Джоана Линдзи
Разбойникът и зеленооката (30)

Тридесета глава

В стаята на Лаклан бяха донесли масичка и няколко стола, тъй като той все още не беше в състояние да слиза в трапезарията и да се храни с другите гости. Щом влезе, Гилян седна на един стол, повдигна капака на подноса и видя, че ястието дори не е опитано.

— Поне добре те хранят — каза той и подуши лакомо печената сьомга с картофено пюре. До рибата имаше голям резен хляб, намазан с масло.

Лаклан, който замислено гледаше отражението си в стъклото на прозореца, се обърна и каза:

— Ти да не си мислиш, че ме морят от глад?

— Не е невъзможно.

— Е, успокой се. Цял ден се точат прислужнички с какви ли не торти, пастички и ястия. И те сигурно си мислят, че умирам от глад. Това ми е втората вечеря, така че хапвай.

— С удоволствие — ухили се Гилян и придърпа подноса към себе си. След няколко хапки вдигна поглед към Лаклан и докладва: — Днес се появи лейди Кимбърли и разговаря с Ейбълс. Тя наистина те мрази, а?

Лаклан застина.

— Защо мислиш така?

— Ами тя се съгласи с него, каза, че са те били, и то заслужено, нарече те ужасен крадец. — Гилян се намръщи. — И го накара да каже, че си говорел със силен шотландски акцент, когато и тя, и аз знаем, че не е така.

За миг Лаклан изглеждаше объркан, после се засмя.

— Смятам, че е отишла там, за да ми помогне, Гил. Само си представи — ако си помисли, че тя му съчувства и не подозира нищо, той може би ще й разкаже неща, които не би разказал на теб.

— Хм, прав си. Знаеш ли, тя се опита да види цицината на главата му, но на него това изобщо не му хареса. Едва не падна по задник, за да не й даде го докосне.

— Значи няма цицина, така ли?

— Така излиза — каза Гилян и добави: — После едва не ме разкриха. Бях се скрил зад ъгъла и изведнъж се появи виконтът. Търсеше дамата. Едва успях да се дръпна.

— Лорд Канстън?

— Да, да я заведе на езда.

— И заведе ли я?

Гилян сви рамене.

— Не ги проследих, за да видя. Дебнех Ейбълс, но никой друг не дойде да го види.

На Лаклан му беше трудно да мисли за нещо друго, освен за това, че Кимбърли и Канстън са тръгнали заедно, но все пак успя да попита: — Ами Раналд откри ли нещо?

— Не. Но каза, че официалното търсене било отменено.

— Защо?

— Мисли, че конете са намерени, но го крият.

— По дяволите, надявах се, че ще ги намерим ние и ще хванем крадеца, когато се покаже да храни животните или да ги премести… Я чакай малко! Щом го крият, значи конете не са върнати тук. Значи Сейнт Джеймс е направил засада.

— Така ли мислиш?

— Да. На негово място аз бих го направил. Той обаче несъмнено се надява да хване теб или Раналд. Веднага кажи на Раналд да спре да търси. Не искам да попадне на това място случайно и да го хванат.

— О, да, би било ужасно. Никой няма да повярва, че е невинен.

— Точно както в моя случай — горчиво отбеляза Лаклан.

— Да-да! — Гилян се засмя и лапна още едно парче сьомга. — Според мен всички девойчета тук вярват, че си невинен. Иначе нямаше да те хранят толкова добре.

 

 

По време на ездата Кимбърли поиска да отидат на една поляна, в средата на която имаше стара дърварска къщичка, вероятно необитаема. Помисли си, че в нея спокойно могат да се поберат три коня, и се зачуди дали някой вече се е сетил да я огледа.

Но щом изтъкна това на Хауард, той настоя да се върнат, защото имал уговорка, за която бил забравил, и щял да закъснее, ако не тръгнели веднага. Определено изглеждаше възбуден. Дори ненужно удари коня си, за да препуска по-бързо, а горкото животно показа признаци, че подобно отношение не му е за пръв път. Когато обаче Кимбърли предложи на Хауард да я остави и да се върне без нея, той изобщо не пожела да я изслуша.

Ето защо тя не беше в особено добро настроение, когато се върнаха в Шеринг Крос, а още по-лошото беше, че не знаеше дали ще успее да намери сама пътя към къщичката — все още искаше да я разгледа. После, когато се опита да намери Меган и не успя, се изнерви още повече.

Меган се появи едва когато сервираха вечерята, и то сама. Каза, че херцогът щях да отсъства цяла вечер. Кимбърли нямаше нищо против, защото все още му беше много сърдита, че беше обвинил Лаклан и го беше пребил.

