Любомир Сагаев
Книга за операта (161)

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Граф Алмавива — тенор

Доктор Бартоло — бас

Розина, възпитаница на доктор Бартоло — сопран

Фигаро, бръснар — баритон

Дон Базилио, учител по музика на Розина — бас

Фиорело, прислужник на граф Алмавива — баритон

Берта, домакиня на доктор Бартоло — мецосопран

Амброзио, прислужник на доктор Бартоло — бас

Офицер баритон Нотариус, музиканти, войници.

Действието се развива в Севиля през втората половина на XVIII в.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

През 1815 г. Росини приема предложението на Доменико Барбая — директор, на неаполитанския оперен театър „Сан Карло“, и става композитор и диригент на театър. Обаче той си запазва правото да твори и за други оперни състави. През тази година композиторът написва за „Сан Карло“ музикално-сценичната творба „Елисавета, английска кралица“, а за римския театър „Вале“ — операта „Торвалдо и Дорлиска“, чиято премиера е насрочена за декември. Налага се Росини да присъствува на подготовката на тази си римска премиера. По време на пребиваването му в Рим херцог Сфорца-Чезарини предлага на композитора да напише опера за театър „Аржентина“, на който той е собственик. Росини приема предложението и в договора се определят условията: операта да бъде готова за откриването на карнавала през февруари; композиторът да присъствува на репетициите и да дирижира първите спектакли; възнаграждението ще бъде четиристотин римски скуди, платими след третото представление. Не е определен нито сюжет, нито либретист. Обаче времето минава, а Росини не получава текст. Когато остава един месец до срока за представянето на завършената опера, Росини сам предлага да я композира върху сюжета на „Севилският бръснар“ от Бомарше (1732–1799). Именитият френски драматург Пиер Бомарше написва първата част от своята трилогия „Севилският бръснар, или Напразна предпазливост“ през 1773 г., а пиесата е поставена в Комеди Франсез две години по-късно.^[65] Театърът приема предложението на композитора.

Вестта за създаването от Росини на опера върху сюжет на „Севилският бръснар“ предизвиква вълнения в музикалните среди. Да се пише музикално-сценична творба, даже от такъв вече знаменит композитор като Росини върху сюжет, на който Джовани Паизиело (1740–1816) е създал една от най-хубавите италиански комични опери, се смята за нечувана дързост.^[66]

Либретистът Чезаре Стербини (1784–1831), автор на текста и на предишната опера на Росини — „Торвалдо и Дорлиска“, преработва значително комедията на Бомарше. Тя загубва немалко от своята изобличителна сила. Макар че Стербини се е старал да запази основните черти на героите, някои от тях сега са обрисувани по-различно. Така граф Алмавива от типичен представител на аристокрацията се превръща в симпатичен оперен любовник. Стербини е добър познавач на сцената и написва едно наистина сполучливо либрето за комична опера.

Росини така е завладян от сюжета на „Севилският бръснар“, че се залавя с истинска страст за написването на музиката. Творческият процес у композитора е винаги напрегнат и кратък, но създаването на най-значителното негово дело му отнема най-малко време. Някои изследователи твърдят, че Росини е написал „Севилският бръснар“ за 12 дни. Дали операта е композирана за 12 или 20 дни, не е толкова важно. Важното е, че е създаден един истински бисер на музикалната литература. Трябва обаче да се каже, че в тази си опера Росини използува музика и от свои по-стари произведения. Така например прочутата ария на Розина от второ действие е взета от операта „Елисавета, английска кралица“, знаменитата увертюра е написана за сериозната опера „Аурелиан и Палмира“ (1813), а е използувана и в „Елисавета“.

По време на създаването на операта се говори, че младият композитор е молил с писмо стария Паизиело да не му се сърди, че пише на този сюжет. Обаче в програмата на премиерата Росини дава обяснение защо е композирал тази си творба: „… авторът изпитва най-дълбоко уважение към знаменития Паизиело, написал опера на същия сюжет, но той не се е ръководил от стремеж към съперничество, а от желанието да създаде опера по новите изисквания на този жанр“.

Премиерата на „Севилският бръснар“ под диригентството на композитора е на 20 февруари 1816 г. в театър „Аржентина“ в Рим. Обаче представлението не е много добро и операта е освиркана. Това не смущава много Росини, който на второто представление успява да накара артистите да изпълнят партиите си според неговите изисквания. Сега операта се посреща с възторг. Оттук почва световната слава на тази безсмъртна творба, наричана отначало „Алмавива, или Напразна предпазливост“.

