Джоана Линдзи
Разбойникът и зеленооката (9)

Девета глава

Когато на следващата сутрин Лаклан смело влезе в трапезарията за закуска — стая доста по-голяма от нормалните помещения за тази цел, макар и много по-малка от официалната трапезария на Шеринг Крос — самочувствието му беше като на гостенин, който е добре дошъл. Девлин, който беше заел централното място на масата, измърмори нещо неразбрано и изгледа новодошлия с нещо средно между гняв и неприязън, защото всъщност излизаше, че сега шотландецът наистина е добре дошъл — поне дамите в семейството му бяха на това мнение.

Меган беше успяла да убеди Девлин да не й се противопоставя. Той не знаеше как беше успяла, но наистина го беше направила. Освен това очевидно беше побързала да уведоми и шотландеца за настъпилата промяна още тази сутрин. Девлин обаче нямаше да се преструва, че е много доволен от развоя на събитията, а от студения поглед, който хвърли на Макгрегър, ставаше съвсем ясно какво всъщност изпитва.

Лаклан видя този поглед и не изпита никакви илюзии по отношение на значението му. Предполагаше, че баба му Маргарет е накарала Девлин да промени решението си. Никога не би се досетил, че само Меган може да го направи, и би се ужасил, ако научеше причината за желанието й да остане в имението. Същата причина я беше подтикнала да накара прислугата да махне половината столове от дългата маса, така че когато Лаклан пристигна, единственото свободно място беше до Кимбърли.

Кимбърли и Лаклан забелязаха недостига от столове почти едновременно. Тя силно се изчерви на това, което според нея беше лош късмет. Ако на нея й се беше случило да дойде и единственото свободно място да е до шотландеца, тя би измислила някакво извинение да не остане, независимо колко е гладна.

Сега обаче щеше да е прекалено грубо да се опита да си тръгне, щеше да е прекалено очевидно, че желанието й е продиктувано от пристигането на шотландеца, независимо от убедителността на извинението й. Не че щеше да се поколебае да го направи, ако само тя и шотландецът бяха в трапезарията. Обаче техни височества, както и останалите членове на семейството, бяха на масата и тя не можеше да ги кара да се чувстват неудобно само заради това, че намира един от другите им гости за ужасен.

Лаклан не би обърнал внимание на етикета, но сега в стаята беше Меган и вместо да си излезе, той й се усмихна лъчезарно, целуна баба си Маргарет по бузата, после тежко се тръшна на единствения свободен стол. И тогава настъпи неудобният момент, защото Маргарет, която не знаеше, че между тях вече съществува вражда и че са си разменили „любезности“, ги представи един на друг.

Кимбърли го преживя някак си, но веднага след като стана възможно, започна да не обръща внимание на човека до себе си и подхвана разговор с учтивия лорд Райт, с когото се беше запознала предишната вечер и който сега седеше срещу нея. Това обаче не продължи дълго, понеже някаква забележка на херцогинята привлече вниманието на лорд Райт към нея.

Преди Кимбърли да е проследила разговора дотолкова, че да се включи, Макгрегър се наведе към нея и прошепна:

— Дължа ви извинение за това, че снощи наруших съня ви.

Тя толкова се изненада, че вдигна поглед към него. Като се имаше предвид, че той я беше изпратил със заплахи в стаята й и с обещание за повече подобни действия, извинението му беше неочаквано. А като се имаше предвид, че и тя не му беше останала длъжна — поне тя се надяваше, че е така и че той не е спал толкова дълбоко, че да направи нощните й усилия напразни — извинението му беше и нежелано.

По гласа му личеше, че е искрен, но тя се позамисли над това, като си спомни колко лошо се беше държал и той, и приятелите му. Освен това, като че ли очакваше подобно извинение и от нея. Как ли пък не!

— Да, така е — каза тя, без изобщо да се обръща към него.

Не й беше нужно отново да го поглежда, за да разбере, че лицето му е пламнало: дали от гняв, или от неудобство, не я интересуваше. Извинението му не изтри от съзнанието й безсънната нощ, която беше прекарала. Освен това тя искрено се надяваше, че той е не по-малко изтощен от нея, макар че това не можеше да се разбере по вида му.

— Заради роднините ми стана, девойче — обясни й той. — Взех решение, което те не одобриха. А ти как ще обясниш поведението си?

Сега вече беше ред на Кимбърли да пламне. Разбира се, той намекваше за шума, който беше вдигнала веднага щом в стаята му беше настъпила тишина. А не можеше по никакъв начин да обясни поведението си, освен да си признае, че го е направила, за да си отмъсти. Кимбърли обаче не искаше да се извини.

Той и роднините му можеха да спорят и на друго място, след като им беше станало ясно, че я безпокоят. Обаче не го бяха направили, а бяха продължили да я държат будна… Тя нямаше защо да се извинява за поведението си. Все още й беше лошо и едва си държеше очите отворени, докато той очевидно беше в прекрасно настроение и чудесно здраве.

— Опитите ви да оправдаете поведението си от снощи не ви правят чест, Макгрегър. През последните няколко дни почти не съм мигнала, което отчасти се дължи на вашата липса на внимание към околните.

— А, значи това е твоето извинение, така ли?

— Аз не се извинявам — изсъска тя. — Просто изтъквам, че поведението ви беше дори по-лошо, отколкото си го представяте.

— Ако учтиво беше помолила за тишина, скъпа, може би щях да ти я осигуря, но това не стана, нали? — изхили се той самодоволно.

