Джоана Линдзи
Разбойникът и зеленооката (14)

Четиринадесета глава

Кимбърли все още ококорено гледаше затворилата се балконска врата, все още не можеше да проумее колко бързо я бяха оставили сама — с него — когато чу Лаклан престорено да се прокашля, за да й привлече вниманието. Реши да го пренебрегне и се обърна да разгледа площада под градската резиденция на семейство Уигинс. Долу проблясваха светлинки, в леката мъгла се виждаха няколко самотни пейки, в средата имаше голяма статуя на някой забравен герой от войната…

— Не е хубаво да не ми обръщаш внимание, девойче. На мен определено човек не може да не ми обърне внимание.

— О, така ли? — отбеляза Кимбърли, без да го оглежда. — Всъщност мен много ме бива да не обръщам внимание на неща, които не ме интересуват.

— Ох — каза Лаклан от съвсем близо и тя разбра, че съвсем тихо се е приближил зад нея. — Много ме нараняваш, скъпа.

— Определено се съмнявам дали това е възможно, но в случай че наистина е така, сигурна съм, че ще се справиш.

— В случай че не ме лъжеш, направо ще се продъня вдън земя. — Той замълча, после добави с престорена изненада: — Я виж ти, още съм тук.

Тя едва не се засмя. Много трудно й беше да се сдържи, когато й беше толкова смешно. Именно от подобни шеги имаше нужда в живота си — но не и от човек, чийто истински интерес беше на друго място, а те и двамата знаеха къде е той.

— Ще ме извиниш ли, Мак…

— Казаха ли ти тези надути англичани колко красива си тази вечер, Кимбър?

Изведнъж беше изпълнена от някакво топло чувство. Да, наистина й го бяха казали вече няколко мъже тази вечер, но съвсем друго беше да й го каже Лаклан.

Той я хвана за ръката и тихо попита:

— Да не би да те накарах да се чувстваш неудобно?

Не се чувстваше неудобно, но не можеше да си отвори устата. Наистина не умееше елегантно да приема комплименти, защото през живота си беше чула съвсем малко, поне от мъже. Ето защо само поклати глава със сведен поглед, но това като че ли още повече го подтикна да потърси някаква интимност.

— Май ми харесва тази срамежлива нишка у тебе. Необичайна е, но е много хубава.

— Не съм…

— Хайде, хайде, не почвай да се браниш. Никак не е лошо даже да си малко срамежлива.

Не й се спореше тази вечер, но и не й се искаше той да получи погрешна представа за нея.

— Наистина не съм…

— На човек направо му се приисква да те целуне, трябва да ти призная, че точно това ми се иска в момента.

Дъхът й направо застина. Тя вдигна очи към неговите и в мига, в който погледите им се срещнаха, той вече я целуваше. За разлика от предишната им целувка, тази беше много по-сериозна. Той я взе в обятията си, после силно я притисна към себе си. В същия миг езикът му се стрелна навътре, още по-дълбоко. Това беше целувка, която трябваше да вкуси едва след като се омъжи. Това беше целувка, която разпалваше страстта, а нейната страст се палеше лесно.

Кимбърли не успя да разбере докъде щеше да ги отведе целувката, тъй като точно в този момент още няколко от гостите на Уигинс решиха да потърсят разхлада на балкона. Щом вратите се разтвориха, Лаклан бързо се дръпна от нея. От внезапната загуба на опора Кимбърли се олюля и това го накара отново да й подаде ръка. Сега най-лесният начин да се прикрие близостта им беше отново да я заведе вътре и направо на дансинга.

Докато тя отново си върне способността да мисли, вече беше прекалено късно да го укорява за стореното. Не че изпитваше някакво желание да го направи, защото целувката й беше харесала много. Но ако не споменеше нищо, той щеше да си помисли, че може да я целува, когато си пожелае, а случаят не беше такъв. Щеше да измисли какво да му каже, но по-късно, след като се успокоеше и приятната топлина напуснеше тялото й, и той престанеше да я обсипва с внимание.

Защото той правеше именно това.

Не обръщаше никакво внимание къде я води в танца, а само я гледаше с широко отворени очи. А в зелените му очи имаше пламък, който продължаваше да грее и нея. Когато един от господата, които преди я бяха отнемали от партньорите й, отново се опита да направи същото, откри, че Лаклан е готов да наруши порядките и да не му позволи да го направи.

— Разкарай се, англичанино. Тя е заета — изръмжа той.

Кимбърли беше едновременно смутена и развълнувана — трудно съчетание. Мълчеше и го гледаше. Харесваше й Лаклан да държи ръката си на гърба й, а другата леко да я стиска, пулсът й спираше, когато той уж случайно се приближеше много близо и гърдите й се опираха в неговите.

Тя си нямаше представа, че това са обиграни ходове от негова страна, че той си я набелязва, за да я съблазни, и че засега всичко върви по неговия план. Той подхождаше много внимателно, не използваше всичките си тактики, защото се опасяваше, че ако прекали, това ще се отрази по-скоро отрицателно и няма да доведе до желания резултат. Лаклан не знаеше точно кога или как му беше дошло наум да я съблазни, но това нямаше значение. То дори не беше решение. Не ставаше въпрос за избор. Просто трябваше да стане на всяка цена — толкова силно беше желанието му.