В България „Севилският бръснар“ е поставена за пръв път през 1922 г. в Софийската народна опера. Диригент е М. М. Златин, а режисьор Н. Д. Веков.

СЪДЪРЖАНИЕ

Улица в Севиля. В ранното утро влюбеният в Розина граф Алмавива е дошъл пред нейния дом и пее серенада. Обаче на нежния му любовен зов не откликва никой. Отчаян, Алмавива освобождава своите музиканти. За съжаление и този път не му се удава да се запознае с прекрасната възпитаница на доктор Бартоло. Той вече е готов да си тръгне, когато отдалеч се дочува бодра и весела песен. Графът се скрива зад ъгъла, за да види кой е ранобудният певец. Появява се Фигаро — бръснар, хирург, известен като остроумен шегаджия и веселяк. Алмавива с радост го познава, защото Фигаро е работил при него и сигурно ще може да му бъде в помощ. Той веднага разказва на бръснаря защо е пристигнал в Севиля и Фигаро приема с удоволствие да му помогне. От него графът разбира, че Розина не е дъщеря на доктор Бартоло, а негова храненица; Алмавива трябва още да знае, че старият Бартоло ламти за зестрата на Розина и сам иска да се ожени за нея. На балкона се появява младата девойка, но веднага след нея излиза и Бартоло. Все пак Розина успява да пусне на непознатия си обожател една бележка, с която го моли да й каже кой е. Бартоло прибира Розина и затваря всички врати и прозорци. Вече е съмнало и докторът трябва да излезе по работа. Той нарежда на слугата си Амброзио да следи Розина и като заключва вратата, излиза от къщи. Влюбеният граф решава да се представи на любимата си като скромен студент под името Линдор и така по-лесно да спечели сърцето й. Сега изниква въпросът: как да се устрои среща на влюбените? Ловкият Фигаро съставя план: в Севиля е пристигнал полк; графът трябва да се преоблече като военен, да се престори на пиян и да се вмъкне в дома на Бартоло под претекст, че търси квартира. Това трябва да стане още днес, тъй като докторът е решил веднага да се ожени за Розина.

Розина е влюбена в „студента“ Линдор и в писмото му разкрива чувствата си. Но как да изпрати бележката си до него? Доктор Бартоло я държи затворена в къщи. Идва Фигаро — тъкмо навреме. Розина иска да му даде писмо до Линдор, но в този момент влиза докторът. Той веднага изпъжда Фигаро, защото се съмнява във всички. Бартоло започва да разпитва Розина защо е идвал Фигаро, но с отговорите си тя само го раздразва. Ревнивият старик разпитва и слугите си Берта и Амброзио, но и от тях не може нищо да научи. Ядосан, той ги прогонва от стаята. Неочаквано идва учителят по музика на Розина — Дон Базилио. Бартоло казва на приятеля си, че е решил още утре да се ожени за своята възпитаница. От своя страна Дон Базилио му донася вестта, че в Севиля е пристигнал обожателят на Розина — граф Алмавива. Старият интригант Дон Базилио предлага на доктор Бартоло да пусне по адрес на графа някоя клевета, която да го очерни пред обществото и да го накара да напусне града. Обаче Фигаро е останал в къщата и сега скрит подслушва целия разговор между двамата старци. Щом Бартоло и Дон Базилио отиват да пишат брачния договор, бръснарят извиква Розина и я предупреждава за намеренията на доктора. Младата Розина се интересува преди всичко от „студента“ Линдор и иска Фигаро да й разправи нещо за него. Бръснарят убеждава девойката да напише няколко думи до Линдор. Розина уж се възмущава от предложението на Фигаро, но щом вижда, че Бартоло идва, веднага предава на бръснаря готовото писмо. Доктор Бартоло отново започва да разпитва Розина кой е бил в къщи, какво е търсил Фигаро, не е ли изнесъл писмо. Изведнъж старикът вижда, че пръстите на Розина са изцапани с мастило. Той отново я обсипва с въпроси — на кого е писала? Розина смутено го залъгва, но докторът не вярва. Когато пък открива, че един от листовете за писма липсва, Бартоло е обхванат от истински бяс. Изведнъж на вратата се почуква силно. Влиза граф Алмавива, облечен като войник. Той се прави на пиян и показва на доктор Бартоло своя квартирен билет. Докторът е ужасен от нахлуването на „пияния войник“ и му казва, че е освободен да дава квартири на военни. Но „войникът“ не иска и да знае. Той ту заплашва доктора, ту го прегръща, което докарва Бартоло до полуда. Вдига се голям шум, на който се притичват всички — и Розина, и Фигаро, и Дон Базилио, и Берта. В суматохата Алмавива успява да предаде бележката си до Розина, но Бартоло вижда това. Налага се Алмавива да извади и шпагата си. Настава голяма бъркотия. Шумът привлича градския караул. Бартоло и Базилио обвиняват за скандала „пияния войник“, но когато офицерът иска да арестува „войника“, той му пошепва нещо на ухото и офицерът с почитание го освобождава. Доктор Бартоло и Дон Базилио са смутени и загрижени от странното поведение на офицера.

