Дейвид Линдзи
Лицето на убиеца (46)

46

Бърн стискаше слушалката, навел глава над апарата, придавайки си вид, че слуша напрегнато. Всъщност не чуваше нищо. Тишина и от двете страни. Това, което ставаше, бе извън неговия контрол, беше невъобразимо и невероятно. Но продължаваше да се случва.

Изведнъж Кевърн изкрещя:

— Джак! Джак! Внимавай! Внимавай!

После изпищя жена и се разнесе оглушителен трясък.

Бричката връхлетя върху тях изневиделица с огромна скорост и се вряза във вратата откъм шофьора като торпедо. Заклещени една в друга, двете коли се понесоха по главната улица сред облак дим от горяща гума и искри, после бутнаха два автомобила, преди да спрат само на няколко метра от витрината на ресторанта на ъгъла.

Джак Петерсън загина на място. Лупе умираше на задната седалка, пронизана в гърдите от дълго около метър парче хромирана ламарина, приковало я към облегалката. Мати също береше душа, ударена в лявото слепоочие от нещо с големината на юмрук.

Кевърн извади голям късмет.

Беше замаян, със счупена ключица и кървяща рана на челото, но бе в съзнание и бе посегнал да откопчае предпазния колан още преди шумотевицата да стихне. Знаеше какво се е случило; знаеше и какво ще последва. Вратата от неговата страна бе изкъртена и докато колата се пълнеше с гъст лютив дим, той успя да се освободи, изтърколи се на една страна и се свлече на асфалта в тясното пространство между смачканите коли и стената на ресторанта.

Клиентите на ресторанта се бяха отдръпнали от прозорците и изплашено гледаха към улицата. Кевърн запълзя незабелязано покрай стената, стигна до ъгъла и зави зад него. Тук нямаше да го видят и той спря за миг, за да си поеме дъх. Струваше му се, че е добре, но вътрешностите му се бяха издули до пръсване. Главата му пулсираше от удара; бе почти оглушал.

След секунди се появиха двама мотоциклетисти с каски и се приближиха до димящите коли. Шофьорът на бричката, също с каска, се измъкна навън и олюлявайки се, се покатери отзад на един от моторите. Другият мотоциклетист се насочи към колата на Кевърн, спря и откри огън от автомат с къса цев, при което ужасените клиенти на ресторанта налягаха на пода. Изпразни цял пълнител, зареди нов, изпразни и него.

Бръкна в джоба на коженото си яке, извади ръчна граната и я хвърли на задната седалка на бричката. После двамата дадоха газ и с рев се отдалечиха. Когато гранатата избухна, предизвиквайки втори и трети взрив в резервоарите за гориво, мотористите вече бяха изчезнали.

Всичко продължи по-малко от минута.

— Джуд — чу се гласът на Сабела. — Затвори телефона и влез в аптеката. Мини направо през задната врата и излез във вътрешния двор.

— Чакай…

— Човекът на Мондрагон не е там.

— Но аз току-що чух…

— Прави каквото ти казвам.

Бърн тръшна слушалката, пусна мобилния телефон в джоба си и влезе в аптеката, на няколко крачки от него. Вътре се ориентира бързо, сви по пътеката между рафтовете, където едва не се сблъска с четирима души, събрани около нещо на пода.

Те го погледнаха объркани и изненадани. Бърн светкавично прецени, че това са аптекарят в бяла престилка, вероятно съпругата му, също в бяла престилка, и едно дете с майка си. Той не се спря, за да разбере дали е прав, просто мина покрай тях, подхлъзвайки се в онова, което гледаха.

Когато си даде сметка, че току-що е минал през локва кръв, и се досети как се е появила там, вече отваряше вратата към вътрешния двор. Там за ръката го хвана жена.

— Ела — каза тя и го поведе.

Бедрата й се очертаваха под синята рокля. Пресякоха двора, минаха през друга врата и се озоваха във втори вътрешен двор, после тръгнаха нагоре по каменни стълби. На втория етаж свърнаха по коридор и застанаха лице в лице с Мазен Сабела.

— Издърпах го под стълбите — каза той на жената.

Погледна Бърн и той изпита чувството, че нещата излизат извън контрол. Забеляза кръв по дрехите на Сабела. Потеше се и се задъхваше.

Сабела отмести поглед върху жената.

