Дейвид Линдзи
Лицето на убиеца (42)

42

Когато телефонът иззвъня, тримата се спогледаха в недоумение. Бяха се събрали около приемник и дигитален рекордер и следяха прелитащите по екрана зеленикави цифри, сякаш бяха понятни думи. Телефонът на Каби — предположи Мати.

— Не, той не отговаря по него — каза Лупе.

— Не е и на Бърн — възрази Мати.

Тя и Кевърн пиеха сок. Лупе все още държеше кафето си. И тримата седяха на столове, приведени над листчета хартия на масата. Лупе си драскаше нещо. Бе нарисувала три спираловидни охлюва. Телефонът спря да звъни.

— Никой не се обажда — кача Кевърн. Чуваха шума от уличното движение.

— Той слуша — каза Лупе. — Бърн е.

— Но не от нашия телефон — отново настоя Маги. — Откъде е взел друг?

Спогледаха се.

— Твоите хора ли отвлякоха Сузана? — попита Бърн за изненада на всички.

Кевърн бе опрял дебелите си ръце на масата, която се бе огънала, и се взираше втренчено в приемника. Бърн попита другия какво прави и какво иска. Тишина, докато Бърн слушаше. После пак попита: „Все още ли търсиш Байда?“.

— Мамка му — изруга Кевърн. — Говори с Висенте. Мондрагон.

— Бях при Кевърн, когато ти се обади, и той ти каза да прекратиш всичко… Какви ги вършиш?

Чуха още потвърждения на недоверието на Бърн. И после:

— Застраховка? Застраховка срещу какво?

Последва тишина, докато Бърн изслушваше Мондрагон. После Бърн:

— Предложил е да се предаде.

Мълчание.

— Да, точно така.

Мълчание.

— Не, не подозира нищо.

— Е, това е то — каза Маги. — Сега Мондрагон знае защо си го изключил от играта.

Последваха разгорещените думи на Бърн, с които убеждаваше Мондрагон, че Байда не подозира нищо и че е щял да усети и разбере, ако е имал някакви подозрения.

После Бърн каза на Мондрагон къде отива и какво трябва да направи, като стигне там.

— Трябваше да му кажем, че телефонът се подслушва — каза Лупе, като поклати глава и погледна Кевърн. — Щеше да го формулира по друг начин. Щеше да бъде по-многословен, за да научим повече.

Кевърн поклати глава в знак на несъгласие.

— Щеше да е грешка. Щеше да се опита да ни каже прекалено много, щеше да повтаря нещата, които казва Мондрагон, за да разберем какво става. Висенте щеше да чуе всичко. Не, добре направихме, че не му казахме.

— Вестникарчето — каза Мати, все още притеснена от появата на втори телефон. — То е подхвърлило телефона в колата. Така е станало.

— Слушайте, слушайте — каза Кевърн и се наведе към приемника.

Нищо. Шум от коли, клаксони, викове, скърцане на спирачки.

— Дава му инструкции — предположи Лупе. — Иска от него да направи нещо.

— А третото? — попита Бърн.

Тишина. Уличен шум. Музика. Край на разговора.

— Казва му какво да прави — каза Мати.

Лупе заряза охлювите.

— Или да не прави — намеси се тя. — Висенте го заплашва.

— Значи затова е отвлякъл Сузана — каза Мати. — Мондрагон иска от Бърн да направи нещо. И със Сузана е свършено, ако не се подчини.

Кевърн понечи да въздъхне, но се сдържа. Двете жени го погледнаха.

— Какво, по дяволите, е намисли Мондрагон? — попита Кевърн най-вече себе си. — Така или иначе, иска да се добере до Байда.

Той стана и погледна часовника си. Изсумтя, после тръгна из стаята, разтривайки тила си с наведена глава.

— Няма да ни се обади — каза Мати. — Мислиш ли, че ще ни се обади, след като приключи с Мондрагон?

Кевърн поклати глава.

— Висенте го е заплашил, както каза Лупе. Не желае Бърн да ни се обажда.

— Значи Бърн ще използва нашия телефон — каза Маги. — Със сигурност и този на Мондрагон. — Тя се заслуша в приемника. Отново уличен шум, но по-слаб. — Излезли са от „Инсурхентес“. Скоро ще стигнат до Хардин Морена, Лекс. Какво ще правиш? Да се обадим ли на Бърн?

— Не — отсече Кевърн, спря да крачи и се обърна към тях.

— Обади се на Мондрагон — предложи Лупе. — Кажи му, че ще загази.

— Тогава ще разбере, че подслушваме Бърн. И ще намери друг начин да се свързва с него. А така, ако смята, че заплахата към Сузана ще купи сътрудничеството на Бърн — като по всичко личи, че ще стане, — ще продължи да му се обажда. Поне така се надявам.

Кевърн бе изпаднал в тежко положение. Макар да ръководеше операцията и да дърпаше конците, налагаше се да използва техниците на Мондрагон, информаторите на Мондрагон, живата сила на Мондрагон. А сега се оказваше, че Мондрагон си има свои собствени планове и оставя Кевърн да се оправя сам.

При спешност би било нормално автоматично да поиска помощ от техническата служба на ЦРУ. Но естествено, ситуацията не беше нормална. Ако го направеше, щеше да провали операция „Проливен дъжд“, която тайно се осъществяваше под носа на службата в Мексико Сити. Това не само щеше да разбуни духовете в Управлението, но и последвалите разправии неизбежно щяха да се изсипят в клюкарската мелница на разузнавателната общност. Само след часове медиите щяха да узнаят, което автоматично щеше да предизвика международен скандал.

Но ако предчувствията му се окажат верни, може би трябва все пак да поеме риска, за да се попречи на Мондрагон да убие Байда. Господи, каква ирония.

Кевърн нямаше представа защо Мондрагон е толкова настървен да пипне Байда, а и нямаше време за мислене. Но беше сигурен, че е така. Усещаше го и в червата си, в мозъка си, с всяка фибра на тялото си. Без капка съмнение. Доказателства нямаше, но бе абсолютно убеден.

Лексингтън Кевърн бе уплашен.

Той вдигна очи, съвсем забравил, че е навел глава и зяпа в пода. Двете жени го гледаха. И тогава отново чуха гласа на Бърн. Плащаше на шофьора.

Кевърн трябваше да решава. За добро или за зло.

— Лупе, включи монитора на проследяващото устройство — отсече той, отиде до бюрото си, извади пистолет от чекмеджето и го затъкна на колана си. Измъкна телефон от джоба си и набра номер. — Джак, приготви колата.