Изчака да свършат с вечерята и каза на Меган, че иска да си поговорят насаме. Но когато най-после се усамотиха в библиотеката, Меган също имаше какво да й каже:

— Конете са открити.

— Така ли? — премигна Кимбърли.

— Да, в една стара къщурка и западната част на гората — каза Меган.

— Изумително — отвърна Кимбърли и озадачено поклати глава. Каква ирония на съдбата! — Мисля, че точно днес се натъкнах на това място. Исках да отида и да го проверя, но бях с виконт Канстън, а той имаше някакъв ангажимент, за който закъсняваше, и затова се върнахме тук. Мислех да отида да я разгледам утре.

— Не, не, не го прави. Сега там е Девлин с десетина мъже и изчакват някой да се покаже. Още по-ядосан е отпреди, защото човекът, който ги е оставил там, ги е оставил заедно. Две кобили и жребец за разплод без никаква преграда… направо е чудо, че къщурката е все още цяла.

Кимбърли се изчерви. Това не беше тема за слуха на дами.

— При положение че негово височество е все още там, значи крадецът не се е появил. Нямаше ли обаче някакви улики, които да сочат към крадеца? — попита Кимбърли.

— Мила, знам, че си мислиш, че Лаклан е невинен… — тактично подхвана Меган.

— Не само си го мисля. Аз…

Кимбърли се поколеба. Сега беше моментът за истината, цялата истина. А тя беше почти убедена, че ако каже на Меган, информацията няма да се разчуе, е, може би съвсем малко, тъй като и херцогът трябваше да бъде уведомен. Тук обаче имаше проблем.

Сейнт Джеймс, какъвто си беше надут, щеше да се почувства задължен да уведоми баща й. Въпрос на отговорност и така нататък. Също така щеше да се почувства задължен да я попита дали през нощта, която бе прекарала с Лаклан, не се е случило нещо нередно. Е, тя с чиста съвест можеше да заяви, че не се е случило нищо. Чувстваше се обаче виновна за другата нощ и това можеше да проличи. И тогава… не, не можеше да го направи, особено след днешния си разговор с Уил Ейбълс.

Ето защо тя започна отново, но този път с думите:

— Може ли да те попитам нещо, Меган? Според теб силен ли е акцентът на Лаклан?

— Не, всъщност понякога почти не се забелязва. Имам лакей, който говори с толкова силен акцент, че почти не го разбирам, но езикът на Макгрегър е много лиричен.

Кимбърли кимна и вече уверено продължи:

— И аз мисля така. Но знаеш ли, че конярят ви Уил Ейбълс не е на това мнение?

— Така ли?

— Това не те ли кара да се учудваш?

— Да. Но ти откъде знаеш?

— Днес отидох да го видя — каза Кимбърли. — А знаеш ли, че Ейбълс е отказал лекар да прегледа раната му? Нищо е нямало да му струва, така че защо да отказва?

— Наистина изглежда странно — съгласи се херцогинята и се намръщи.

Кимбърли продължи:

— Той лъже за Лаклан, знам, че лъже, и това е много лесно да се докаже.

— Как?

— Ти спомена, че лакеят ти е шотландец, а тук има още шотландци, включително роднините на Лаклан. Ако ги събереш с Лаклан и всички кажат едно и също, а конярят ги изслуша всичките, но без да ги вижда, няма да може да различи Лаклан и така ще се докаже, че лъже.

— Много хитро — усмихна се Меган. — Но какво би станало, ако се спре на някой роднина на Лаклан? Това пак би уличило него, макар и непряко.

Кимбърли въздъхна.

— Права си. Роднините на Лаклан изобщо не трябва да участват. Има ли още шотландци, които да работят при теб?

— Да, познавам един, освен това има и още един, когото можем да доведем. Не работи за нас, но живее наблизо и съм сигурна, че няма да има нищо против да вземе участие.

— Чудесно!

— Какво ще кажеш да го изпробваме утре, най-късно вдругиден? Обаче трябва да ти кажа, Кимбърли, че дори Ейбълс да лъже, както казваш, той ще налучква и нищо чудно да отгатне правилно.

— Има такава вероятност — съгласи се Кимбърли. — Но ако изляза права, се доказва, че не е бил ранен, а се е преструвал, а това го прави съучастник. Надавам се, че самата ситуация така ще го стресне, че ще направи нещо глупаво.

— Да си признае например, така ли?

Кимбърли се засмя.

— Не би било зле. А ти… няма да кажеш на мъжа си за това, нали? Поне докато не сме го изпитали?

— Е, през следващите няколко дни Девлин едва ли ще излезе от гората. Направо гори от нетърпение да хване престъпника на местопрестъплението. Не се тревожи, скъпа, ще разбере добрата или лошата новина, след като се върне.