Джоана Линдзи
Разбойникът и зеленооката (41)

Четиридесет и първа глава

Отне й почти цял час да открие Лаклан, защото той не се задържаше достатъчно дълго на едно място, а безцелно се разхождаше из имението. Накрая го видя на пътеката, която водеше към езерцето.

Студеният вятър, който духаше откъм водата, сигурно го беше прогонил оттам, защото той не се беше облякъл подходящо за продължителна разходка на открито. Беше пъхнал ръце в джобовете си, бузите му бяха почервенели от студа, зъбите му тракаха. Но усмивката му беше топла.

— Скъпа, ще проявиш ли милост към мен? — попита той, щом я видя.

— Какво искаш да кажеш?

— Имам нужда някой да ме стопли. — И пъхна ръце под палтото й, прегърна я и я притисна към себе си. Ръцете му бяха студени и тя потръпна, а той се засмя. — Неприятно, а?

— Не — отвърна тя и се изчерви. — Само за миг. Така обаче няма да се стоплиш както трябва. Имаш нужда от огън и…

— Знаеш как можеш да ме стоплиш — прошепна той на ухото й.

Тя отново потръпна — този път не от студа. Той леко я докосна със студения си нос по бузата и тя подскочи, изпищя и се дръпна от него. Лаклан се засмя, въздъхна театрално и каза:

— Е, ще трябва да се задоволя само с огън. Засега.

— Трябваше да се облечеш по-топло — укори го тя, после го хвана за ръка и го поведе към къщата.

— Тук времето е меко в сравнение с Шотландия.

— Съгласна съм. В Нортъмбърланд също е по-студено. Но ти откога си навън?

— Откакто се разделихме.

Тя поклати глава укорително.

— Ще имаш късмет, ако не хванеш хрема.

— О, доколкото си спомням, ти дължа една настинка — каза той и се усмихна закачливо, а тя отново се изчерви, нали скорошната му настинка се дължеше на това, че я беше целунал.

— Говорих с баща ми — каза тя, и за да смени темата, и защото трябваше да му го каже.

Той пак я привлече в обятията си и каза със съчувствие, което я изненада:

— Съжалявам, скъпа. Болезнено ли мина сбогуването?

— Не, но…

— Не е нужно да се преструваш пред мен — прекъсна я той.

— Лаклан, ние всъщност никога не сме се държали като баща и дъщеря. Не бих се притеснила, ако никога повече не го видя, той също. Той обаче не ме лиши съвсем от наследство. Всъщност направи го, но после като че ли си промени решението.

— Разбрал е, че от скандала повече би пострадал той, нали? Да, надявах се, че ще му дойде акъла.

Тя се усмихна кисело.

— Едва ли. Но е поставен пред свършен факт и няма изход. Знаеш ли, има едно нещо, което ми нрави впечатление, когато се ядоса, а това се случва доста често — той не премисля нещата. Последиците изобщо не го интересуват.

— Значи си успяла да го убедиш да не се жени за нея?

— По-скоро бих го нарекла пазарлък.

— И за какво се пазарихте?

— За теб.

Лаклан премигна объркано и тя се засмя. Реши да го подразни. Хвана го под ръка и го поведе по пътеката, но след две-три крачки той спря и колкото и да го дърпаше, тя не можеше да го помръдне.

— Нали не си мислиш, че обяснението ще ти се размине, Кимбър?

— Всъщност… може би… ами, щом искаш…

Тя спря. Очите й бяха широко отворени. След секунда той посегна към нея, тя разбра, че е в беда, грабна полите си и хукна по пътеката.

Разбира се, беше абсурдно да си мисли, че може да го надбяга, но не очакваше само след миг да се озове на земята, просната върху него в не особено присъща за дамите поза. Той се смееше.

— Ти си луд — скара му се тя и се опита да стане, но той не я пускаше. — Да не сме деца!

— Когато остарея и няма да мога да играя на гоненица, ще ходя с бастун и ще си броя космите по темето. Но дори и тогава няма да престана да си играя с теб.

Тя го изгледа строго, но не можа да издържи повече от няколко секунди — толкова самодоволен изглеждаше. Освен това думите му я развълнуваха с еротичния си контекст. Тя бе сигурна, че той бе искал именно това, нали все за това си мислеше.

Тя се изчерви и той нямаше как да не я целуне. А после, преди тя да се усети, ръката му се озова под полата й — студенината й рязко контрастираше с горещите му устни — и тя се разтрепери от удоволствие и студ.

Той я изгледа недоволно.

— Знаеш ли, навън не е най-подходящото място за тази… игра.

— Да не говорим, че може да мине някой — изтъкна тя.

— О, това изобщо не би ме притеснило…

— Но мен определено би ме притеснило.

— Не и за дълго, скъпа. Обещавам ти, че много бързо ще привикнеш, щом се приберем в Шотландия.

Тя, разбира се, се изчерви пак. Не можеше да свикне с намеците му.

— Сега ще те пусна — каза той сериозно, — но преди това ще ми разкажеш за баща ти. Или вече забрави за какво говорехме?

Забравила беше. В присъствието на Лаклан забравяше за всичко. Когато я прегърнеше и…

— Е?

— Ами, казах му за малкото затруднение на Уинифред… — почна тя.

— Малко ли?

— Добре де, голямо — въздъхна тя. — Освен това му предложих, ако наистина иска да се ожени за нея, да ти върне по-голямата част от това, което тя ти дължи. В такъв случай ти би могъл, би могъл, повтарям, да приключиш с въпроса.

Той седна, сложи я на земята до себе си и изсумтя:

— Той много ли се смя?

— Не се е смял. Ще ти даде половината пари. А аз ще компенсирам останалото.

— Значи така, а? И сигурно ще ми компенсира всички тревоги и лишения, които тя… Чакай, какво искаш да кажеш с това, че ти ще ми компенсираш останалото? Да не би да имаш собствени пари?

— Да.

— Така ли?

Бе толкова приятно изненадан, че тя не се сдържа и се засмя.

— Да, имам.

— Боже, и кога възнамеряваше да ми го кажеш?

— О, след като се оженим. Но както ти казах, той ще ти даде половината пари. Все още иска да се ожени за нея. Освен това, ако ти се съгласиш да приключиш въпроса, той ще се съгласи да не ме лишава от наследство — поне официално ще е така, ако все пак се омъжа за теб. Обаче няма да отстъпи за зестрата — категорично отказва да я дава на шотландец. — Тя се засмя.

— Защо се смееш?

— Ами защото това, което ще ти даде, и зестрата ми са приблизително еднакви. Той направо ще побеснее, когато го разбере. Как мислиш? Това приемливо ли е?

Лаклан замислено потри брадичка.

— Не знам, скъпа. Ще трябва да си помисля.

Тя присви очи.

— Какво има да мислиш?… Значи нарочно ще го накараш да чака?

Той се ококори невинно.

— О, нима бих го направил, просто защото този човек ме мрази и в червата и не дава да се оженя за единствената му дъщеря? Просто защото е неприятен и избухлив и заслужава малко да се поизмъчи?

— Би — каза тя, взряна в очите му.

Лаклан се ухили.

— Харесва ми, че си мислиш, че ме познаваш. Но в този случай… е, в този случай наистина ме познаваш.