Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шеринг Крос (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Love Me Forever, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 203 гласа)

Информация

Начална корекция
Xesiona (2008)
Корекция
maskara (2008)
Сканиране и разпознаване
?
Сканиране
bobych (2008)
Допълнителна корекция
Kukumicin (2013)
Форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Джоана Линдзи. Разбойникът и зеленооката

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1998

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корицата: Петър Христов

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Единадесета глава

Докато бавно вървеше по многобройните коридори, които водеха към стаята й. Кимбърли се чувстваше приятно уморена. Все още не се беше наспала както трябва, но се надяваше тази нощ да си навакса. Освен това настинката й като по чудо вече беше изчезнала благодарение на чудодейното и отвратително на вкус лекарство на Лусинда.

Общо взето, вечерта й беше харесала. Преди това тя гледаше на светските събирания по-скоро с ужас, отколкото с очакване. Меган Сейнт Джеймс се беше оказала толкова очарователна и забавна домакиня, че Кимбърли всъщност забрави причината, поради която беше дошла в Шеринг Крос.

Колкото и учудващо да беше, тя толкова се беше захласнала по домакинята, че понякога дори забравяше за присъствието на мъжа, който предизвикваше у нея такъв интерес. Хубаво беше, че той седеше на другия край на масата, на такова разстояние, че тя дори не чуваше гласа му.

От време на време тя изпитваше странното усещане, че погледът на Макгрегър е прикован в нея, но не поглеждаше към него, за да разбере дали е така. По-вероятно беше да си въобразява, че е така, защото той нямаше причина да й обръща внимание, нали в залата присъстваше прекрасната Меган. Кимбърли не хранеше заблуди по отношение на обекта на неговия интерес. В края на краищата нали беше чула всичко, което той беше казал на херцогинята при пристигането си. Дори и за миг не й мина през ума, че приказките им са нещо като безобиден флирт. Той говореше сериозно. Наистина беше решил да преследва една омъжена жена. А омъжената жена очевидно беше изнервена и раздразнена точно поради тази причина. Това обаче съвсем не го беше накарало да престане. Поведението му тази вечер го доказваше.

Кимбърли чу стъпките зад гърба си точно когато завиваше по коридора, където се намираше стаята й, и сърцето й подскочи. Може би беше някои прислужничка, макар че това не й се вярваше, защото стъпките бяха тежки. По-вероятно беше да е шотландецът, но пък тя си беше тръгнала по-рано именно за да избегне възможността да го срещне.

След вечеря се бяха преместили от трапезарията в музикалната зала, където Синтия ги беше позабавлявала с уменията си на клавесина. Тъй като събралите се бяха съвсем малко според стандарта на Сейнт Джеймс, мъжете си бяха взели брендито с тях, вместо да останат на масата, а онези, на които им се пушеше, пушеха в дъното на стаята.

Когато Кимбърли си тръгна, Макгрегър все още поклащаше чашата си, в която имаше доста голяма доза бренди, а освен това беше погълнат в разговор с лейди Хестър, така че според всички изчисления човекът зад нея не можеше да е той. Освен това тя вече знаеше, че той си ляга късно. Усетът й обаче говореше друго нещо, сетивата й бяха опънати до крайност от тревога или възбуда — и на нея й се искаше да може да ги разграничи.

Кимбърли мъдро реши да не започва нов конфликт с него, ако това се окаже той. Сигурна беше, че ако се сблъскат, тя изобщо няма да може да заспи през нощта. Ето защо ускори крачка, всъщност почти се затича към стаята си, но едва след като хвана дръжката на вратата, се сети, че е заключила.

Защо беше направила такава глупост? Той не говореше сериозно, когато спомена за кражба, нямаше да се осмели да открадне. Всъщност, за да бъде спокойна, единственото нещо, което трябваше да направи, беше да заключи вратата, когато беше вътре, а не извън стаята. Стаята й обаче беше заключена, стъпките ставаха все по-силни, когато тя най-после успя да напипа тайния си джоб, скътан под диплите на полата, и измъкна ключа, толкова се беше развълнувала, че го изпусна. А още по-лошото беше, че след като го вдигна, треперещите й ръце не можаха да улучат ключалката.

В този момент една голяма ръка се подпря на вратата до нейната и някой задъхано каза зад нея:

— Значи не мислиш, че съм огромен?

След цялото това бързане и нерви сега беше направо странно, че я обзема спокойствие, но именно това се случи. Сигурно си беше пийнала малко повечко от сладкото вино вечерта, а може би я бе обзело примирение. Сега обаче тя определено беше спокойна, а когато се обърна с лице към него, не изпита особено безпокойство, че той всъщност се е надвесил над нея — толкова близко беше.

Значи бе чул забележката й към Синтия? Направо беше учудващо, че това не я смущаваше. Кимбърли вдигна поглед към него. Очите й като е ли не бяха чак толкова по-ниско от неговите — наистина не бяха.

— Не чак толкова — отговори тя малко сухо.

Отговорът й като че ли го развесели и той отбеляза:

— Е, ти доста добре ме поогледа първия път, когато ме видя, доколкото си спомням.

— Може би защото си изключително красив мъж? — каза тя.

