Дейвид Линдзи
Лицето на убиеца (7)

7

Вашингтон

Ричард Гордън вървеше по дългия коридор на третия, последен етаж на мотела в един от търговските райони на Феърфакс, щата Вирджиния. Мотелът изглеждаше безличен и стерилен като празен лист хартия или повърхността на луната. Но си личеше, че е имал и има посетители. Собствениците се опитваха да прикрият този факт, напоявайки синьо-зелената пътека с огромни количества антисептичен ароматизатор — доказателството, че спазват правителствените хигиенни разпоредби.

Той спря пред вратата с търсения номер и почука. Голите стени на коридора се сливаха в далечината под луминесцентното осветление. С годините срещите в мотелски стаи ставаха все по-потискащи. Те олицетворяваха мръсната работа, с която той и колегите му се занимаваха, подигравка с високите идеали, с които бяха започнали кариерата си и за които не се сещаха често, а понякога напълно забравяха.

Когато вратата се отвори, той влезе в стая, осветена от хладните отблясъци на халогенната улична лампа близо до прозореца.

— Ричард? Добре, добре — произнесе сподавен глас и Лекс Кевърн обърна якия си гръб, отдръпна се от вратата и остави Гордън сам да я затвори.

Не си стиснаха ръцете, макар да не се бяха виждали почти цяла година. Въпреки факта, че не се харесваха много, работеха заедно по операция, определена като „безотчетна“. Това бе ново обозначение за специален вид операции, подсказващо, че те са по-скоро нелегални, отколкото секретни. Тоест че освен за шепа хора — неколцина от Оперативен отдел към ЦРУ и няколко души от Националния съвет за сигурност — операцията не съществуваше.

Гордън се огледа. Бяха сами. Светлината се процеждаше през щори на хоризонтални ивици и осветяваше мебелите, закупени на едро през 1975 г. Въздухът беше застоял и тежък, с дъх на стомашни газове. На леглото лежеше отворено куфарче с разбъркано съдържание, сякаш нещо е било набързо измъкнато изпод внимателно подредените вещи в него.

Кевърн взе дистанционното от масичката в ъгъла и се отпусна тежко в креслото до стената, под прозореца със синята светлина.

— Доста време мина — каза Гордън. — Монтевидео.

— Да, да, Монтевидео — изсумтя Кевърн.

Под струящата върху него светлина повече приличаше на сянка, отколкото на човек от плът и кръв. Протегна дебелата си ръка и екранът на телевизора трепна. Той зяпна в него.

Гордън огледа профила на Кевърн на бледите отблясъци от екрана на телевизора. Бе напълнял, но все още в добра форма. Военната прическа я нямаше, макар косата му да бе също както преди късо подстригана и добре поддържана. Беше прилично облечен, не с джинсите и разкриващата мускулите му тениска от предишните години, но дрехите му не можеха да скрият напълняването. Лекс бе в разузнаването и участваше в специалните операции от дълго време. Това винаги щеше да му личи.

— Е, какво има? — попита Гордън и седна на пластмасовия стол. Имаше и канапе, но той не искаше да сяда там. Представи си тапицерията, дълбоко пропита със зловония от безкрайното шествие на временни обитатели с лоши хигиенни навици.

Кевърн му се бе обадил по кодираната линия от Мексико Сити рано същата сутрин, за да се уговорят. Без обяснения. Но на Гордън не му трябваха обяснения. През последните шест седмици няколкото души от екипа на операция „Проливен дъжд“ говореха само за едно. Кевърн сигурно носеше нещо изключително важно.

— Получих го преди месец — каза Кевърн, без да отговаря на въпроса.

— Какво е то?

— Виж сам.

Дискът се завъртя.

Наблюдателна камера: трима мъже седят около маса. Камерата е разположена високо зад плешивия, чието лице не се вижда. Образът е леко изкривен от широкоъгълните лещи. Двамата, чиито лица се виждат, вероятно са от Близкия изток. Гласове отвън. В обсега на камерата отдясно влиза кореец, който държи автомат, следван от бял мъж и от още един кореец.

Гордън застина. Подпря лакти на коленете си и се наведе напред.

Тримата мъже разменят по няколко думи; след това плешивият внезапно скача на крака, събаря чашите и чинийките на малката масичка и плюе в лицето на белия. Единият кореец хваща ръцете му изотзад и ги извива на гърба му, при което ясно се чува звук от счупена кост. Белият крещи от болка. Връзват ръцете му на гърба, а краката му — за краката на стола „Jasus! Jasus!“, крещи плешивият, наведен над масата.

— „Шпионин! Шпионин!“ — преведе Кевърн с нисък дрезгав глас.

Появява се мъж в анцуг, който допира електрически кабели от двете страни на врата на белия. Тялото на стола се разтърсва. Изведнъж другите двама скачат на крака, крещят, единият вдига ръка и стреля в мъжа срещу себе си. Изстрелът отнася задната част на черепа му. Кабелите отново се допират до тялото на белия и то отново се разтърсва. След това плешивият вади нож и докато някой държи главата на зашеметения бял, бързо отрязва езика му.

— О, мамка му! — изруга Гордън.

Плешивият плясва белия през лицето с езика, после го хвърля на кучето, което мигом го поглъща.

— О, господи! — Гордън се облегна на стола си.

Белият бавно се дави в собствената си кръв. Останалите стоят и гледат. Плешивият казва нещо. Някой отговаря. Когато накрая белият умира, плешивият забива ножа си в гърдите му и го оставя там. В това време другите излизат от стаята. Камерата работи още няколко минути, но единственото, което записва, е тишината и неподвижните тела на двамата мъртви. После екранът потъмня.

