Дейвид Линдзи
Лицето на убиеца (11)

11

Малко след 3:30 превъзбуденото съзнание на Бърн се плъзна по ръба, пропадна в царството на съня и той заспа. Събуди се в 8:15.

Преди още да е станал от леглото, взе телефона и отново се обади в хотела. Знаеше, че дежурната администраторка ще е друга. Отново попита за Бека Хейбър и отново получи същия отговор: „Нямаме гостенка с такова име“.

Невероятно. Но той вече бе решил какво да предприеме. Седна на края на леглото и набра друг номер.

— Отдел „Обществена безопасност“ на щата Тексас.

Поиска да го свържат с Инес Кортинас.

— Криминална лаборатория. Аз съм Инес.

Инес, обажда се Пол Бърн.

— Здрасти, Пол. Отдавна не сме се чували. Обзалагам се, че пак ще поискаш нещо.

— Един бърз въпрос.

— Давай.

— Правите ДНК тест от черепна кост, нали?

— Да. Е, митохондриална ДНК, не ядрена.

— Каква е разликата?

— Митохондриалната е по-обща. Предава се само по женска линия и не можем да различим отделни индивиди. Ако получим съвпадение, ще знаем, че черепът е принадлежал на наследниците по определена женска линия, но няма да можем да идентифицираме самия череп и дори да кажем дали е мъжки или женски. Ще знаем само, че е от определена женска линия.

Това не му вършеше работа.

— Имаш ли черепа? — попита тя.

— Познавам човека, който го има.

— Стар ли е?

— Според мен не повече от година.

— Шегуваш ли се? Значи има зъби?

— Да, всичките.

— Това е друго нещо. Използвайки зъбите, можем да направим нормален ядрен ДНК тест. Можем да извадим пулпата от вътрешността на зъба и готово. Митохондриалният тест отпада.

— Кой зъб е за предпочитане?

— Кътник. В тях има повече пулпа. Без пломби, разбира се, най-добре зъбът изобщо да не е пипан.

— За колко време става?

— Май бързаш.

— Да.

— Можем да направим двоен кратък ядрен тест за един лен. Най-много два.

Бърн й благодари и затвори. Докато вземаше душ, мислите му се проясниха. Не разбираше какво точно става, но знаеше, че каквото и да се окаже, не желае да го узнаят хората, с които работи. Криминалната лаборатория на отдел „Обществена безопасност“ отпадаше.

Направи си кафе, набързо изяде две препечени филийки и се върна в ателието, където фотографира реконструирания череп от всички възможни ъгли. После откачи долната челюст и намери два кътника без пломби. Извади ги и ги сложи в малко найлоново пликче с цип. Погледна часовника си, после вдигна слушалката и се обади в Югозападните авиолинии да си резервира билет за Хюстън. После набра друг номер в Хюстън и проведе кратък разговор, след което се отправи към международното летище „Остин-Бергстром“.

Два часа по-късно пристигна на летище „Хоби“ в Хюстън. Взе такси до лабораторията по генетика в Тексаския медицински център и попълни нужните формуляри за извършване на ДНК тест на двата кътника. Плати повече, за да получи резултатите на другия ден. Оттам отиде в друга частна лаборатория за генетични ДНК тестове, където също попълни формуляри за извършване на такъв тест върху него самия, като отново плати повече, за да получи резултатите на другия ден.

Оттам взе такси до Уилоу Лейн в богаташкия квартал Медоу Уд, западно от търговския център „Галерия“. Накара шофьора да спре пред двуетажна къща с пищна южняшка архитектура. Улицата бе почти изцяло засенчена от клоните на стари дъбове. Сиво-кафявите стени на къщата бяха обрасли с грижливо подрязан бръшлян.

Още докато пресичаше тротоара, входната врата се отвори и на прага се показа усмихнатата Джина.

— Ах ти, красавецо! — възкликна тя и разпери ръце, за да го прегърне.

Беше най-хубавата седемдесет и четири годишна жена, която познаваше. Усмивката й бе също толкова мила, колкото и преди трийсет години, когато като малко момче се бе влюбил в нея и когато косата й беше също толкова руса, колкото и сега.

Леля Джина си бе осигурила завидно положение в хюстънското общество, омъжвайки се последователно за трима мъже със значително състояние и влияние, всеки от тях оставяйки я след раздялата в по-добро финансово положение отпреди. Първият, голямата й любов, бе загинал в автомобилна катастрофа в Мексико. Другите два брака представляваха подсъзнателно търсене на щастието от първия и бяха приключили с развод. Оттогава насам тя не бе оставала без мъж, но мъдро бе решила да не се омъжва повече.

