Дейвид Линдзи
Лицето на убиеца (12)

12

След около час Бърн си тръгна с такси, за да накара Джина да повярва, че отива на летището, откъдето ще вземе самолета обратно за Остин. Тя щеше да настоява да остане у тях, ако знаеше, че ще нощува в Хюстън, а той искаше да бъде сам. Мина през аптеката, откъдето си купи четка за зъби, паста, пластмасова самобръсначка и крем за бръснене. После се настани в хотела над западното околовръстно шосе.

В ослепителната мараня на летния следобед той застана до прозореца, откъдето виждаше автомобилите, пътуващи на север и юг, за да обмисли положението. Очевидно се бе забъркал в нещо доста странно. Без съмнение резултатите от ДНК тестовете щяха да потвърдят, че черепът наистина е на негов брат близнак. В това нямаше логика — и той го знаеше, — но нещо му подсказваше, че е неизбежно.

Бека Хейбър бе казала, че съпругът й е бил сирак. Изоставено дете. Неизвестни родители. Бърн току-що бе открил, че неговият произход е абсолютно същият. Не беше за вярване, че това може да е съвпадение.

Ами самата Бека Хейбър? Кое от живата й бе лъжа и кое истина? Неприятно му беше да мисли, че цялата история е нагласена от някого — ако не от Бека, то от някой друг. Но ако някой искаше той да узнае, че е имал брат близнак, вече мъртъв, защо по този начин? Защо просто не бе дошъл да му го каже?

От думите на Джина излизаше, че Бърн с бил разделен от брат си още при раждането, тъй като в болничните документи не се споменаваше друго дете. Или пък в болницата са оставили две деца, но някой — може би от службата за защита на децата — е решил да ги раздели и е подправил документите? Може би са сметнали, че ще е по-лесно момчетата да бъдат осиновени поотделно, а не заедно. Дали така е станало? Звучеше неправдоподобно, но възможно.

А може и биологичната им майка да ги е разделила при раждането. Причини за това колкото щеш.

Бърн взе химикалка и лист от бюрото в стаята и нахвърли всички въпроси, после се загледа в тях, сякаш очакваше загадката да се изясни от само себе си.

Дали някой не искаше той да разследва смъртта на брат си? Дали е бил убит? Кой би могъл да знае за близнаците? Някой в болницата. Някой от службата за защита на деца. Биологичната му майка. Или баща му. И пак: защо, който и да стоеше зад всичко това, просто не бе дошъл при него, за да разкрие истината и да поиска помощ? Избраният начин изглеждаше ненужно заобиколен и сложен.

А можеше и никой от тези въпроси да няма дори далечна връзка със случилото се. Може би бе попаднал в някаква нелепа ситуация, също толкова странна и невероятна за него, колкото афазията на Алис за Бека Хейбър, когато се бе опитал да й я обясни. Представи си как се е чувствала тя.

Стана от бюрото и излезе в коридора, за да си вземе лед. Извади от барчето миниатюрна бутилка джин и малко тоник и си приготви питие. Нямаше лимон. Жалко. Отново се загледа през прозореца. Шосето бе претоварено — наближаваше часът на обичайното следобедно задръстване.

Той вдигна телефона, обади се в дома си и прослуша гласовата си поща. Няколко съобщения, но не и от Бека Хейбър. Ала едно от тях привлече вниманието му. Мъжки глас. „Важно е да ми се обадите“. И продиктуван номер. Без име. Кодът на Хюстън.

На Бърн му дойде до гуша от очевидните съвпадения. Изпи още един джин, взе слушалката и набра номера.

— Моля.

— С кого говоря? — попита Бърн.

След кратка пауза мъжът каза:

— Здравейте, Пол. Странно, че сте в Хюстън.

— С кого говоря? — повтори Бърн.

— Висенте Мондрагон — отвърна мъжът — Познавах брат ви.

Странен момент. Макар Бърн да бе убеден, че реконструираният от него череп в Остин наистина е на негов брат, когато го чу изречено толкова небрежно от един непознат, се обърка.

— Съжалявам — каза Мондрагон. — Сигурно сте ужасно объркан от случилото се. Готов съм да ви обясня, ако искате. Можем ли да се срещнем довечера?

Вълна от емоции заля Бърн, някои от които не бе в състояние да обясни. От една страна, изгаряше от нетърпение да поговори с този човек, но от друга, беше бесен, задето така си играят с него, и без да се замисли, моментално стовари вината за всичко върху Мондрагон. Освен това гласът, любезен и изискан, кой знае защо, го ядоса. Но в него имаше и нещо друго — някакво говорно усилие. А и тонът му бе заповеднически.

— Къде? Кога?

— Ще пратя кола да ви вземе в осем и трийсет.

— Просто ми дайте адрес. Ще дойда там.

— Съжалявам, но се налага да постъпите както ви казвам — отвърна Мондрагон.