Джоана Линдзи
Разбойникът и зеленооката (5)

Пета глава

— Горкото ми момче — съчувстващо въздъхна Маргарет Макгрегър, след като Лаклан й разказа всичко за обстоятелствата, които го бяха накарали да тръгне да си търси съпруга. — А Уинифред? Кой би могъл да предположи, че ще направи подобно нещо. Изглеждаше ми свястно момиче.

Лаклан не можа да сдържи усмивката си. Уинифред наближаваше петдесетте, не беше съвсем момиче. Маргарет, която беше към седемдесетте, наричаше всекиго под шестдесет момче или момиче. Беше много мила дама, леко закръглена, винаги усмихната, поне когато я беше виждал. Той обаче трябваше да се съгласи с нея по този въпрос. Никой не бе очаквал, че Уинифред е способна на подобно долно деяние.

Маргарет отново напълни с чай чашата на Лаклан — двамата бяха сами в огромния салон на Шеринг Крос — и го смъмри:

— Защо не ме помоли да ти помогна финансово? Дядо ти Ангъс ме остави доста богата. Бог да го прости, макар и да знаеше, че е ненужно. Имам повече пари, отколкото мога да похарча.

На Лаклан не му беше удобно да разисква темата, но щеше да стане още по-зле, ако се опиташе да й обясни мотивите си. Да се вземат пари на заем от кръвни роднини е едно и е напълно приемливо. Нещата с Маргарет обаче не стояха по този начин.

Тя се беше омъжила за човек от неговото семейство и съпругът й вече не беше между живите, иначе Лаклан нямаше да е в това положение — отдавна щеше да е помолил дядо си Ангъс за помощ.

— Трябва да се справя с това сам, Маргарет — каза той просто с надеждата, че тя няма да продължи темата.

Тя обаче направи точно това, като първо поцъка с език, за да изрази несъгласието си.

— Ясно, ясно. Сега обаче като че ли си тръгнал по правия път. Трябва ти само жена с пари, която да сложи край на финансовите ти затруднения. Така се прави навсякъде, нали знаеш.

Той кимна, макар и да не му се искаше той самият да прибягва до този начин на уреждане на въпроса.

— Има обаче още нещо, което трябва да ти кажа, Маргарет. Не знаех, че ще се окаже проблем, преди да пристигна тук. Запознах се с Амброуз Сейнт Джеймс при не съвсем благоприятни обстоятелства. Той беше под друго име тогава, така че не знаех, че вече се познаваме — поне допреди малко.

— Друго име? — Тя се намръщи. — Да не би да е било, когато миналата година беше в Шотландия?

— Да, точно тогава. Опасявам се, че го спрях, за да… го облекча малко финансово, но вместо това го облекчих от годеницата му.

За миг Маргарет ококори светлосините си очи, после погледът й се развесели и тя се закиска.

— Боже Господи, значи това си бил ти? Сестра ми и аз подочухме нещо за тази история от Меган — Девлин, разбира се, никога не би споменал нищо по този въпрос, макар и много героично да се е справил с освобождаването й. Дъчи и аз обаче много се посмяхме над случилото се.

Той изпита облекчение, че тя намира историята за забавна. За него не беше така и знаеше, че и за Девлин няма да бъде.

— Проблемът е — изтъкна той, — че Меган като че ли е на мнение, че той няма да ми позволи да остана тук.

— О, глупости, разбира се, че ще ти позволи — възпротиви се тя, но само след миг се поправи. — Е, поне, след като те изслуша и разбере в какво положение си, а аз ще се погрижа да му разкажа. Не се тревожи, момчето ми. За нула време ще те оженим.

Лаклан се усмихна и кимна, макар че не успя да не се изчерви при мисълта за Девлин, когато научи за тежките му премеждия. Какъв лош късмет — хубавата Меган да се омъжи за негов роднина. Но пък от друга страна, ако не се беше омъжила, той вероятно никога нямаше да може да я открие.

Това, че я беше открил, променяше в известен смисъл плановете му — всъщност напълно ги променяше. Сега вече нямаше да си търси съпруга, не и преди да е положил всяко усилие да отнеме Меган от херцога. Ако успееше, тогава просто щеше да се наложи да намери някакъв друг начин да подобри финансовото положение на клана, макар че ако трябваше да е искрен, той все още не можеше да измисли никакъв друг начин, по който да го постигне.

Меган… той я беше открил и тя беше толкова хубава, колкото си я спомняше, дори повече, ако това беше възможно. Не можеше да повярва на иронията на съдбата, която в търсенето му на съпруга го беше довела при нея. Да, тя беше тъкмо за него, а не за тоя англичанин. Просто трябваше да я убеди и именно това възнамеряваше да направи.

— Сестра ми и аз имаме предвид няколко възможни наследнички, които можеш да вземеш под внимание, момчето ми — продължаваше Маргарет, която изобщо не подозираше за решението му. — Всъщност имаме късмет, че една от тях пристига тук за продължителен престой. Самата тя си търси съпруг. Богата дъщеря на граф. Направо ти се поднася на тепсия. За зестрата й се носят слухове, че е огромна, а освен това имала и няколко великолепни имения.

Лаклан кимна, защото не можеше да й каже, че е променил плановете си и че изобщо не го интересуват никакви наследнички. Ако го направеше щяха да го изгонят от Шеринг Крос. Освен това той имаше нужда от нейната помощ, за да може да остане в имението, защото съпругът на Меган сигурно щеше да се ядоса и да го изгони, за да не съблазни жена му.

— Чудесно, Маргарет — каза той. — Ще трябва да ме представиш на наследничката, когато пристигне, тоест ако не съм си тръгнал за Шотландия още преди това, което в случая ми изглежда по-вероятно — завърши той с въздишка.

Тя се наведе напред и го потупа по ръката.

— Не се тревожи по този въпрос. Дев не е такъв грубиянин, че да те изрита, само заради някакво си дребно недоразумение, което е станало преди сто години. Всъщност още сега ще отида да поговоря с него, просто за да се успокоиш. Чувствай се като у дома си, Лаклан, момчето ми. Оставаш.