Любомир Сагаев
Книга за операта (99)

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Канио, собственик на трупа пътуващи комедианти, в комедията — Палячо — тенор

Неда, негова жена, в комедията — Коломбина — сопран

Тонио, артист от трупата, в комедията — Тадео — баритон

Бепо, артист от трупата, в комедията — Арлекин — тенор

Силвио, млад селянин — баритон

Селянин — бас

Селяни, селянки, деца.

Действието става в село Монталто в Калабрия (Италия), на 15 август 1865 г.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

Леонкавало притежава безспорен талант и на литератор. Неговите либрета, в които се чувствува влиянието на именития италиански писател Джовани Верга (1840–1922), смятан за родоначалник на течението „веризъм“ в литературата, са написани с умение и по изискванията на сценичната драматургия. Либретото на „Палячо“ е изградено върху истинска случка. Леонкавало композира тази си опера, за да участвува в конкурса на миланския издател Сонзонио през 1890 г. Първата награда на този конкурс е присъдена на операта „Селска чест“ от Пиетро Маскани „Палячо“ не е допусната до конкурса, тъй като той е само за едноактни опери. Две години по-късно самият Сонзонио помага „Палячо“ да бъде поставена. Нейната премиера е на 21 май 1892 г. в театър „Дал Верме“ под диригентството на Артуро Тоскаиини. Ролята на Канио изпълнява известният тенор Морел. Посрещната с възторг от публиката, „Палячо“ скоро завладява световните оперни сцени.

У нае операта „Палячо“ е изнесена като една от първите постановки на Оперната дружба — през 1909 г. Диригент е Алоис Мацак, а режисьор — К. И. Михайлов-Стоян.

СЪДЪРЖАНИЕ

Клоунът Тонио излиза пред завесата и споделя с публиката, че това, което ще стане на сцената, е къс от истинския живот. В гърдите на палячото също тупти сърце. И артистите, както всички обикновени хора обичат, мразят и не винаги сълзите им са фалшиви.

В малкото италианско селце Монталто е пристигнала трупа пътуващи комедианти. Канио, водачът на трупата, кани заобиколилите го хора на представлението, което ще бъде изнесено същата вечер. Селяните, радостни от срещата, повеждат комедиантите към кръчмата, за да ги почерпят. Канио и Бепо с радост приемат поканата, но Тонио отказва. Селяните, шегувайки се, му подмятат, че той не иска да отиде с тях, за да остане насаме с Неда. Закачката не се харесва на Канио. Той казва, че такива шеги с него са опасни — готов е да убие всеки свой съперник. Канио целува жена си и тръгва с всички към кръчмата. Заканата на ревнивия съпруг е разтревожила Неда. Тя с радост е дошла в това село, където живее нейният любим Силвио. Със свито сърце младата жена мечтае за предстоящата среща с любимия си. Идва клоунът Тонио, който отдавна е влюбен в Неда. Най-после той се е решил да разкрие чувствата си. Обаче Неда се надсмива над него. Когато Тонио, без да може повече да ее владее, се опитва да я целуне, тя го отблъсква с камшика си. Обиден и озлобен, Тонио си тръгва, като се заканва да си отмъсти жестоко. Внимателно се приближава Силвио. Младият селянин си дава сметка на каква опасност се излагат и двамата, но е дошъл, за да склони Неда да избяга с него. Тя се колебае, но пламенните думи на любимия й я карат да се съгласи. Двамата се уговарят да избягат още същата нощ след представлението. През това време Тонио, който е следил Неда, довежда Канио. При тяхното завръщане Силвио успява да избяга, без да го познаят. Побеснял от ревност, Канио кара жена си да каже името на своя любовник. Когато Неда отказва, той вдига срещу нея ножа си. Спира го Бепо.