Тя ахна. Той всъщност се опитваше да я накара тя да понесе вината за собственото си поведение. Това обаче се очакваше от един… Кимбърли прекъсна тази мисъл още в началото, когато разбра какво прави — позволяваше на предразсъдъците на баща й да повлияят на мисълта й. Не, нямаше да допусне подобна грешка. Освен това нямаше нужда от никакви предразсъдъци, за да не харесва точно този шотландец. Той успя да я накара да го намрази единствено със собствени усилия.

Не си струваше да отговаря на забележката му. Ако продължеше разговора, това означаваше, че се принизява до неговото ниво на невъзпитаност. Тя обаче не се сдържа:

— Необходимо ли е да ви напомням, че ако шумът, който вдигахте снощи, беше поносим, изобщо нямаше да стане необходимо да разговарям с вас? И може да ме наричате лейди Кимбърли. Аз не съм ви „скъпа“.

— А това особено ме радва — отвърна той.

Тя изпита желание да стане и да го зашлеви. После обаче си спомни къде се намира и с кого и вместо това се постара да не се изчерви.

— Значи се разбрахме, Макгрегър — процеди тя, после добави, минавайки на „ти“ като него: — Особено ме радва това, че няма да ми се наложи да търпя компанията ти отново, след като закуската свърши.

Той й се ухили нахално.

— Значи си заминаваш от Шеринг Крос, така ли?

— Не, ти си заминаваш.

Той поклати глава.

— За съжаление ще те разочаровам, девойче, но аз със сигурност няма да си тръгвам.

— Лъжеш — намръщи се тя. — Ясно чух негово височество да…

— Негово височество е променил мнението си — прекъсна я той и на свой ред се намръщи. — И преди да се обидя, че ме нарече лъжец, ще те накарам да ми се извиниш.

— Как ли пък не! Признавам, че променилите се обстоятелства в случая не те изкарват лъжец, но като се има предвид професията ти, Макгрегър, почти съм сигурна, че лъжите ти се удават не по-лошо от кражбите. А тъй като за нещастие имаш намерение да удължиш престоя си тук, със сигурност ще поставя вещите си под ключ.

Не би могла да го засегне по-силно, дори и да беше искала, а тя не искаше. Просто беше толкова ядосана и изнервена, че не й се говореше с него и затова му отговаряше, без изобщо да се замисля за това, което казва.

Той обаче беше обиден дълбоко. Едно беше да го нарекат лъжец, когато лъжеше, но съвсем друго, когато не лъжеше.

— Единственото нещо, което ще ти открадна, девойче, е злият ти език. Много хубаво би било и него да поставиш под ключ.

— Навикът, който си си създал да заплашваш жени — каза тя сухо, — говори сам за себе си. Снощи може и да ти се е разминало за това, че ме изплаши, но можеш да си сигурен, че няма да ти е толкова лесно друг път. И така, предлагам ти да се въздържаш от всякакви разговори с мен, а аз на свой ред с удоволствие ще си спестя така наречения „зъл език“.

— Ето какво си навлякох с опита да се извиня на една проклетница — промърмори той под носа си.

Тя, разбира се, го чу. Казал го беше по такъв начин, че да го чуе. Тишината, до която най-после доведе забележката му, го накара да се позасрами, размяната на обиди с дама за него беше ново преживяване. Не че толкова много го беше заболяло, не и с тази дама във всеки случай. Но той имаше навика да омайва и да се закача, а не да предизвиква враждебност, а освен това не беше и сигурен защо го прави.

Тази сутрин лейди Кимбърли определено не правеше никакво впечатление, облечена в своята удобна кафява утринна рокля без никаква гарнитура, която свободно падаше по тялото й, и с обикновена прическа, която подчертаваше зачервения й нос, но въпреки това Лаклан като че ли й обръщаше внимание. Тя не се отнесе с него както трябва, определено го ядоса. Всяка дума, която излизаше от устата й, го караше да се гневи още повече и да й отвръща със същото.

Беше успяла да прекъсне съня му на няколко пъти през нощта и тази сутрин той се беше събудил не по-бодър от мига, в който най-после беше заспал. Отмъстителността й всъщност не го беше раздразнила, а само го беше развеселила. Той просто го беше приел като нещо, което му се полага, и дойде на закуска, изпълнен с надежда, че е добре дошъл в Шеринг Крос за неопределено време, след като една прислужничка му беше донесла бележка. Обаче беше много уморен и дори видът на неговата красива Меган не му подейства така, както очакваше. Но сега, след като беше разменил любезности със зъбатата дама до себе си, вече със сигурност се беше събудил.

Да се въздържа от разговори с нея изобщо? Как ли пък не, да му се не види! Един Макгрегър нямаше да се спре пред подобно предизвикателство. Той обаче беше спечелил своята точка. Ето защо за известно време можеше да си даде почивка.

На нея очевидно не й липсваше кураж, макар че тя сигурно се чувстваше по-силна в присъствието на други хора — той не се и съмняваше в това. Тя вероятно щеше да запее друга песен, ако бяха сами, песен, която нямаше чак толкова да подразни слуха му. Но пък можеше и да не стане така. Щеше да проучи как стоят нещата. Нямаше да си тръгва, сега имаше много време да си угажда, както си пожелае. А междувременно Лаклан почти не се съмняваше, че той и лейди Кимбърли отново ще кръстосат шпаги.