Джоана Линдзи
Разбойникът и зеленооката (27)

Двадесет и седма глава

— Да видим ли какво ще каже за свое оправдание онзи разбойник? — каза Девлин.

Меган се намръщи, и то не за пръв път през деня.

— Все още не мисля, че си се успокоил достатъчно. Този въпрос може да изчака до утре, за да имаш възможност да размислиш.

Девлин упорито поклати глава.

— Цял ден ме спираш и дори успя да ме накараш да изтърпя цяла вечер лейди Кимбърли гневно да ме стрелка с поглед, макар че не мога да си представя защо ме намира за виновен.

Меган едва успя да се сдържи да не изсумти.

— Може би защото смята, че не се държиш особено справедливо с шотландеца. Той наистина не беше в състояние да се изправи срещу гнева ти тази сутрин. Всъщност, като знам колко беше ядосан, си мисля, че и да бе трезвен и буден, шотландецът пак нямаше да успее да се справи с теб, макар че Кимбърли може да е на друго мнение.

Това доведе до още един гневен поглед и до възгласа:

— Повече и минутка не мога да чакам.

С тези думи той прекрати опитите на жена си да протестира, отвори вратата и устремено влезе в стаята на шотландеца. Тя плътно го последва, влязоха и тримата слуги здравеняци, които бяха извикали, за да откарат Макгрегър при съдията, след като Девлин приключеше с него. Разбира се, като се имаше предвид ръстът на Лаклан, сигурно щяха да са нужни повече от трима, ако вече не беше пострадал от сутрешния побой.

Стаята беше тъмна и студена. Огънят, който бяха запалили по някое време през деня, вече бе угаснал, а стражите на вратата вероятно не бяха пуснали прислужничките. Но от светлината, която се процеждаше откъм коридора, се виждаше, че Макгрегър е на леглото си и или спи, или се прави, че спи.

Меган изцъка с език. Състоянието му служеше за довод в полза на настояването й разпитът му да бъде отложен за сутринта. Девлин обаче вече даваше нареждания на тримата слуги да разпалят огъня и да запалят лампите в стаята, а като се имаше предвид мрачното му настроение, те побързаха да му се подчинят. Ето защо тя не предложи за пореден път въпросът да изчака. Ако Девлин още повече се ядосаше, от това щеше да пострада шотландецът. Не че това много я вълнуваше, но все пак му съчувстваше.

Лейди Кимбърли сигурно щеше да изрази съмненията си сутринта, но Меган все още се придържаше към мнението на мъжа си. Тя единствено — ами, съжаляваше Лаклан, като се имаха предвид всички обстоятелства. Освен това направо се ужасяваше при мисълта, че ще трябва да каже на Маргарет какво се е случило. Засега всичко беше потулено, така да се каже, но много скоро щеше да се разчуе. А Маргарет много щеше да се разстрои. Не само това, ами щеше и тя да се чувства отговорна това, че го е поканила.

— Има достатъчно светлина — каза Девлин. — Донесете леген с вода. Искам да съм сигурен, че е съвсем буден…

— Чакай малко, Девлин… — прекъсна го Меган, решително се приближи до леглото и каза високо: — Ставай, Макгрегър, и се понаплискай с вода, преди някой да го е направил вместо тебе…

Гласът й секна и тя спря, защото ясно видя човека на леглото — той беше отворил очи и дори се опитваше да се изправи, макар и с очевидни затруднения. Бузите му бяха насинени, лявата страна на главата беше подута, устните му бяха изпръхнали и напукани, а на челото си имаше буца, която кичурът коса, който падаше върху нея, не можеше съвсем да прикрие.

Единственото здраво място на лицето му, като че ли бяха очите. Някой му беше свалил ризата, за да спи, и сега, когато завивките паднаха до кръста му, се видяха и пораженията по гърдите и коремната област. Като се имаха предвид силните удари, Лаклан можеше да се смята за късметлия, че няма спукани ребра.