Обядваха заедно в светлата трапезария с изглед към любимата й розова градина, като се осведомиха кой как я кара. След десерта, когато темите за разговор се поизчерпиха, тя го погледна в очите и попита с усмивка:

— Какво те води насам, Пол? Струва ми се, че си си наумил нещо.

Той кимна и преглътна последната хапка от плодовия сладкиш.

— Искам да поговорим за родителите ми. Биологичните ми родители.

Тя наклони глава на една страна и го погледна нежно.

— О, миличък, чак сега ли се сети!

— Досега не беше толкова важно. Сали и Тед ме отгледаха, обичаха ме, хранеха ме. Те бяха мои родители и аз смятах, че заслужават предаността ми.

— Значи през цялото време си премълчавал въпросите си?

— Те не пожелаха да ми кажат. И аз реших, че не бива да настоявам.

Тя се засмя тихо.

— Ти беше толкова послушен, Пол. Трябваше от време на време да нравиш по някоя беля. В ония дни отношението към осиновяването беше друго и бог е свидетел, че майка ти не беше авантюристка. Не беше от тия, дето изменят на традициите. Тед също. Бяха мили хора и правеха онова, което според тях беше най-доброто за теб.

— Знам. И не исках да се чувстват така, сякаш онова, което правят за мен, не е достатъчно.

— Но сега искаш да знаеш.

— Мъртви са от дванайсет години — отвърна той и млъкна.

Джина отново се усмихна. Такава си беше тя. Отдавна бе разбрала, че животът върви по-леко с усмивка. Той също се опита да се усмихне, но откри, че му е трудно да прикрие тревогата си от онова, което го чакаше на масата в ателието му в Остин.

Тя кимна с разбиране. После погледна през високите прозорци към обляната в слънчева светлина градина. Мислите й отлетяха нанякъде и той се запита дали някога ще разбере какви са те. Жизнерадостното отношение на Джина към живота й позволяваше да преживява разочарованията си, без да унива. Но това не означаваше, че не изпитва болка.

Тя въздъхна и отново го погледна.

— Боя се, че ще те разочаровам — предупреди го тя. — Няма много за разказване.

— Сега има начини за разкриване на истината, за каквито преди не сме и сънували — каза той.

— Това няма да ти помогне.

Тя млъкна, после тъжно поклати глава.

— Бил си изоставен в болница в Атланта — заговори тя. — Биологичната ти майка, бог да я благослови, просто влязла в тази стара болница и те оставила на столче в родилното отделение. После се обадила на старшата сестра, че си там. — Тя се усмихна тъжно и поклати глава. — И това е всичко, Пол.

Не знаеше какво да си мисли. Не чувстваше нищо особено.

— Опитахме се да разберем — добави тя. — Майка ти и аз. Като беше около четиригодишен, отидохме в Атланта и се помъчихме да научим нещо повече. Прочетохме официалното съобщение от онази вечер. Един пожълтял лист хартия, в който се описваше случаят. Шест реда. Толкова. Бил си предаден на службите за защита на децата, или както там ги наричаха в Джорджия по онова време. Майка ти и баща ти те осиновиха, когато беше само на шест дни. И това е всичко. Когато беше на две годинки, те се преместиха обратно в Тексас.

— Проверихте ли? — Беше му трудно да повярва, че това е всичко.

— Опитахме се. Направихме всичко възможно. Нали я знаеш майка ти. Мислеше, че ако открие биологичната ти майка, би могла да й помогне по някакъв начин. Сали беше благодарна, че те има. Години наред поддържаше връзка с агенцията — службата за защита на децата, за да разбере дали някоя жена не е разпитвала за онази вечер. Но такава не се появи.

Бърн отново бе изненадан. Винаги бе смятал, че ако поиска да научи кои са истинските му родители, ще ги открие. Сега с изненада разбра, че тази врата е затворена завинаги. Че всъщност никога не е била отваряна.

— Все едно — каза Джина, — че наистина си дете на Сали и Тед. Искам да кажа, че за теб не се знае нищо, преди да те вземат.

Бърн мълчеше и размишляваше. Беше очаквал нещо съвсем различно.

Отпи последна глътка кафе, за да прикрие изненадата и разочарованието си. В настъпилата тишина откъм всекидневната се чу тиктакането на големия стар часовник, който Джина бе докарала от Хайделберг по време на първия си меден месец.

Тя видя, че провалът на издирването му го е заварил неподготвен, че може би си е представял далеч по-вълнуваща история на живота си.

— Сигурно не си очаквал това — промълви тя.

— Не, не съм.

— Ще ми се да можех да ти кажа повече. — Тя се пресегна през масата и сложи ръка върху неговата — както винаги носеше красивия колумбийски смарагдов пръстен с цвета на очите й. — Ако знаех какво ще ме питаш, щях да ти наговоря един куп красиви лъжи, момчето ми, за да те направя щастлив.