Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Face of the Assassin, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юрий Лучев, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Дейвид Линдзи
Заглавие: Лицето на убиеца
Преводач: Юрий Лучев
Година на превод: 2004
Език, от който е преведено: английски
Издание: второ
Издател: СББ Медиа АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Ропринт ЕАД
Коректор: Златина Пенева
ISBN: 978-954-399-215-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8904
История
- — Добавяне
10
Стъклото се разби на парчета върху бетонния под с остър трясък. Бърн дори не забеляза. Той тръгна покрай масичката към черепа като хипнотизиран, вперил очи в лицето, което бе сътворил, но не бе видял. Късчетата стъкло хрущяха под краката му. Не бе прозрял в лицето. Познаваше отблизо техническата му конструкция, но не и духа, който Алис бе доловила.
Погълнат изцяло от скулптурата, глух и сляп за всичко останало. Бърн се приближи до работната маса и включи осветлението. Седна на стола и се вгледа в лицето, местейки очи от един на друг детайл от чертите му, сякаш бяха пръсти на сляп човек. Мили боже. Докато го е ваял, сякаш е бил късоглед; сякаш е бил с прекъснат очен нерв, също като прекъснатата нишка в мозъка на Алис, вследствие на което бе престанала да разбира думите, които е чувала през целия си живот.
Изведнъж излезе от вцепенението си. Помиеше, че от самото начало се беше борил с неволното желание да възпроизведе собствените си черти върху черепа. Какво, по дяволите, беше това? Какво ставаше тук?
Той придърпа стола по-близо до масата. Размести две от огледалата, приближи лицето си на няколко сантиметра от черепа и погледна в тях.
Обля го топла вълна. Макар и непълно, съвпадението в съотношението на пропорциите беше поразително. Стана ясно защо е изобразил собствените си черти върху черепа. Всичко показваше, че така е трябвало. Беше очевидно. Разбра какво е гледал, докато е скицирал голия череп и после е извайвал плътта от глина. Костната структура му бе подсказала, че собственото му лице има всички основания да бъде там.
Едва откъсна очи от огледалата, където обратният зрителен ъгъл още по-ясно подчертаваше приликите между собственото му лице и реконструираното. Господи! Какво да мисли?
Изведнъж скочи от стола и тичешком излезе от ателието. Преди няколко години — може би четири — сковаваше пергола от едната страна на терасата. Работеше сам, както обикновено, и имаше нужда някой да държи гредата, докато пробие отвора за болт в единия й край. Тес му помагаше, но бе отишла до железарския магазин в града. Вместо да я изчака, той измайстори подпора. Но гредата се изплъзна и той падна от перголата, а гредата се стовари върху него и счупи челюстта му.
Отиде в спалнята и взе да рови из кашоните в един от килерите. Там някъде трябваше да са рентгеновите снимки на долната част на главата му.
Като ги намери, побърза да се върне в ателието, където включи светлинното табло и нетърпеливо заразглежда снимките. Навремето, въпреки болката, бе настоял да ги направят в действителни размери и да внимават да не се получат изкривявания. Като съдебен художник не можа да устои на изкушението да притежава точно изображение на собствения си череп, сега само можеше да благодари на бога, че го е направил.
В действителност фотографски негативи рядко се използваха за сравнение. За да ти свърши работа такова сравнение, трябва да имаш два прецизно фотографирани черепа, без обичайното изкривяване в перспектива. Досега Бърн никога не беше го правил.
С разтуптяно сърце той наложи своите негативи върху тези на черепа и подравни долните части на очните кухини, отбелязвайки си точните ъгли на орбиталните ръбове и формата на фронталните синуси. Сравни всяка една точка от черепите. Стигна до зъбите и се стресна.
Черепите съвпадаха.
Краката му омекнаха и той тежко се отпусна на стола, без да съзнава какво върши. Зашеметен, гледаше зловещите отблясъци от светлинното табло. Не знаеше какво да мисли. Откъде, по дяволите, се взе това съвпадение? Възможни отговори? Заключения? Това бе повече от странно.