— Ако видът му те разстройва, скъпа — каза Девлин зад нея, — няма причина да оставаш тук…

— Напротив — прекъсна го Меган и бързо продължи: — Буден ли си вече, за да отговаряш на обвиненията, които се предявяват срещу теб, Макгрегър?

— Не, ще използвам студената вода, ако ми дадете един момент…

— Нали… не сте започнали още? — запъхтяно попита Кимбърли от прага.

Щом видя, че херцогът и херцогинята оставят гостите си на долния етаж, тя изчака малко и после хукна към спалните. Сега си пое дълбоко дъх и продължи:

— Трябваше да ме уведомите, когато се приготвите за разпита, ваше височество. Нали ви споменах, че желая да присъствам.

— Лейди Кимбърли — въздъхна Девлин, — няма никаква причина да присъствате тук…

— И въпреки това аз настоявам. След като станах свидетелка на отношението, на което Макгрегър беше подложен тази сутрин, тук трябва да присъства някой, който да е безпристрастен.

— Вашата защита едва ли може да се смята за безпристрастна — отвърна Девлин.

Кимбърли направо ахна при думите му.

— Аз не го защитавам! Аз просто изтъкнах…

— Достатъчно!

Беше Лаклан. Каза го толкова високо, че тя се сепна. Беше се изправил до леглото и гледаше гневно херцог Ротстън.

— О, Боже! — възкликна Кимбърли.

— Вече на два пъти ме будиш — продължи Лаклан с малко по-умерен тон, макар и не по-малко гневно, — биеш ме до несвяст и ме заключваш в стаята ми без храна цял ден. Ето защо си мисля, че ти трябва да отговаряш на въпросите ми, Сейнт Джеймс, като най-напред започнеш с проклетото си обвинение.

— То вече… — започна Девлин.

— Повтори го, човече — отново го прекъсна Лаклан със студен блясък в зелените си очи. — Нямаше да те питам, ако си спомнях.

Девлин за миг се намръщи, но после кимна, макар и ядосано.

— Много добре. Изчезнаха ми три много ценни коня, а конярят е чул твоя глас в конюшнята, преди да го повалиш в безсъзнание.

— Моят глас?

— Само секунда, моля ви — намеси се Кимбърли. — Херцогинята каза, че той просто е чул някой да говори с шотландски акцент, а това едва ли…

— Лейди Кимбърли, оценявам загрижеността ви за справедливостта — каза Лаклан. — Но бихте ли ме оставили аз да задавам въпросите?

При такава учтива молба щеше да е много грубо от нейна страна да откаже. Тя кимна, без да среща погледа му. Всъщност все още беше стъписана от собственото си поведение сутринта. Да заспи върху него, буквално върху него…

Лаклан забеляза порозовелите й страни и се досети за причината. Когато най-накрая се беше събудила в обятията му, тя беше толкова смутена, че бе избягала от стаята с няколко смотолевени извинения, които не бе чул добре. Сериозно беше решил да я последва, докато не си спомни, че на вратата му са поставени стражи. Ето защо отново беше заспал и очевидно бе спал през целия ден.

Най-после обаче му се беше предоставила възможността да си изясни този странен инцидент и той отново се обърна към херцога:

— Това, което дамата току-що каза, вярно ли е?

— Това ми каза младежът веднага щом се свести тази сутрин. Все още беше малко замаян от удара, който получил, но за мен тези доказателства са достатъчни — отвърна Девлин. — Оттогава на няколко пъти подробно го разпитваме и той вече назова човека, чийто глас е чул — теб, Макгрегър.

— Аз никога не съм виждал този човек — каза Лаклан, — но той значи ме познавал толкова добре, че разпознал гласа ми. Това ли искаш да ми кажеш?

— И той не твърди, че се познавате, Макгрегър, но те познава по физиономия. Много е трудно човек да не те забележи. Освен това те е чувал как говориш.

— Това вече е интересно — изтъкна Лаклан. — Като се има предвид, че нямам навика да разговарям с конярите, поне не с вашите англичани, защото почти не разбирам нито тях, нито диалекта им.

