Джоана Линдзи
Разбойникът и зеленооката (33)

Тридесет и трета глава

Към обяд й съобщиха да се яви пред херцогинята в официалната й приемна. Кимбърли изстена. Определено не беше отнело дълго време новината за срама й да достигне до слуха на Меган.

Но пък и не трябваше да се изненадва толкова. Само минутка, след като бе излязъл, Лаклан затропа по стената на стаята й и викна: „Не позна за две бройки, скъпа. Преброих само осем прислужнички.“

Тя запокити една книга по стената — искаше й се там да е главата му. Щеше да уволни прислужничката си в мига, в който се осмелеше да си покаже физиономията. Това нямаше да й облекчи положението, но можеше да даде урок по лоялност на момичето, макар че беше съмнително.

Кимбърли пристигна в херцогските покои точно навреме. Предстоеше й най-конфузната среща в живота й и затова се беше облякла в тъмни тонове. Нямаше да й е по-лесно дори ако вътре бе баща й. Всъщност тя очакваше да види Девлин Сейнт Джеймс, повикан от засадата си в гората, за да изрази официално недоволството си от хода на събитията.

В официалната приемна беше само секретарят на Меган. Той я покани да влезе и миг по-късно дойде и Меган.

— Здравей — каза херцогинята и й се усмихна. — Ей сега ще доведат Уил Ейбълс, а в стаята на Девлин, зад ей онази врата, съм събрала четирима шотландци. Направо извадих късмет. Съседът ни господин Кенеди е поканил на гости чичо си и той също се съгласи да ни помогне… Изглеждаш изненадана, скъпа. Сигурно си си мислила, че няма да успея да организирам нещата толкова бързо.

Кимбърли, която бе зяпнала от учудване, успя да затвори уста. Изненадана ли? Тя едва не се разсмя. Облекчението й беше невероятно. Меган я погледна въпросително, но погледът й съвсем не беше осъдителен. Очевидно още не беше чула за позора й.

Това, разбира се, не означаваше, че срещата, която очакваше, нямаше да се състои, но засега тя изпитваше облекчение. А, да, и изненада. Тя съвсем беше забравила за Уил Ейбълс и експеримента покрай новия си проблем, който засенчваше Лаклановия.

— Наистина си помислих, че може да е нужно малко повече време — каза тя.

— Не, не, още рано сутринта организирах всичко. Единственото нещо, което можеше да ни забави, беше евентуалното отсъствие на господин Кенеди. Пък и трябва да си призная, че съм много развълнувана от всичко това. През цялото време не бях сигурна за Макгрегър, но мъжът ми беше толкова убеден, че… е, обичам от време на време да доказвам, че не е прав — ухили се Меган. — Това го прави по-послушен. Освен това имам добро предчувствие, особено като знам, че на господин Ейбълс ще му е доста трудно да познае.

Кимбърли кимна. Наистина би било ужасно, ако Ейбълс налучкаше, но Меган беше права — беше по-добре с четирима шотландци, вместо само с трима.

Трябваше да се получи.

Лаклан несъмнено беше прав, когато предположи, че крадецът няма да се появи отново в къщурката. Като се имаше предвид колко хора участваха в засадата, той нямаше как да не разбере, че става дума за капан, и щеше да стои настрана. Сега обаче тя беше въвлечена лично — нали щеше да се омъжи за човека, обвинен в това престъпление. Ако работата не успееше, към останалите два скандала щеше да се прибави още един. С двата можеше да се справи, но със съпруг в затвора? По-добре да си събира багажа и да се пресели в друга държава. Трябваше да се получи.

Тя обаче не можеше да разчита на това. Ейбълс наистина можеше да извади късмет. А после? Да, това наистина като че ли им беше последната надежда, но ако не се получеше, тогава беше нужен резервен план. Какъв обаче? По дяволите, трябваше да измисли нещо.

Тя отново бързо си припомни цялата информация, която имаше. Дали не беше пропуснала нещо? Прехвърли в съзнанието си още няколко пъти всяка подробност от деня на кражбата, дори това, че крадецът бе проявил такова нехайство по отношение на конете, че не си беше дал труда да ги раздели. Лъжата за удара по главата, часът на кражбата, фактът, че Лаклан бе толкова пиян през нощта и причината за това, очевидната лъжа на Ейбълс, очевидна за нея и Лаклан…

Имаше едно нещо, което не й беше направило впечатление преди. Самият факт, че някой с общественото положение на Ейбълс беше обвинил лорд, макар и шотландец. Това изглеждаше много странно, не беше присъщо на човек като Ейбълс, освен ако не беше вярно, разбира се. Но тъй като не беше истина, то изглеждаше повече като нечия заповед, заповед на някой, който не би изпитал угризения да обвини лорд… може би друг лорд?

— Защо ме викате?

Двама слуги въведоха Ейбълс в стаята. Очевидно не му бяха съобщили защо го вика херцогинята. Той изглеждаше доста нервен, което беше логична реакция — ако нямаше за какво да се тревожи, по-скоро трябваше да изпитва любопитство.