Това, че го беше формулирала като въпрос, го накара да се изчерви, макар че той като че ли така и иначе щеше да се изчерви. Лаклан отпусна ръка, стъпи крачка назад и вече нямаше толкова застрашителен вид.

— Знаеш ли, може би ти дължа извинение, че вчера, когато пристигнах, се държах толкова рязко.

Тя можеше да приеме извинението му и така въпросът да се приключи, което несъмнено би го отпратило към собствената му стая, а нея — в нейната, но кой знае защо, не го направи, а вместо това каза:

— Май ти стана навик да ми дължиш извинения, а?

Въпросът й беше провокиращ. Разбра го в мига, в който го изрече. Обаче не се опита да си върне думите назад или да се помъчи да намали предизвикателството, което се криеше в тях.

— Така ли смяташ, скъпа? — засмя се Лаклан. — Аз пък си мислех какъв добър момък съм, предвид обстоятелствата.

Кимбърли не обърна внимание на опита му да прехвърли вината за поведението си върху нея.

— Помолих те да не ме наричаш така — каза тя.

Усмивката, която се появи на лицето му, беше леко изкусителна, но пък може би въображението й отново се беше поразвихрило.

— Молбата ти невинаги би довела до желания резултат, освен ако не е нещо, което аз искам да чуя.

Знаеше си, че не може да разговаря с този мъж, без да му се ядоса.

— А това какво ще рече?

— От теб, може би… моля?

— Да се унижа, защото ти нямаш достатъчно разум да разбереш, че не съм и никога няма да бъда твоя скъпа? Никога!

Това беше ново предизвикателство. Той отново се подпря с ръка на вратата и се надвеси над нея. Тя трябваше да отметне глава, ако искаше да го гледа в очите. Може би трябваше да преразгледа становището си за ръста му…

— Никога не отричай това, което е възможно, а всичко е възможно, като се вземе предвид намесата на съдбата, както и приумиците на природата и собствената ми непоколебимост.

— В такъв случай възможно ли ще бъде да се отместиш и да ми позволиш кротко да се прибера в стаята си?

— Да, възможно е — засмя се той, — но в случая става въпрос за непоколебимостта, която ще позабави нещата.

— Какво искаш да кажеш?

— Просто, че все още не съм те целунал, скъпа, и че точно сега изпитвам много силно желание да го направя.

— Да не си по…

Протестът й продължи само дотук, защото той се наведе и наистина я зацелува. На Кимбърли никога не би й минало и през ум, че подобно нещо е възможно, но независимо от това Лаклан Макгрегър леко и колебливо докосваше устните й със своите, а после изведнъж целувката му се задълбочи и колебанието изчезна.

Кимбърли направо изпадна в транс. Не можеше да помръдне. Едва си поемаше дъх. Със сигурност не мислеше. Просто си стоеше и се наслаждаваше на чудесната целувка и приятните усещания, които я съпровождаха. Дори когато той затършува с език в устата й, шокът от това, че изобщо е направил подобно нещо, не помрачи удоволствието й. Тя за пръв път изпитваше толкова много нови усещания и бе поразена от неочаквания развой на събитията.

Когато той най-после се отдръпна, тя не знаеше какво да направи. Беше като вцепенена. Той можеше да си тръгне, а тя дори нямаше да забележи. Той обаче не си тръгна. Беше вперил поглед в нея. Когато Кимбърли най-после успя да се окопити, я заля вълна от противоречия: най-вече ярост, наред с желанието той отново да я целуне, а двете изобщо не си пасваха.

Кимбърли определено никога не беше изпитвала нещо, което поне малко да наподобява това, което току-що се беше случило. Когато беше на шестнадесет години, Морис я беше целунал кратко и нескопосано — това беше първата й целувка. После я беше целунал по-мъжествено — когато беше тръгнал да пътешества. Нито една от целувките му не й беше подействала, но тя не можеше да каже същото за целувката на шотландеца. Освен това нямаше представа защо беше решил да й покаже разликата.

— Защо го направи? — направо го попита тя, твърдо решена да разбере отговора.

Изведнъж и Лаклан доби не по-малко объркан вид от нейния.

— Не знам — призна той. — Възможно е да съм препил. Трябва да си лягам, преди да съм направил още някоя глупост.

Отговорът му я разочарова, макар че нямаше причина да бъде разочарована. Какво беше очаквала да чуе — че я е целунал, защото просто не се е сдържал, че това е нещо, което е трябвало да направи, защото много му се е искало? Тя почти се изсмя на собствените си размишления.

— Да, чудесна идея, няма що — каза тя високо. — И не си прави труда да ми се извиняваш утре сутринта, Макгрегър. Прекалено многото извинения често означават, че човекът, който ги поднася, не е искрен.

Тя се обърна, за да отключи вратата, но почувства как той поставя ръка върху рамото й и застина. Лаклан отново задиша във врата й — този път направо я побиха тръпки.

— Никога не се извинявам за това, че съм целунал момиче. И никога не съжалявам. А това, че целунах теб, не е изключение. Така че не очаквай, че ще ти се извиня, защото изобщо не съжалявам за това.

С тези думи той си тръгна, а тя остана още по-объркана отпреди.