Доктор Бартоло още се измъчва от странния факт, че пияният войник не е бил арестуван. Кой е той? Да не би да е човек на Алмавива? Отново се чука на вратата. Бартоло с досада кара Берта да отвори; сега не му е до гости. Влиза непознат монах и се представя като Дон Алонзо. Това е преоблеченият граф Алмавива. Понеже Дон Базилио се е разболял, той е изпратил Дон Алонзо да предаде урока по музика на Розина. Мнителният доктор не иска да пусне непознатия монах в къщата си. Дон Алонзо поверително му казва, че той не само е учител по музика, но иска да помогне на Бартоло за опазването на Розина. За доказателство му показва писъмцето на девойката до Алмавива. Най-накрая докторът се убеждава в добрите намерения на Дон Алонзо. Той разрешава да започне урока. Отначало Розина с учудване посреща непознатия учител, но скоро „урокът“ й харесва много, особено когато доктор Бартоло не гледа към тях. За голяма изненада на всички неочаквано пристига Дон Базилио. Сега подозрението у Бартоло отново се разгаря. Обаче Фигаро, подпомогнат от Алмавива и Розина, внушава на Дон Базилио, че е болен, и го изпращат. За убеждаването на стария клеветник помага и кесията с жълтици, която Алмавива му дава. Урокът продължава, но Бартоло вече внимава. За да отдалечи мнителния доктор, Фигаро му казва, че днес е дошъл да го обръсне. По време на бръсненето учителят и ученичката много се „разгорещяват“, което става причина доктор Бартоло да разкрие измамата. Разярен, той изпъжда мнимия Дон Алонзо и Фигаро. Веднага старикът нарежда на Амброзио да повика Дон Базилио, а той влиза в стаята на Розина, за да я пази отблизо. Дон Базилио пристига и казва на Бартоло, че не е пращал никакъв заместник. Учителят по музика дори подозира, че под името дон Алонзо се крие самият Алмавива. Бартоло решава да сключи брачния договор с Розина още тази нощ. Той изпраща Дон Базилио да повика нотариуса, а сам уверява Розина, че човекът, в когото се е влюбила, не е никакъв Линдор, а приближен на граф Алмавива, който я увещавал да избяга с него, за да я предаде на графа. Розина, дълбоко смутена от думите на Бартоло и разочарована от измамата на мнимия студент, дава съгласието си да се омъжи за Бартоло. Тя дори му разкрива плана за бягството им тази вечер. Уплашеният Бартоло изпраща да извикат стража, която да пази дома му. Настава страшна буря. През балкона се промъкват граф Алмавива и Фигаро. Те тихичко повикват Розина, но девойката отказва да тръгне с тях. Тя горчиво обвинява „измамника“ Линдор, който искал да я предаде на непознатия граф. Тогава Алмавива й разкрива кой е и щастливата Розина веднага се хвърля на врата му. Те се упътват към балкона, но за голяма изненада откриват, че стълбата я няма и пътят им за бягство е отрязан. Тичешком тримата се спускат към вратата, но насреща им се показва Дон Базилио, придружен от нотариуса. Алмавива и Розина се отдръпват стреснати, но умният и съобразителен Фигаро мигновено намира изход: бегълците принуждават нотариуса веднага да сключи брачния договор между Розина и граф Алмавива, а с помощта на такива солидни аргументи като тежката кесия и пистолета на графа заставят дори Дон Базилио да стане свидетел. Другият свидетел е Фигаро. Когато доктор Бартоло пристига със стражата, всичко вече е свършено. Той с огорчение вижда, че сам е съдействувал за по-бързото сключване на брака, като е дигнал стълбата от балкона и е попречил за бягството. Алмавива се отказва от зестрата на Розина и я подарява на доктора, за да се утешава с нея …

