Джоана Линдзи
Разбойникът и зеленооката (26)

Двадесет и шеста глава

След кратко почукване вратата се отвори. Лаклан понечи да отвори уста, за да прогони натрапника, но не искаше да буди момичето, заспало в обятията му. На прага застана братовчед му Гилян.

Лаклан опита да направи физиономия, за да го предупреди да мълчи, но лицето му беше толкова наранено, че не се получи нищо. А и братовчед му беше прекалено изумен, за да му обърне някакво внимание — той се бе втренчил в Кимбърли.

— Какво пък прави тя тук и… — Гилян замълча, после се наведе и погледна лицето на Кимбърли, сгушено на гърдите на Лаклан. — Спи? В прегръдките ти?

На Лаклан едва ли му беше убягнал този факт, след като от един час вече я държеше, без да помръдне и сантиметър от страх да не я събуди. Бяха седнали на ръба на леглото, след като тя бе успяла го свести с мокри кърпи, и Кимбърли, както бършеше нацепените му устни, просто се беше унесла в сън.

Той я беше хванал точно преди да започне да се свлича към пода, а тя се отпусна в скута му, склони глава на гърдите му, въздъхна едва доловимо и повече не се чу звук.

Лаклан обаче нямаше намерение да обяснява това братовчед си.

— Тихо — прошепна той.

— Какво?

— Шшт!

Гилян премигна, но после разбра и зашепна:

— О, да! Но какво прави тя тук? Освен това какво правят тия яки англичани пред вратата ти? Имам чувството, че са на пост.

— Най-вероятно.

Гилян изсумтя, но най-накрая се вгледа в Лаклан и ахна.

— Боже, кой ти размаза физиономията с чук?

— Значи наистина изглеждам ужасно, а?

— Зле изглеждаш, човече. Да не би да е тя?…

Лаклан отново се опита да направи гримаса.

— Не ставай смешен. Беше разгорещеният ни домакин… поне така си мисля.

— Така си мислиш ли? Как можеш да не си сигурен за най-якия бой, който някога си отнасял? Повярвай ми, Лаклан, никога не си изглеждал толкова зле.

— Така е, защото не се бях съвсем събудил, когато започна, и не бях съвсем изтрезнял — изсъска Лаклан. — Всичко виждах двойно, тройно…

Гилян се ококори.

— Значи наистина си се напил здравата? И аз така си помислих, като те видях колко си ядосан вчера сутринта. Да удариш човек и то без никаква причина, доколкото разбирам. Знаех си, че ще съжаляваш…

— Хайде да не го обсъждаме, ако обичаш. Не мога да си представя какво ме накара да направя и едното, и другото. Но състоянието, в което бях изпаднал нощес, е наистина неописуемо — заяви Лаклан със самоотвращение. — Почти нищо не си спомням, ако искаш да знаеш.

— Не си спомняш ли?

Гилян се разсмя, а Лаклан най-после успя да се намръщи, независимо от болката, която му причини това, после съвсем изтрезня и се закашля.

— Тогава защо те е бил? — попита братовчед му. — Само не ми казвай, че най-после си успял да легнеш с херцогинята и той е разбрал.

— Не съм — възмути се Лаклан.

— Тогава защо?

— Не си спомням. Но май си мисли, че съм му краднал някакви коне.

— А ти открадна ли ги?

Малко му беше трудно да шепне и едновременно да отправя заплахи, но Лаклан успя:

— Направо ще те убия за това, Гил.

— О, откога започна да не разбираш от шега? — попита Гилян.

— И аз бих казал същото.

Гилян замига, после тихичко се засмя.

— О, знаех си аз.

Като се имаше предвид, че това беше една от любимите фрази на Раналд, а не на Гилян, Лаклан направо щеше да се усмихне, ако не беше болката, която го измъчваше.

— Не съм сигурен за нищо, Гил, но щом имам стражи на вратата, сигурен съм, че съвсем скоро ще науча всичко.

— Ами момичето?

Лаклан сведе поглед към тъмнорусата глава под брадичката си и изражението му омекна.

— Лейди Кимбърли беше като ангел спасител. Опита се да ме свести. Но си мисля, че вероятно не съм я оставил да спи цяла нощ, защото не успя да си довърши работата с мен на сутринта — толкова й се спеше.