Меган се усмихна, за да го предразположи.

— Благодаря, че дойде, Ейбълс. Няма да ни отнеме много време. Само няколко въпроса и кратка демонстрация, а после можеш да се върнеш на работа.

— Какви въпроси?

— За кражбата.

Изражението му веднага се промени.

— Не отговорих ли на всички въпроси на негово височество?

— Да, отговори. Но съпругът ми беше много разстроен. В края на краищата, не се беше случвало някой да краде коне от Шеринг Крос. Ето защо сигурно е изпуснал някоя или друга подробност. Например това — какво точно чу да казва Макгрегър?

— О, не си спомням точно, ваше височество.

— Опитай се, Ейбълс. Той с някой друг ли говореше, или на себе си, или вероятно на конете, които е крадял? Мърмореше ли, или крещеше, или пък…

— Говореше нормално, така че лесно го познах по гласа — отговори Уил, който вече се беше поокопитил.

— Много добре. А какво казваше? Помисли си, ако трябва, Ейбълс. Искаме точна информация.

— Какво значение има какво е казал? Чух шум. Отидох да видя какво става. Чух да се говори с шотландски акцент, а после някой ме удари по главата.

— Но той може би е разговарял със съучастник, може да е споменал име. Или може би си бил объркан и не си чул добре? В края на краищата нали си спял дълбоко — може да не си се бил съвсем събудил, когато си чул гласа.

— Извинете, ваше височество, но знам много добре какво чух. Беше гласът на шотландеца Макгрегър. Не може да съм се заблудил.

— Значи в такъв случай би разпознал гласа му отново, ако го чуеш? — небрежно попита Меган.

— Разбира се.

— Много добре. Просто за да сме наясно, би ли ни казал кой от гласовете, които ще чуеш, е гласът на Лаклан Макгрегър?

— Какви гласове? — намръщи се Уил.

Меган кимна на един от прислужниците и той отиде и отвори вратата към съседната стая. Зад вратата се виждаха само мебели.

Кимбърли съсредоточено наблюдаваше Уил Ейбълс, който се беше намръщил още повече. Той все още не разбираше какво става и какво трябва да направи. Когато обаче от стаята се чу първият глас, той се ококори и целият пребледня.

— Да не би мен да чу, момко? Ако е така, кажи ни.

— Или пък мен чу онази нощ, човече? Не се колебай. И в по-лоши неща са ме обвинявали, така че нищо лошо няма да ти кажа.

— Или пък може би си чул мен, момко? Аз си падам и по конете, и по ударите по глави.

— О, сигурно си чул мен, нали, момко? Гласът ми е много отличителен, много съм висок и е трудно човек да не ме забележи.

Самата Кимбърли беше удивена от голямата разлика в гласовете, както по тон, така и по акцент. Нямаше глас, който да си прилича с друг, а това трябваше да накара Уил много лесно да разпознае третия глас, в който тя бе разпознала гласа на Лаклан — стига да го беше чувал преди, разбира се.

Той обаче стоеше с ококорени очи и личеше, че го е страх. Стоеше като онемял и не казваше нищо. Тишината в случая беше по-показателна от думите, мислеше си Кимбърли, защото Ейбълс знаеше, че ще обвинят него, ако направи погрешен избор.

И Меган сигурно го беше разбрала и се усмихна победоносно.

— Е, Ейбълс, кой глас е? Кой глас чу в конюшнята точно преди да те ударят?

Той толкова се беше ужасил, че направо се изложи:

— Да не би един от гласовете да е на Макгрегър?

— И питаш? — повдигна вежди Меган.

Ейбълс пребледня още повече.

— Не, току-що чух гласа му и го познах. Само че редът, броенето — имам проблеми с числата. Ако може да погледна господина, бих могъл да го посоча…

— Хайде, хайде, Ейбълс, не това е целта на нашата проверка — строго заяви Меган. — Освен по това, че лорд Макгрегър е добре познат заради едрия си ръст, как иначе си успял да го познаеш онази нощ, освен ако не си го виждал и чувал?

— Точно така — хвана се веднага за забележката й той. — Аз наистина го разпознах, така че какъв е смисълът да го правя отново?

Меган въздъхна.

— Не разбираш ли какво сериозно обвинение е това? Дори било изключително нелепо, ако не по твоя вина си бил малко заблуден по въпроса, особено като се има предвид, че лорд Макгрегър е роднина на съпруга ми… Какво?

— Роднина на негово височество?

— Не знаеш ли? — Меган сигурно разбра, че този факт може да накара Ейбълс да разкаже друга история, и затова веднага добави:

— Това, разбира се, не те засяга, Ейбълс. Ако Макгрегър е виновен, той ще си понесе заслуженото наказание. Споменах го само за да разбереш, че не искам по въпроса да има никакво съмнение.

— Абсолютно сигурен съм — изръмжа Уил.

— Разбира се, но лорд Макгрегър отрича обвинението, а като се има предвид, че други свидетели няма, оставате само вие двамата, нали така? Ето защо сега сме се събрали тук, за да отхвърлим съмненията. Просто го разпознай още веднъж и това ще докаже, че освен крадец той е и лъжец.