МУЗИКА

„Севилският бръснар“ е едно от най-жизнерадостните най-веселите, най-привлекателните оперни произведения в цялата оперна литература. Нейната музика, написана с изумителна мелодичност, е пълна с огнен темперамент, блясък, остроумие, грация и поетичност. Мелодиката на операта е близка до интонациите на италианската канцонета, което я прави близка и достъпна до най-широките слушателски кръгове. Композиторът е вложил най-разнообразни емоции и настроения, за да обрисува вярно музикалните образи на своите герои. Наред с преобладаващия хумор в „Севилския бръснар“ има и нежна лирика, остра пародийност, гротеска и др. Ритмичното разнообразие на музиката е изключително и създава динамика и увлекателност. Хармоничният език на Росини е богат, оркестрацията плътна и цветиста.

„Севилският бръснар“ е една истинска огърлица от бляскави и неповторими музикални номера. Малко са оперите, а още по-малко комичните, в които да има толкова много любими за милиони хора арии, дуети и ансамбли. Блестящата увертюра и до днес е смятана за една от най-хубавите оперни увертюри в италианската музика. Тя си е извоювала справедливо популярност и като оркестрово концертно произведение. Двете арии на граф Алмавива от първо действие са пълни с поетичност и искрени чувства. Единствена и неповторима по своята оригиналност, настроение, виртуозност и непринуденост е встъпителната ария на Фигаро. Тя е уникална по пълнотата и яркостта на образа, който разкрива. Не може да се каже дали арията на Фигаро или самият Фигаро е по-любим на широките слушателски кръгове. Енергията и пламъкът, излъчващи се от арията, и бушуващият ритъм на тарантелата, върху който е изградена, принуждават слушателя да обикне завинаги умния, ловък, весел и услужлив севилски бръснар. Забележителен по своите художествени качества е и големият дует на Алмавива и Фигаро в първо действие на операта.

Във второ действие музикалните бисери не са по-малко, макар тук композиторът да е подсилил комедийния елемент. На първо място трябва да се спомене бляскавата ария на Розина в началото на действието. Това е една от най-хубавите арии за колоратурен сопран, превърнал се в пробен камък за всяка колоратурка. Макар че в оригинал партията на Розина е писана за алт, арията не е загубила своята свежест и красота и при прередактирането й за сопран. Не по-малко привлекателна и бляскава е арията на клеветата на Дон Базилио. Това е рядко завоевание в оперната литература. Тя не само дава пълна характеристика на един от главните герои на операта, но с вложените в нейното изграждане остроумие, находчивост, дълбок психологизъм и ирония направи името на Дон Базилио нарицателно. Незабравим за слушателите остава и дуетът между Розина и Фигаро, кипящ от остроумни находки, бодра мелодичност и закачливост. Финалната сцена е ярка, весела и изобилствува с контрасти и изненадващи ситуации.

В трето действие правят впечатление веселият дует между Розина и Алмавива, както и пародийната ария на доктор Бартоло, състояща се от два контрастни дяла — първия във весела скоропоговорка, а втория в комедийна кантиленност. Една от кулминациите в музиката на операта е големият квинтет между Розина, Алмавива, Фигаро, Бартоло и Дон Базилио, познат под името „Лека вечер“, който започва с ритъма на весел марш, а после се разгръща в богато обагрена, разнообразна и наситена с много комизъм сцена. Това е също момент, в който се разкрива гениалността на Росини като оперен творец. В третото действие трябва още да се спомене великолепният симфоничен епизод „Бурята“, където проличава голямото майсторство на композитора да рисува конкретни картини със средствата на оркестъра. Програмният елемент, вложен в този симфоничен откъс, е един от най-ярките за времето, по което е писан. Бляскавото алегро между Розина, Алмавива и Фигаро — „Тихо, тихо“, представлява виртуозен терцет, наситен с много настроение и вкус. Тържественият и радостен финал на операта по своите качества е достоен завършек на тази така свежа, бодра, създаваща великолепно настроение у слушателите опера.