— Отивам да приготвя колата. Ще чакам от другата страна на улицата. Знаеш къде.

После изчезна. Жената изведе Бърн на открита тераса. Прекосиха я и влязоха в стаите.

Байда се обърна към тях. Стоеше до отворените прозорци, които гледаха към площада. Намираха се над аптека „Педрас“. В едната си ръка държеше пистолет, а с другата притискаше миниатюрна слушалка към ухото си.

— Твоят човек няма да дойде — каза Байда. — Мъртви са. Всичките.

Бърн го зяпна изумен.

Байда протегна напред ръце със слушалката и пистолета.

— Сабела ги взе от човека долу в аптеката. Чух как докладваха на Мондрагон, че работата е свършена.

Бърн знаеше, че това е истина. Нямаше никакво съмнение.

— Момчетата на Мондрагон са те видели да влизаш в аптеката — каза Байда. — Опитали се да се свържат с човека вътре и когато онзи не отговорил, сменили честотата. Това вече не върши работа — добави той и захвърли слушалката. — Там долу вече няма никой — посочи той с глава към площада.

Байда говореше бързо. В прословутото му самообладание се прокрадваше смущение.

— Обадих се на моите хора — продължи той, като тръгна през стаята към фотьойл, върху който имаше отворена чанта. Мушна пистолета в нея. — Трябва да тръгвам.

Жената, която не бе казала и дума, вадеше разни неща от отворено чекмедже на скрина до вратата към друга стая. Подаде на Байда нещо, увито в найлон приличаше на плик с документи, който той натъпка в чантата. От него се лееше пот.

— Ще ти дам един номер — каза той. — Няма да го запомниш в цялата тая бъркотия… Ще ти покажа къде да го скриеш. Свали си панталона. Карлета, un boligrafo!

Жената взе една химикалка от скрина и я подаде на Бърн, който разкопчаваше панталона си.

— Запиши го от вътрешната страна на бедрото си. Ако те съблекат, няма да го видят.

— Кой…

— Който и да е! Побързай!

Бърн се наведе и с трепереща ръка написа номера, който Байда му издиктува, Байда го повтори, докато Бърн нервно следеше цифрите. По дяволите, после ще му мисли.

— Когато стигнеш при нашите хора, използвай го — каза Байда. — Нямаме време.

Да, нямаше време. Бърн вдигна панталона си и закопча колана. Всъщност беше абсолютно убеден, че написаното върху кожата му бързо ще избледнее и няма да му свърши никаква работа.

Байда започна да затваря чантата, но изведнъж спря. Погледна Бърн. После извади пистолета от чантата и му го подаде.

— Съветвам те да застреляш Висенте, ако ти се открие възможност.

Пистолетът бе по-лек, отколкото Бърн очакваше. Не знаеше какъв калибър е. Намери предпазителя над палеца си върху дръжката. Провери пълнителя и с изненада установи, че е зареден. Господи. Пъхна го обратно в дръжката.

Байда бързо затвори чантата и Бърн си представи как излиза от стаята с ужасната си тайна. Без да мисли, той посегна и го хвана за ризата.

— Чакай! Изслушай ме…

Със светкавично движение Байда блъсна ръката му и опря друг пистолет в челото му, преди още Бърн да е трепнал.

— Слушай какво, приятелче — изсъска Байда.

Дулото на пистолета се притискаше болезнено в челото му. Лицето му бе на сантиметри от лицето на Байда. От всяка пора бликаше пот, всеки нерв бе опънат до скъсване.

— Сделката с моето сътрудничество включваше осигуряването на безопасността ми — задъхано изрече Байда. — Това не стана, нали? И няма изгледи да стане. Всъщност изглежда, че Висенте е на път да провали цялата ви операция. Според мен имаш нужда от защита не по-малко от мен. — Той трепереше. — Но… ако се случи някакво чудо, знаеш как да ме намериш — цифрите ще сгряват топките ти.

В настъпилото мълчание през прозорците откъм площада долетя невероятен звук: тихият спокоен шепот на започващия дъжд. Бърн се заслуша. Всъщност се вкопчи в звука, сякаш единствено той можеше да го върне в реалността, в нормалния свят и да го отърве от кошмара.

Байда отпусна ръката, която държеше пистолета.

— Най-добре е да изчезнеш оттук — каза той.