Джоана Линдзи
Разбойникът и зеленооката (39)

Тридесет и девета глава

Кимбърли учудено гледаше как жената, която скоро щеше да й стане мащеха, примигна, а после се строполи на земята. Направо не можеше да проумее какво става — припадъкът, заедно с информацията, че Уинифред Марстън е също така и мащехата на Лаклан… или може би не беше разбрала правилно? Да, сигурно. Щеше да е направо ирония на съдбата, ако същата жена играеше същата роля в живота и на двамата.

Чу как Лаклан сумти отвратено и сякаш се събуди.

— Вдигни я и я сложи на дивана, Лаклан — каза Кимбърли.

— Не! Ако я докосна, то ще е да я удуша.

— Сложи я на дивана! — ядосано викна Кимбърли. — Можеш да си спестиш процедурата с душенето, докато се свести, та да може да я оцени по достойнство.

Не изчака да види дали той ще изпълни заповедта й, а мина покрай Уинифред и излезе да помоли някой от прислужниците да донесе амоняк. Когато се върна в стаята, Лаклан тъкмо тръшваше вдовицата Марстън на дивана, без много да се церемони.

— И ми напомняй никога да не припадам, когато сме насаме — сухо отбеляза Кимбърли.

Лаклан изтупа ръце, сякаш се беше измърсил, докато носеше Уинифред, и я погледна.

— Не, скъпа, теб ще те нося като малко дете. Тя обаче не заслужава това внимание.

— Трябва ли да разбирам, че това е жената, за която ми говореше? Жената, която ти е откраднала наследството?

— Да. Не знам защо е тук, но този път няма да ми избяга.

Кимбърли се намръщи. Досещаше се защо Уинифред Марстън изведнъж се беше появила в Шеринг Крос. Очевидно беше пристигнала със Сесил и вечерта веднага се бе прибрала в стаята си, за да си почине. Ето защо не я бяха видели.

Всичко беше толкова изненадващо, че тя отново попита:

— Значи това е мащехата ти?

— Да.

— Вдовицата Марстън ти е мащеха?

Той я изгледа гневно.

— Да де. И не ме карай да ти го повтарям отново. Не ме интересува как се нарича сега, но това е жената, която дванадесет години беше съпруга на баща ми, а после посред нощ, няма и седмица след като той почина, се измъкна от замъка с богатството на клана Макгрегър.

Той се дразнеше от въпросите й, но на нея това й се струваше невероятна ирония на съдбата.

— Значи си абсолютно сигурен? Може би тя просто много прилича на мащехата ти?

— Тя припадна, когато ме видя. Ако изобщо някога е имало съмнение във вината й, сега вече няма. Но така и така съмнения не е и имало.

Беше невероятно. Кимбърли много пъти се беше виждала с Уинифред Марстън в обществото, още преди майка й да почине, а баща й да започне да проявява интерес към нея. Изглеждаше симпатична, макар и малко егоцентрична.

Вдовицата беше към петдесетте, косата й беше кафява и все още без нито един бял косъм. Имаше светлокафяви очи и леко пълна, макар и много кръшна фигура. Освен това не беше много висока и определено бе по-ниска от Сесил. За възрастта си беше много красива жена.

Кимбърли всъщност никога не се беше замисляла особено за нея. Знаеше, че е отказала да се омъжи за Сесил, докато самата тя не се омъжи и не си отиде от къщата му. Това обаче беше обяснимо.

Тя познаваше много жени, които не бяха кръвни роднини и които трудно живееха под един покрив. Имаше проблеми и сред роднините. Ставаше въпрос за това коя да е господарка на къщата, а този пост можеше да се заеме само от една жена. За Кимбърли това не беше проблем — нали искаше да се махне от къщата на баща си.

Вдовицата беше богата. Беше купила старата къща на Хенри, наистина голям дом, когато преди няколко години се беше преселила в Нортъмбърланд. За нея работеха десетки слуги. Тя често организираше разточителни празненства. С крадени пари?

Беше невероятно. А когато кажеха на баща й… Боже Господи, представяше си как щеше да реагира. Всъщност изобщо нямаше да повярва, особено като се имаше предвид, че обвинителят беше шотландец.

Тя поклати глава. Беше озадачена.

