието? — попита той прегракнало.

Кимбърли едва не се засмя. Никога не си беше представяла да се пазари с баща си, но сега се беше оказала именно в такова положение. Значи той наистина искаше да се ожени за вдовицата. Я виж ти.