Селяните се събират. Нетърпеливи и весели, те очакват началото на представлението. Сред тях е и Силвио. Неда събира пари от публиката и доближавайки се до Силвио, му прошепва да бъде внимателен. Всички приготовления са завършени. Започва комедията „Коломбина“. Коломбина (Неда) очаква любовника си Арлекин (Бепо). Долитат звуците на неговата серенада. Грозният слуга Тадео (Тонио) започва да се обяснява в любов на Коломбина. Но влезлият Арлекин го изритва навън. Любовната среща между Коломбина и Арлекин е прекъсната от неочакваната поява на Палячо (Канио). Думите на Коломбина към Арлекин са същите, конто днес Неда е изрекла пред своя истински любовник. Канио не е на себе си. Отново пламнал от ревност, той с нож в ръката иска да научи името на нейния любовник. Неда, ужасена, се опитва да продължи играта и да върне Канио към комедията. Това още повече го вбесява и той забива ножа в гърдите на жена си. Едва сега публиката разбира, че това вече не е представление. Силвио се хвърля, за да помогне на любимата си, но Канио убива и него. В настъпилата тишина отекват думите на Тонио: „Комедията свърши“.

МУЗИКА

Операта „Палячо“ е едно от най-ярките произведения на течението „веризъм“ (правдивост) в италианското оперно творчество. Стремежът на италианските композитори-веристи да пресъздават жизнената правда в творбите си не се отнася само до сюжета, а и до музикалния език. Те търсят правдив музикален изказ и реалистични музикални характеристики. Тези черти притежава до голяма степен операта „Палячо“. Написана в духа на италианската песенност, тя е наситена с дълбоки чувства. Леонкавало композира музиката с високо професионално майсторство и постига релефна образност. С голямо умение той изобразява психологическите състояния на своите герои и убедително разкрива техните чувства. Композиторът има верен усет към драматургията и сценичните закони. В музиката си той използува често лайттемата. Най-важните водещи теми в операта са: „на любовта“ и на „ревността и отчаянието“. Оркестърът е разгърнат широко и често развит симфонично.

Оше в оркестровото встъпление са съпоставени противоположните чувства от комедията в духа на „комедия дел арте“ и от силната човешка драма. Прологът всъщност разкрива цялото съдържание на операта. Това е една голяма и прочувствена ария, изградена върху три теми, наситена с много емоционалност и вьздействеиа сила.

Цялата опера е една поредица от арии и ансамбли. Именно в тях се извайват характеристиките на главните герои, разкрива се техният душевен живот и сложните им взаимоотношения. Радостният хор на селяните и веселото ариозо на Канио силно контрастират на патетичния завършек на пролога. Следва лиричната балада на Неда, наситена с искрени чувства. Ариозото на Тонио и дуетът му с Неда след ревнивите реплики на Канио довеждат до още по-голямо напрежение. В края на действието е една от кулминациите на операта — прочутата ария „Смей се, палячо“.

Второто действие започва с оркестрово интермецо, което е близко по характер на пролога, но е в по-светли тонове. Отново прозвучава веселият глъч на селяните, очакващи началото на представлението. Музиката на комедията е написана в онзи галантен дух на изкуството на XVI век, характерен за „комедия дел арте“. Иронично-грациозният менует и серенадата на Арлекин създават чувството за някаква приказност. Това чувство се допълва и от гротескната партия на клоуна Тадео. Последвалият малък дует между Коломбина и Арлекин е едновременно мил и интимен и наивно-глуповат. Но именно в този лек и грациозен дует вече се чувствува неспокойствието, което ще настъпи. Когато Каиио идва, музиката зазвучава с голяма драматична напрегнатост и сякаш подсказва неизбежния край. С голямо майсторство Леонкавало пресъздава сцената на ревност, която вече е престанала да бъде комедия. В музикалното изграждане на тази сцена композиторът умело съчетава мрачните багри на фаталната развръзка с игривия тон на комедията. Кулминацията на второто действие са двете арии на Канио — „Не, палячо не съм“ и „Как заслепен бях“. Във финала на операта в оркестъра прозвучава темата от арията „Смей се, палячо“, придобила истински трагедиен характер.