— Наистина ми е много трудно да си представя Уини като крадла.

— Уини? — изненада се Лаклан. — Ти да не би да познаваш тази жена, Кимбър?

— Всъщност ще откриеш, че…

— Кой е припаднал? — попита Меган от прага. Държеше шишенце амоняк. — А, нашата нова гостенка… Марстън беше, нали? — продължи тя, щом видя Уинифред на дивана. — Прилоша ли й? Да извикам ли лекар?

— Едва ли има нужда от лекар — отвърна Кимбърли и се усмихна саркастично. — Просто припадна при вида на Лаклан.

Меган повдигна вежди.

— Сега вече всички са ти в краката, а, Макгрегър? Може би ще се наложи да почнеш да си носиш амоняк.

— Тя припадна от страх, и то основателно — отвърна той с презрение.

Меган повдигна вежди още повече.

— Така ли? Да, ти наистина имаш страшно лице и не е за учудване. Мога да си представя как е станало.

Лаклан гневно сви устни. Меган седна на ръба на дивана и поднесе амоняка под носа на Уинифред. Неприятната миризма си свърши работата: вдовицата отвори очи.

— К-какво стана? — колебливо попита тя, когато видя Меган. — Защо лежа?

И изведнъж си спомни и се ококори — погледът й бе изпълнен с тревога. Тя сграбчи ръката на Меган и шепнешком попита:

— Той още ли е тук?

— Кой?

— Макгрегър.

— Ами… да. Всъщ…

Вдовицата веднага се изправи, всъщност направо скочи и едва не повали Меган на пода. Изстена, огледа се и щом откри Лаклан, отново изстена, дори по-силно, и драматично протегна ръце към него.

— Лаклан, позволи ми първо да обясня, преди да направиш нещо, за което и двамата ще съжаляваме.

— И двамата да съжаляваме ли? — отвърна той хладно. — Уверявам те, че каквото и да направя, ще ми достави голямо удоволствие, а на теб — никакво.

— Моля те, не можем ли да обсъдим това насаме? — започна Уинифред и смутено погледна Кимбърли и Меган. — Няма смисъл да занимаваме дамите с нашия семеен въпрос.

— Семеен въпрос, а?

Очевидно беше, поне за Кимбърли, че Лаклан е прекалено разгневен, за да уважи молбата на вдовицата. Изобщо не го интересуваше колко неудобно се чувства тя. От неговата гледна точка, Кимбърли определено не можеше да го вини, но все пак й беше жал за Марстън.

Ето защо тя се прокашля и многозначително изгледа Меган.

— Още не съм закусила. Ще дойдеш ли с мен?

Меган въздъхна, но кимна и стана. Обаче щом излязоха, си призна:

— Знам, че си права, скъпа, но изобщо не ми се тръгваше. Много съм любопитна. Ти знаеш ли за какво става въпрос?

— Да, за жалост — отвърна Кимбърли. — И не очаквам, че Лаклан възнамерява да го пази в тайна. Всъщност тъкмо напротив. Когато арестуват някого, направо е невъзможно да го скриеш…

 

 

В салона Уинифред задъхано обясняваше:

— Обичах баща ти, Лаклан. Трябва да го знаеш. За мен смъртта му беше истински удар — беше толкова неочаквана. Бях много разстроена и не размишлявах трезво…

— Всички бяхме разстроени. Ако това е единственото обяснение, което имаш…

— Бях ужасена.

— От какво? — попита той.

— От самотата.

— Ти да не си полудяла? — удивено я попита той. — Сама в цял замък с хора?

— Всички от клана Макгрегър — напомни му тя.

— Ами какви да са, ако не от клана Макгрегър? И ти самата беше Макгрегър. Или вече си го забравила?

— Не е същото като да си Макгрегър по рождение — настоя Уинифред.

— Как да не е същото? Да не би да си си мислила, че ще те изгоним? Много добре знаеш, че винаги можеше да останеш в Крегора.

— Без баща ти? — Тя поклати глава. — Никога нямаше да се сприятеля с никого…

— И по чия вина е това?

— По моя, знам, но това бе факт. Баща ти бе моят живот и закрила. Без него не ми оставаше нищо.

