Джоана Линдзи
Разбойникът и зеленооката (31)

Тридесет и първа глава

След разговора си с Меган, Кимбърли малко се пообнадежди. Планът им щеше да успее — трябваше да успее. Алтернативата просто беше неприемлива. А щом приключеха с това, тя щеше да се съсредоточи върху причината, поради която беше дошла — намирането на съпруг.

Всъщност, докато й държеше стола на вечеря, Джеймс Травърс й прошепна на ухото, че искал да си поговори с нея насаме по някое време на другия ден. Тя почти не се съмняваше, че той ще поиска да се ожени за нея. Самата мисъл би трябвало да я макара да изпита радостна тръпка, но тя все още изцяло бе погълната от срещата си е Ейбълс и идеята, която беше дала на Меган.

Сега обаче, когато всичко това остана зад гърба й, тя имаше време да се замисли за Джеймс и се почуди, защо ли мисълта за женитба с него не й се струва вълнуваща. Идеално си подхождаха. Тя знаеше, че той може да я направи щастлива — е, почти бе убедена, че би могъл. Освен това баща й щеше много да се зарадва — просто нямаше за какво да се хване при него.

Разбира се, не трябваше да забравя и Хауард Канстън, който напоследък й обръщаше подчертано внимание. Беше по-млад от Джеймс, по-красив, когато баща му се поминеше, щеше да стане маркиз, а богатството му не бе по-малко от това на Джеймс.

За нея последното беше от основно значение. Поне и с Джеймс, и с Хауард, тя нямаше нужда да се тревожи, че се интересуват от нея единствено заради парите, които баща й щеше да й даде като зестра. И от другите й пари. Те дори нямаше да знаят за тях до сватбата и докато тя самата не реши да сподели колко богата е всъщност. Когато бъдещият й съпруг научеше за наследството, което й беше оставила майка й, щеше да бъде приятно изненадан.

Влезе в стаята си — все още се чудеше какво да каже на Джеймс на другия ден — и изведнъж я стресна глас:

— Много късно се прибираш, Кимбър.

— Боже Господи! — ахна тя. — Изплаши ме до смърт.

В тъмното се чу смях.

— О, не бих искал да ти причиня това.

— Направо ми изкара акъла — промълви тя, после взе огън от камината, за да запали лампите. — И защо се спотайваш в стаята ми, ако смея да попитам, Лаклан?

Тя поне безпроблемно разпознаваше гласа му в тъмното. Всъщност нямаше човек, който да не може го познае, след като го е чул да говори. Гласът му беше много характерен.

— Да се спотайвам ли? Просто те чакам — каза той — Не искам да пропусна да те видя и дойдох да чакам.

— Да ме видиш ли? — каза тя, запали първата лампа и се огледа. Лаклан седеше на един удобен фотьойл до прозореца. — Е, сега ме виждаш, така че…

— Да, и то с удоволствие, както винаги — отвърна и бавно плъзна поглед по нея.

Тя цялата пламна от неочаквания комплимент и погледа му и изведнъж се засуети и престана да се заяжда. Освен това трябваше да му каже за експеримента, който бяха намислили да направят с Ейбълс. Всъщност тя самата възнамеряваше да се отбие в стаята му на сутринта, за да му го съобщи. Много хубаво беше, че беше дошъл. Не беше много прилично, но с него нищо не вървеше според правилата.

— Намерили са конете — каза тя и тръгна към следващата лампа.

— Знам.

Тя учудено повдигна вежди.

— Не личи да си особено зарадван от това.

Той сви рамене.

— Исках аз да ги открия и да чакам, докато крадецът не се появи.

— Е, херцогът прави тъкмо това.

— Не вярвам обаче да го направи както трябва. Сигурно е завел прекалено много хора както на мястото, така и в гората наоколо. Те обаче ще се издадат и крадецът ще изчезне завинаги.

Наистина можеше да стане така и Кимбърли му съобщи своето решение:

— Е, аз измислих как да приключим с въпроса по друг начин.

Сега вече бе негов ред да вдигне вежди. Тя забеляза, че лицето му изглежда по-добре: някои от синините вече бяха позавехнали, буцата на челото му я нямаше. Дори устните му бяха възстановили първоначалния си размер, макар че на места още бяха напукани. На слабата светлина на лампата той изглеждаше направо красив.

Осъзнала, че втренчено гледа устните му, Кимбърли отново се изчерви и започна:

— Утре или вдругиден херцогинята ще организира експеримент.