Кимбърли, както изглежда, беше единствената, която намери това за забавно, като се имаше предвид диалектът на самия Лаклан, и трудно успя да запази сериозния вид, който всички си бяха придали.

Лаклан обаче не бе свършил със забележките си.

— Я да видим сега за какво става дума, Сейнт Джеймс. Обвиняваш ме, че съм ударил коняря ти и съм избягал с три твои коня?

— Точно така.

— И предполагам, мислиш, че съм ги скрил наблизо, защото съм тук без тях? Или може би съм ги изпратил в Шотландия, където никой няма да ги забележи по пътя, каквито са си нищо и никакви кранти?

— Сарказмът ти е излишен — каза Девлин. — Има много начини, по които си могъл да уредиш превоза им, включително и покрита каруца.

— О, в такъв случай това е едно добре обмислено престъпление, така ли? Значи не е нещо, което съм решил току-така, на пияна глава?

— Наистина ли си бил толкова пиян, Макгрегър, или само си се преструвал?

— Ами, до вас има кръчма, където можете да получите отговор, и то подробен, сигурен съм в това. Смътно си спомням, че ме изритаха оттам по някое време през деня или пък вечерта. Не си спомням точно. Трябваше да поизтрезнея малко, преди да ме пуснат отново вътре, и влязох в конюшнята им — поне така си мисля. И в това не съм особено сигурен — сигурен съм обаче, че наистина се върнах, макар и те да не се зарадваха, че отново ме виждат.

— Разбира се, ще проверим това, макар че едва ли е от някакво значение. Все още си остава обвинението, че са те чули в конюшнята минути преди нападението на коняря.

— И с кого толкова съм разговарял, когато конярят ти ме е чул? С един от двамата ми роднини, които ме придружават? Получи се така, че никой от тях не дойде с мен, за да сподели греха ми, а той е пиенето, а не предполагаемото крадене на коне. А като си знам братовчедите, те — извинете, дами — вероятно не са били сами през нощта, имали са си хубава компания, което лесно може да се докаже, когато ги попитате. Кога тогава съм имал толкова време, че да извърша престъплението? През деня, когато всеки е можел да ме види? Или късно през нощта?

— Час преди изгрев-слънце — изпръхтя Девлин. — Не се прави, че не знаеш.

Лаклан присви очи.

— Точно по това време си бях в леглото.

— Ти така казваш. Или, подобно на братовчедите си, не си бил сам и можеш да го докажеш?

По страните на Кимбърли се разля руменина и тя сведе очи към пода. Представяше си как Лаклан е впил поглед в нея — не, не можеше да го е направил. Но тя — тя можеше да признае, че е била с него през всички късни часове на нощта — и по този начин да съсипе репутацията си завинаги.

— Не, доколкото си спомням, никой не лежеше до мен — най-после заяви Лаклан. Бузите на Кимбърли все още бяха пламнали. Той много добре се беше измъкнал от положението. Тя бе седяла до него цяла нощ, а не лежала.

После обаче огледа събралите се в стаята и видя, че никой не забелязва руменината й. Всички погледи все още бяха приковани в Лаклан.

— В такъв случай не можеш да докажеш, че си си бил в леглото — победоносно заяви херцогът.

— Нямам много спомени от снощи, но определено си спомням, че се прибрах в стаята малко след полунощ. Бях много зле. През повечето време повръщах.

— Значи ще кажеш, че просто не си спомняш кражбата?

— Вярно е, че се понапих. Не бих направил нещо в това окаяно състояние, което не бих направил, когато съм трезвен. Казвам ти, Сейнт Джеймс — не бих ти откраднал проклетите коне.

Девлин едва не се засмя.

— Ако това е най-доброто, което можеш да кажеш в своя защита, Макгрегър, в такъв случай аз просто си губя времето тук.

— Казвам ти, че не съм го направил, и ти ще ми дадеш възможност да го докажа.

— Искаш да кажеш възможност да избягаш?

— Къде да избягам, Сейнт Джеймс? Знаеш къде ще ме откриеш. Или си мислиш, че ще се откажа от дома си заради конете ти и няма да се завърна в Шотландия?