Отново се възцари тишина, а паниката на Ейбълс почти можеше да се подуши. Беше се опитал да се измъкне, но не бе успял. Освен това не бе проявил достатъчно разум, за да се хване за извинението, което Меган, без да иска, му беше подхвърлила, тоест да признае, че не е сигурен. Повечето хора не биха ухапали ръката, която ги храни, а да обвиниш член на семейството на работодателя си определено си беше точно това.

Това обаче не би решило проблема. Лаклан вероятно би се отървал за момента, но не би доказал невинността си пред Девлин Сейнт Джеймс. А Кимбърли беше сигурна, че Лаклан би предпочел да бъде оневинен напълно. Особено след като бе бит за нещо, което не беше извършил.

Меган въздъхна, после извика:

— Много добре, господа, господин Ейбълс иска отново да ви чуе гласовете. Но този път казвайте имена Матей, Марко, Лука и Йоан ще свършат работа — така няма да нужда да брои.

Шотландците се съгласиха, макар в гласовете на двама от тях да прозвуча раздразнение. Повториха думите си в същия ред като първия път, като изредиха и имената на четиримата евангелисти. Когато обаче се чу последният глас, конярят все още се колебаеше. Беше очевидно, че си няма представа кой е гласът на Лаклан и че не може да реши кой да избере. Меган не успя да се сдържи и рязко заяви:

— Ейбълс, тук не става въпрос за налучкване. Или знаеш, или не знаеш…

— Лука — измънка той и се сви, сякаш очакваше покривът да се срути върху главата му.

Вместо това той сякаш се срути над Кимбърли. Не! Трижди проклет късмет! И то вероятно защото беше свързал Лука с Лаклан, най-близката връзка в съзнанието му. По дяволите! Защо следваха същия ред и Лаклан беше пак трети!

— Е — каза Меган явно разочарована. — Значи наистина знаеш.

Уил Ейбълс се отпусна — сякаш товар му падна от плещите. Той се усмихна доволно и се похвали:

— Нали ви казах, че знам.

Кимбърли се ядоса. Беше толкова бясна, че реши да си послужи с похватите на Ейбълс и сама да опита да налучка нещо. Погледна го право в очите и твърдо заяви:

— Няма значение. Хауард Канстън вече ми призна всичко.

— О, Боже! — възкликна Меган изненадано.

Ейбълс отново пребледня, а после започна да почервенява като рак от гнева, дошъл на мястото на ужаса.

— Проклето копеле! — закрещя той диво, а после започна да се оправдава: — Той ми предложи петстотин лири — цял живот не съм виждал толкова пари накуп. Не можех да му откажа, нали?

— Очевидно не — сухо каза Меган. — Но не изпита ли угризения да изпратиш един невинен човек в затвора?

— Кълна се, ваше височество, планът не беше такъв. Той каза, че просто искал да си отмъсти, защото шотландецът го обидил и го изложил. Каза, че след като шотландецът малко се помъчел, щял да пусне конете на свобода, за да могат да ги открият, а после да каже на херцога, че дочул как двама от Корнуол се похвалили в кръчмата, че са ги откраднали, и това щяло да оневини шотландеца.

— А как би оневинило теб, Ейбълс, когато именно ти каза, че Макгрегър е крадец? Не ти ли се струва, че това те превръща в съучастник?

— Онзи мръсник! — пак се разкрещя той. — Изобщо не ми спомена за това, а на мен не ми мина през ума, че…

Той изфуча през вратата, без да довърши. Двамата прислужници веднага го последваха. Кимбърли седна на най-близкия стол, разтреперана от облекчение. Ейбълс беше налучкал и се беше измъкнал, но и тя налучка и го заклейми. Удивително.

— Аз бих го пуснал, ако не ме беше яд на лъжите му — отбеляза Лаклан от вратата на покоите на херцога. — Искам обаче да намеря Канстън.

— Изобщо не те виня, Лаклан — отвърна Меган, все още изумена. — Но мисля, че трябва да оставиш мъжът ми да се занимае с този въпрос.

— Мъжът ти засега не се справя добре — напомни й той.

Меган се изчерви.

— Той ще се почувства ужасно, уверявам те.

— Да-да — изсумтя Лаклан, а после прониза Кимбърли със зелените си очи. — А ти защо толкова дълго чака, преди да споменеш за проклетото му признание?

Тя се вцепени — не й харесваше обвинителният му тон.

— Ами защото няма никакво признание. Просто налучках за виконта по същия начин, по който и Ейбълс налучка за теб. Ти обаче трябваше да проявиш повече разум, а не да избереш Лука. Направо си го изпроси да те избере.

Той премигна насреща й, после се засмя, прекоси стаята, вдигна я от стола и я целуна.

— Така… — прокашля се Меган зад тях. — Ще кажа на Дъчи и Маргарет веднага да се заемат с приготовленията за сватбата… предвид обстоятелствата.