Тя бързо запали втората лампа и отиде до огъня, за да изхвърли клечката. Но когато се обърна отново към него, откри, че и допълнителната светлина не върши работа. Лаклан изглеждаше все така красив с тъмната си червеникава коса, която лъщеше на светлината. Зелените му очи не я изпускаха от поглед…

— Какъв експеримент? — попита той.

Наложи й се да се позамисли малко, за да си спомни за какво си говореха, и се смути. Надяваше се той да не го е забелязал.

— Днес ходих при Ейбълс — каза тя. — И научих, поне за мое собствено удовлетворение, че той изобщо не те познава по гласа. Ето защо ще го накараме да те изслуша заедно с още няколко шотландци, а той ще трябва да ни каже кой от всички си ти. Няма да може да го направи, ще трябва да налучква.

За миг Лаклан не каза нищо, премисляше казаното, но след това изтъкна същото, което бе казала й Меган:

— Може и да се получи.

— Да, и това никак няма да е хубаво. — Тя въздъхна. — Ако не се получи и ако… е, ако ти изтече времето, без да са хванали крадеца, аз ще си призная къде съм прекарала нощта.

Успя да го изненада. Той се изправи, за секунда стигна до нея и близостта му я накара да потрепери.

Лаклан нежно хвана главата й в ръце и я попита:

— Наистина ли ще го направиш заради мен, скъпа?

Очите му бяха приковани в нея, принуждаваха я да сведе поглед. А допирът му… О, Боже…

— Ще трябва — прошепна тя. — Няма да имам друг избор. Не бих могла да понеса да те вкарат в затвора, след като…

Целувката му я прекъсна. Тя знаеше, че ще стане така. Можеше да го предотврати, да се отмести… Но сега — сега беше прекалено късно. Сега отново го вкусваше, усещаше напуканите му устни, мекия език, а ароматът му опияняваше сетивата й.

Отначало той движеше устни по нейните внимателно, почти колебливо, но здраво я държеше, в случай че тя реши да прекрати целувката. Тя обаче изобщо не си мислеше да го направи, изобщо. Знаеше, че трябва, но… „Трябва“ беше дума, която като че ли никога не оказваше очакваното въздействие, когато беше с Лаклан Макгрегър.

Сетивата й се пробудиха със страшна сила и тя пламна във вълнуващо очакване. Започна се от топлината на устните й, от трепета в корема, от гъделичкащото чувство в гърдите — а той дори още не я докосваше с тяло, а само с устни, само с длани по бузите.

Тя въздъхна и сложи ръце на гърдите му не за да го отблъсне, а за да го докосва, и това като че ли беше знакът, който той очакваше, защото я пое в обятията си и се притисна плътно до нея. Сега вече движенията на езика му бяха по-чувствени и проникваха дълбоко и в най-скритите кътчета. Той галеше с ръце гърба й, притискаше я към себе си, към пламналото си желание, а после я вдигна, понесе я и внимателно я сложи на леглото.

Тя знаеше какво ще направи. Някъде дълбоко в съзнанието си знаеше, че това, което не биваше да се случва, щеше да се случи отново. Обаче беше заслепена от удоволствието, което Лаклан я караше да изпитва: той я засипваше с ласки, целият я беше покрил с пламналото си тяло, после замилва всяка част от тялото й, докато бавно я събличаше. Кимбърли знаеше какво ще последва… но по никакъв начин не желаеше да го спре. Искаше да бърза, да бърза.

Той обаче нямаше намерение да ускорява нещо, за което си беше мечтал всяка нощ, откакто за последен път я беше държал в обятията си. Беше я накарал да пламне и сега бавно-бавно щеше да поддържа огъня, и точно това и направи.

Тя затрепери, когато той заобиколи ухото й с език, а после се впусна навътре. Изстена, когато се прехвърли на твърдото й зърно, изви се като лък, когато той се спусна надолу по корема й, а после… Боже, не можеше да му позволи да направи това! Тя обаче беше безсилна в желанието си, беше сякаш в несвяст от екстаз, а той беше твърдо решен да разучи всеки сантиметър от тялото й, да й достави всяко удоволствие.

Удоволствието беше неустоимо. Той я облада и понесе в пулсиращите вълни на насладата. Тя направо не беше на себе си, а когато Лаклан проникна в нея, изпълни я с топлата си плът и стигна до сърцевината й, тя само за секунди стигна до края, а минути по-късно още веднъж, когато и той със стонове достигна до върха.

Още преди дишането й да се успокои, тя заспа, и то толкова дълбоко, че не почувства как той я притиска до себе си, както и не чу как доволно въздъхна:

— Сега си моя, скъпа. И да искаш, и да не искаш, на сутринта ще го разбереш.

Кимбърли и това не чу, и добре че стана така, защото иначе нямаше да мигне.