Той преглътна. Изправи се на треперещите си крака. Опря длани върху светлинното табло и отново погледна положените една върху друга снимки. Но видя само един череп. Исусе. Угаси лампата.
Замисли се за необичайната реакция на Алис. За Бека Хейбър. За внезапното й тръгване, след като се бе съгласил да реконструира черепа. Тук нещо не беше наред. Имаше нещо подозрително.
Приближи се до бюрото и намери листчето, на което бе написала телефонния номер на хотела си. Набра номера и поиска да го свържат със стаята й.
— Момент, сър — отговори администраторката.
Тишина.
— Как се пише това име, сър? — попита тя.
Той го произнесе буква по буква.
— Сър…
Бърн предусети отговора.
— Нямаме гостенка с такова име, сър.
Затвори. Нямаше смисъл да проверява в другите хотели. Погледна листчето хартия. Беше го написала сама. Ако беше го записал той, може би… Нямаше смисъл да гадае. После си припомни някои предишни случаи. Какво ставаше тук? Имаше ли това нещо общо с някоя от предишните поръчки? Да не би някой да търси отмъщение за нещо, което е направил преди години? Някой, който смята, че е несправедливо осъден заради негова рисунка или реконструкция?
Седна пред компютъра и го включи. Отвори списъка с поръчките и започна от буква А. Маркира ги една по една, мислеше върху тях, възстановяваше ги в съзнанието си, съживяваше ги. Кои бяха по-особените? Кои бяха най-тежките присъди? Кои бяха разгневените?
Петнайсет години оживяха в спомените му. Имена, истории и лица, за които не се беше сещал от години. Файловете напомняха за един тъжен и мрачен свят, за разбити съдби, за невъобразими деяния, за мъже и жени, прекарали последните си мигове в терзанията на своя душевен ад. Но имаше и случаи с щастлив край за мъките на някое семейство — намерено дете, открит изгубен роднина, разкрито престъпление.
След малко повече от час все още нямаше никаква идея. Нищо тук дори не загатваше за зловещото съвпадение на снимките върху светлинното табло.
Сети се за чашата, която бе изпуснал. Стана, отиде до килера, взе няколко хартиени кърпи, лопатка за смет и метла и отиде да почисти.
Докато събираше парченцата стъкло, си припомни театъра, който разигра Бека Хейбър — вече беше убеден, че наистина е било театър. Добре, каква би могла да е целта на посещението й? Да го накара да свърши работата. Защо?
Изсипа шумно стъклата в кофата за боклук и започна да бърше разлятото питие. Остри късчета стъкло залепваха за хартиената кърпа. Видя ги как проблясват от различни ъгли. Течността се бе разплискала чак под канапето.
Като почисти, прибра нещата и угаси всички лампи, с изключение на тази до канапето. После излезе навън, застана на площадката и се загледа в езерото.
Опита се да изостри възприятията си към всичко, което го заобикаляше. Моторна лодка се отдалечаваше от пристана и се насочваше в мрака нагоре по езерото. От къщата на носа отляво над водата се лееше тиха музика. Летен звук, който обичаше да чува. Напомняше му за младостта, любовта, очакванията. От гората вдясно кукумявка изпращаше над водата странната си тревожна песен. Тихата музика и самотните мисли на кукумявката не си пречеха, напротив, правеха вечерта още по-прекрасна.
Отсрещният бряг беше осеян със светлините от къщи, внушаващи чувството за топлина и семеен уют. Винаги ги бе възприемал като нещо хубаво и желано, дори изпитваше завист. Яхтклубът бе твърде далеч зад завоя и оттам не се виждаше и чуваше нищо.
Внезапно хрумване го връхлетя като гръм от ясно небе. Всичко наоколо изведнъж изгуби смисъл в светлината на шокиращата и непонятна реалност: черепът на масата бе идентичен с този, в кой го се поместваше неговият мозък, цялостната личност на Пол Бърн, която винаги бе смятал за единствена и неповторима.