Кевърн изключи плейъра.

Лицето на Гордън гореше. Макар и неохотно, те бяха приели вероятността Джуд Лърнър да е мъртъв, но потвърждението й бе прекалено жестоко. Той се изправи, приближи се до плейъра, извади диска и се върна на стола си.

— Откъде взе това, Лекс? Какво става тук?

— Мексиканската федерална агенция за разследвания — отвърна Кевърн. — Следили са ливанците почти цял месец. Дори не подозирали с какво разполагат. Бях там и разпитах ченгетата. Нещо ново? Нещо интересно? Агентът казва: „Pues, tenemos este“, тоест „Ето, това имаме“. „Дай да видя“, казвам аз. — Кевърн посочи телевизора. — И ми показа това.

Гордън просто поклати глава. Всемогъщи боже.

Кевърн извърна глава и изсумтя. Бог знае какво искаше да каже с този жест.

— В Мексико има половин милион ливанци — каза Гордън. — Защо са следили точно тия момчета?

— Дрога — така каза моят човек.

— Само дрога?

— Така каза.

— Не са ли знаели за връзките им с Хизбула?

— Мисля, че не.

— И според тях кой е бил грингото?

Кевърн сви рамене.

— Наркодилър. Останали озадачени от думата „шпионин“. Направили справка в Агенцията за контрол върху наркотиците, но оттам не могли да установят самоличността му.

Ливанците започнали да емигрират в Мексико през деветнайсети век и днес имат доста осезателно културно присъствие там. Някои от тях са сред най-богатите и влиятелни граждани на страната. Като етническа група те изцяло са се интегрирали в мексиканската социална тъкан. Станали са незабележими също както ирландците в САЩ и създават същите проблеми на разузнаването в Мексико, каквито биха създали ирландците в САЩ, ако ИРА внезапно реши, че унищожението на колкото се може повече американци с всички възможни средства с религиозен и морален дълг на всеки ирландец. Макар че 99,9 процента от ирландците биха сметнали тази идея за отблъскваща, останалият един процент нейни привърженици биха превърнали в същински ад дните на служителите на сигурността. Същото е и с ливанците в Мексико. За тези от тях, които са свързани с Хизбула, не представлява трудност да се укриват. Расовите отличителни белези в случая не вършат работа.

Гордън не каза нищо. Агентът му бе мъртъв и мексиканският разузнавателен екип, обучен от Агенцията за контрол върху наркотиците и френската полиция, разполагаше със запис на смъртта му. Проблемът бе, че „Проливен дъжд“ се осъществяваше тайно от всички чуждестранни разузнавателни агенции, включително и от мексиканското правителство. Още по-лошото бе, че за нея не знаеше дори посолството на САЩ, нито пък началникът на клона на ЦРУ в Мексико Сити. Беше прекалено близо, за да са спокойни.

— Мехия гледала ли го е?

Кевърн поклати глава.

Е, това беше краят. Но оставаше един тревожен въпрос. Той погледна Кевърн.

— Как Халил и Ахмад са се добрали до Джуд?

— Нямаме представа.

— Плешивият?

— Също. Виж, това падна сякаш от небето. От записа се вижда, че Джуд също нищо не е подозирал, когато е отишъл там. Беше прекалено добър, за да влезе в капана. Ако беше надушил нещо, нямаше да стъпи в Тепито.

— Кога получи записа? — попита Гордън.

— Преди около месец — отговори Кевърн без намек за извинение.

Джуд бе изчезнал преди шест седмици.

Гордън потрепери. Записът бе зловещ, наистина, но той се ядоса.

— Имаш го от цял месец — каза Гордън и двамата мъже се спогледаха. — Някакво обяснение?

— Мексиканската граница е повече от три хиляди километра, Горди отвърна хрипливо Кевърн. Винаги говореше, сякаш гърлото му е възпалено. — Канадската — осем хиляди и петстотин километра. Два милиона железопътни вагона и единайсет милиона камиона влизат в страната всяка година. Осем хиляди кораба влизат в пристанищата петдесет и един хиляди пъти годишно. Петстотин милиона души влизат през летищата и пристанищата ежегодно, като над осем милиона от тях са незаконни имигранти. — Той млъкна, за да подчертае казаното. — Това е моето обяснение. Минаха почти седем месеца, преди Джуд да успее да се вмъкне сред тях, да спечели доверието им, да се срещне с Байда, да спечели и неговото доверие — продължи той. — Той беше най-добрият ни агент и въпреки това ни беше необходима почти цяла година, за да го внедрим. Неимоверни усилия. Не искаме да губим следата на тия хора. Горди. Знаеш какво става в зоната на тройната граница. Тия типове не стоят на едно място, разпръскват се — в Сао Пауло, на остров Маргарита до Венецуела, в Панама, в Икике в Чили. Мамка му. А оттам — на други места. Циреят се пуква и гнойта изтича. Нямаме много време.

— За какво говориш? — попита Гордън. — Целите ни винаги са били дръзки, а тази за малко не я осъществихме. Но операцията беше еднократна. Джуд беше операцията. — Той взе диска. — И какво, това ли е нейният край?

Кевърн седеше притихнал и Гордън забеляза гузния му немигащ поглед. Това моментално го накара да застане нащрек. Кучият му син вече е направил нещо. И му с трябвал един месец, за да го подготви и осъществи.

— Изплюй камъчето, Лекс.

— Гази Байда ще научи нещо интересно — измърмори Кевърн под нос. — Ще открие, че Джуд все пак не е мъртъв.