— Ако смяташ, че това ти е дало правото да ми крадеш наследството… — изръмжа той.

— Не, не, знам, че сгреших, и го направих необмислено — защото много се страхувах, че отново ще остана сама. Повярвай ми, много пъти съм съжалявала за случилото се.

— Я виж ти! — подигравателно подхвърли той. — Е, имаше достатъчно време да поправиш стореното. Но все още не си върнала нито парите, нито семейните бижута.

Тя потръпна.

— Знам, но се убедих, че имам нужда от тях повече от теб. Ти бе млад, в края на краищата. Освен това ти си мъж и можеш да печелиш пари по начин, по който аз не мога.

— Да, и сигурно нямаше да има проблем, ако трябваше да се грижа само за себе си. Но след като татко почина, отговорността за клана, както и за поддръжката на Крегора, се стовари върху мен. А как да се справя, когато колежът, където учех, беше само за обща култура? Не научих никакъв занаят. Пък и да бях научил, как щях да изхранвам многобройните гърла, които разчитат на мен, да не говорим за поддръжката на замъка?

— Лаклан, трябва да ме разбереш! — примоли се тя. — Израснах в нищета. Баща ми беше прахосник и комарджия. Майка ми починала, когато съм била съвсем малка. Имаше моменти, когато не знаех дали ще има какво да ядем. Не можех да се върна там, откъдето започнах. Баща ти беше моето спасение. След като той си отиде, аз изпаднах в отчаяние, не разбираш ли?

— Не, Уинифред. Както и да гледаш на това, независимо от причините, които изтъкваш, ти ме окраде, и то не само мен, а целия клан. Ще си върна всичко — всяка лира, всеки пръстен и огърлица…

— Парите ги няма.

Лаклан замръзна. В очите му проблесна яростен пламък. Като се имаше предвид сумата, която беше взела, и времето, което беше изтекло… не, не можеше да го повярва. Нямаше човек, който да може да пропилее толкова пари само за три години, освен ако не харчеше като крал.

— Няма ги? — беше единственото, което можа да каже. — Няма ги?! — Сега вече крещеше.

Вдовицата се беше разтреперила от страх.

— Нямах намерение да ги харча всичките, честна дума. Дори се крих в една селска къща до Бат почти цяла година, не ходех никъде, нищо не правех. Но много се отегчих, отново ми се прииска да съм сред хора и реших да поиграя ролята на богатата вдовица. За малко. Под друго име, разбира се. И се преселих в Нортъмбърланд, купих си къща, за да мога да организирам празненства. Е, малко проиграх на комар — не много, но… не ме бива на комар, и баща ми не го биваше…

— Млъкни! — изрева Лаклан. — Боже Господи, та ти говориш за повече от сто хиляди лири! Не може да си похарчила всичко…

— Останаха ми бижутата — прекъсна го тя. — Поне повечето. Наложи се да продам само някои, и то съвсем наскоро. Освен това купих къща. С удоволствие ще ти я предоставя веднага щом се омъжа, а това ще стане много скоро.

— С удоволствие ми даваш къща, която си купила с мои пари? — попита той. Не вярваше на ушите си.

Едва не се засмя. Тя дори не разбираше колко абсурдно е предложението или пък това, че всичко, което притежаваше, принадлежеше на него. Тази жена беше егоцентрична — разбираше го едва сега, защото така и не се бе сближил достатъчно с нея, докато тя живееше в Крегора.

— Сигурна съм, че бъдещият ми съпруг няма да има нищо против да ти дам къщата — продължи тя. — Дори може да реши да ти върне парите. Той е толкова мил човек и е толкова богат… Сигурна съм, че няма да се стисне за някакви си неколкостотин лири…

— Не неколкостотин. Сто хиляди!

— Да, сто хиляди.

Изведнъж вратата се отвори и надникна Кимбърли.

— Чуваш се чак долу в антрето!

— Може да ме чуват и в чужбина — изобщо не ми пука — разгорещено отвърна Лаклан. — Знаеш ли, че тази тук е прахосала повече от половината ми наследство, Кимбър? И че освен това има наглостта да ми предложи годеникът й да ми върне стоте хиляди!

— О, не бих разчитала на това — спокойно отвърна Кимбърли. — Тя е сгодена за баща ми.