— Значи не е успяла да ти каже каква е работата? — попита Гилян.

— Не ми остана време да я попитам, преди да заспи върху мен.

Това изобщо не бе вярно. Той много пъти я беше попитал какво знае за посещението на херцога, но всеки път тя му отговаряше със „стой мирно“, „шшт“ или „Как да ти помогна, като не си затваряш устата?“ Ето защо той бе престанал да пита — мислеше си, че съвсем скоро ще разбере всичко. Тя обаче беше заспала. Удоволствието от това, че я държи, беше много по-голямо от това да я разпитва, така че той изобщо не възнамеряваше да я буди, за да й задава повече въпроси.

Гилян обаче не се вълнуваше от този проблем и го попита какво да правят.

— Тъй като, изглежда, теб не те подозират наравно с мен, поне не и на този етап, виж какво можеш да научиш — каза Лаклан.

— Добре, ще взема Раналд и ще се позавъртим около конюшните, докато не разберем всичко. Сигурно някой от гостите просто не си е познал коня в тъмното и е взел жребеца на херцога. Сто на сто е станало така.

Лаклан обаче не беше на това мнение. Сейнт Джеймс нямаше да се развилнее така, ако работата беше такава. Щяха да са му нужни някакви доказателства, но и да искаше, Лаклан не можеше да си представи какви.

Гилян вече почти беше стигнал до вратата, но се обърна и каза:

— Трябва да отнесеш момичето в стаята й, за да можеш и ти малко да си починеш.

— Не мога. Пък и нали ме пазят.

— Аз бих могъл…

— Не — малко прибързано го прекъсна Лаклан. — Тя не ми пречи.

Гилян въпросително вдигна вежди, но след като не получи повече информация, сви рамене и си излезе.

Лаклан въздъхна.

Кимбърли може би наистина не го притесняваше в смисъла, който влагаше той, но с нежното си тяло, притиснато в неговото, определено го притесняваше в друг. И колкото и нещастен да се чувстваше, с болежки почти по цялото тяло, му се струваше направо невероятно, че точно в този момент я желае, и то много. Особено след като знаеше, че не може да направи нищо по въпроса, дори и тя да е будна и да няма нищо против.

Трябваше да остави братовчед си да я изнесе или поне трябваше да я събуди, за да си отиде в стаята. Не му се искаше обаче да я пуска, дори и това да облекчеше положението му. Какво беше едно неудобство в повече, когато той си имаше толкова много други? Освен това му харесваше Кимбърли да лежи именно там, където бе легнала.

Ето защо Лаклан насочи съзнанието си към други мисли, а в тях най-напред присъстваше херцог Ротстън и боят, който му беше нанесъл.

Херцогът сигурно се бе чувствал в правото си, независимо по каква причина, за да се разправи с него по такъв начин. Това, че Лаклан не беше достатъчно трезвен, за да се отбранява, беше отделен въпрос.

Всъщност едно точно попадение в началото, предназначено за окото му, но попаднало в челото, когато Лаклан се опита да отклони удара, предреши изхода. От този момент нататък Лаклан бе прекалено зашеметен дори и да разбере, че го бият. Той обаче беше сигурен, че боят нямаше да бъде толкова жесток, ако Сейнт Джеймс не искаше да урежда стари сметки.

Трябваше да изчака и да види какво обяснение щеше да му даде херцогът. От една страна, той оправдаваше Сейнт Джеймс за това, което беше направил, и то не заради някакви стари сметки или сегашния проблем, а заради Меган. Позволено беше да обичаш чужда жена, стига тя да е далеч, никой друг да не знае за чувствата ти и да не се опитваш активно да я преследваш. Той обаче малко бе попрекалил, когато отново откри хубавата Меган. Беше се опитал да я съблазни и в момента не се чувстваше особено горд от постъпката си.

От друга страна, за старите сметки веднъж си беше изпатил и не искаше да понася още. Нито пък желаеше да понесе вината и боя за нещо, което не беше извършил. Да открадне едни от най-хубавите коне в Англия, които съвсем лесно щяха да бъдат разпознати? Би било лудост да извърши подобно нещо.

Той обаче нямаше да предприеме нищо, докато научи всички факти. И така, единственото, което му оставаше, беше да изчака и да разбере какво ще каже в свое оправдание Сейнт Джеймс.