Дори Девлин сигурно разбираше, че това е малко вероятно, защото вместо да отвърне на въпроса, попита:

— В такъв случай как възнамеряваш да го докажеш?

— Като ти намеря конете и истинския крадец — простичко заяви Лаклан.

— Ще си намеря конете и вече хванах истинския крадец — тебе.

— Не, не си го хванал. Или се страхуваш, че ще трябва да ми се извиниш, че си сгрешил?

Последва мълчание, после Девлин изръмжа:

— Добре. Давам ти една седмица. А после ще съжаляваш за думите си.

По лицето на Лаклан бавно грейна усмивка — или поне той си мислеше, че се усмихва.

— Или пък и ти ще почувстваш юмруците ми — моят начин да приема извинението ти.

Девлин изсумтя, обърна се и излезе. Кимбърли, която все още стоеше на прага, не очакваше, че Меган ще излезе веднага след него и ще повика и прислугата, и се сепна, когато изведнъж се озова отново насаме с Лаклан.

— Благодаря ти — каза тя смутено.

Той вдигна вежди. Направи го много добре, като се имаше предвид, че повечето от другите му черти отказваха да му се подчиняват.

— За какво, скъпа?

— За това, че не ме накара да потвърдя, че казваш истината.

— А ти щеше ли да го направиш? — тихо попита той.

Искаше й се той да не говори така. Караше я да се разтапя вътрешно. Що се отнася до въпроса му обаче, тя не можеше да потвърди, че да, нямаше да им позволи да го закарат при съдията, ако се бе стигнало дотам. Той можеше да добие погрешното впечатление, че тя не е безразлична към него — а нали тя всъщност наистина беше безразлична.

— Разбира се, че не — наперено отвърна тя. — Това означава да се простя с репутацията си, а аз не съм чак толкова глупава, за да го направя. Освен това вече ти помогнах повече, отколкото заслужаваш. Дори се стигна дотам, че казах на херцогинята, че съм те чула на няколко пъти от стаята ти, че на няколко пъти си ме събудил.

Личеше, че Лаклан е разочарован от отговора й, но все пак той попита:

— Тя повярва ли ти?

— Да, разбира се. Но херцогът изтъкна, че може да съм чула някой от роднините ти и да съм си помислила, че си ти.

— О, разбира се, че ще каже така — толкова е сигурен, че съм виновен — оплака се той.

— Е, няма да казвам, че съм прекарала нощта в твоята стая, за да докажа, че си невинен — повтори тя с леден тон. — Ще трябва да намериш друг начин.

— И аз си мислех да направя това. Не мога да те моля да погубиш репутацията си заради мен.

— Значи смяташ, че наистина можеш да откриеш конете? — осмели се да го попита тя и се прокле, че в гласа й се прокрадва надежда.

Той обаче като че ли не беше забелязал.

— Не става въпрос за „мога“, скъпа, става въпрос за „трябва“.

Тя кимна разбиращо и тъкмо се накани да си тръгне, когато той седна на леглото и тя видя как примигва. Трябваше да преглътне загрижеността си. Да, той изпитваше болка, нормално беше, но Лаклан беше силен мъж и лесно щеше да се оправи без повече помощ от нея.

Лаклан обаче имаше толкова измъчен вид, че тя не можеше повече да се прави на незаинтересована.

— Бих искала да ти помогна… тоест, ако имаш нужда от помощ, докато ги търсиш. Не съм съгласна да те обвиняват, след като знам, че си невинен.

Той тихо се засмя — личеше, че му е по-леко след думите й. Всъщност и на нея й поолекна, след като му каза какво изпитва.

— И аз го знам, скъпа — каза той. — Трябва обаче да призная, че миналите ми дела ги карат да ме подозират. Ето защо не мога съвсем да виня Сейнт Джеймс. Накрая обаче той ще съжалява за думите си. В противен случай не заслужавам да съм главатар на клана Макгрегър.

Тя изобщо не се усъмни в думите му.