Дейвид Линдзи
Лицето на убиеца (1)

1

Мексико Сити, парк „Линкълн“

— Нещо не е наред.

Това бяха първите думи, изречени нетърпеливо от Минго. Дори в сенките на парка другият долавяше безпокойството му.

— Какво има?

Гласът му беше овладян, с мек тексаски акцент. Наближаваше четирийсет, беше с десет години по-възрастен от Минго и далеч по-опитен. Въпреки това нервността на по-младия го свари неподготвен.

— Халил го няма от три дни. Не знам къде е. Когато се върна преди два дни, първата му работа беше да се срещне с някакъв тип, когото не познавам. Наел е стая в Такубая, недалеч от жилището на Халил. Видях ги заедно в едно кафене.

— Как изглежда?

— Плешив, около четирийсетгодишен, пълен. Прилича на чиновник. Много сериозен. Нито веднъж не се усмихна. Тази сутрин в същото кафене се срещнаха с Ахмад.

— Тримата ли?

— Да.

Това противоречеше на строгите правила на оперативната дисциплина. Минго постъпваше правилно, като го докладваше.

— Добре.

По едно време всички станаха някак напрегнати и нервни. Нещо се беше случило. Нещо важно.

За място на срещата бяха избрали широката алея, която пресичаше дългия тесен парк по средата, между статуите на Линкълн от едната страна и на Мартин Лутър Кинг от другата. Беше привечер в дъждовния сезон и алеите все още блестяха от следобедния дъжд, който валеше всеки ден по едно и също време, за да разхлади въздуха и да отмие душния смог над града.

Когато тръгнаха, по-младият мъж изостана малко зад другия, все едно че не се познаваха, после завиха по алеята, опасваща парка. Отправиха се към кулата с часовника в западния край. Мъжът отпред не забавяше крачка, за да запази разстоянието помежду им. Стигнаха до мястото, където улица „Лафонтен“ пресичаше парка вдясно от тях.

— Нещо друго? — попита тексасецът.

Онова, което по-младият му каза, беше интересно и допълваше общата картина. Трябваше да го чуе. Но не беше новина. Беше им наредено да се срещат само ако има нещо важно, което съществено би повлияло на операцията.

— Мисля, че открих твоя човек.

Тексасецът дори не наруши ритъма на нехайната си походка. Нетърпението беше грешка. Винаги.

— Кой по-точно?

— Момчетата ми, които снощи наблюдаваха къщата ти, засекли някакъв тип в парк „Мексико“. Останал там час и половина. Наблюдавал къщата с бинокъл за нощно виждане. Томас се промъкнал с фотоапарата с нощния телеобектив и го заснел. Само една снимка. Дяволски прилича на Байда.

Минго подаде един плик на тексасеца.

— Виж сам.

Ето това е. Смисълът на дългите месеци неуморна работа. Смисълът на безкрайното търпение и усилия, планиране и рискове.

— Някаква друга информация, че той е тук? — попита тексасецът с привидно спокоен глас и прибра плика в джоба си.

— Не се е появявал другаде, ако това имаш предвид.

— Снощи, казваш.

— Да. От девет и половина до единайсет.

— Опитаха ли се да го проследят?

— Не.

Добре. Много добре. Минго си заслужаваше парите. Правеше точно онова, което се искаше от него, и нищо повече. Добре са го обучили. Следвай инструкциите точно. Дори когато можеш да направиш повече, не го прави. По този начин всеки знае точно какво си свършил и докъде е стигнала операцията.

— Сигурен ли си, че е той?

— Да.

Макар че паркът се намираше в триъгълника между спокойни улици, шумът от уличното движение бумтеше в настъпващия мрак. Всъщност „Пасео де ла Реформа“, главният градски булевард, се намираше само на няколко преки. А двайсет и два милиона души бездруго вдигат невъобразим шум.

Заобиколиха ъгъла и пресякоха под кулата с часовника. Беше изненадан, че Байда наблюдава дома му. Очакваше най-напред да го засекат край къщата на Ахмад. Би било по-логично. Но прекалено логичното е подозрително. Ако във всичко това имаше логика, то той нямаше да се заеме с тази работа. Нямаше да губи толкова време в клаустрофобичните стаички на страха, в тъмните камери на собственото си въображение, където не достигаше въздух.

— Друго имаш ли? Освен разпознаването?

— Нямам. Само това е — отговори по-младият, наблягайки на „само“, което не остана незабелязано от тексасеца.

— Добра работа, Минго.

— Радвам се.

— Провери си сметката вдругиден.

— Bueno.

— Следващия път, когато се появи, напъни се малко повече. Но внимавай. Няма по-добър от него. Ще забележи момчетата ти в мига, в който някой от тях се разсее — ако, да речем, се загледа след някоя жена. И сме прецакани. Естествено, хонорарът расте.

— Също и рискът.

— Слушай, на теб ти плащат много повече, отколкото на мен.

— Но когато всичко свърши — възрази Минго, — ти можеш да се върнеш у дома в Тексас. А там ще те чака издръжка от американското правителство.

Точно сега това звучеше като неосъществима мечта. Струваше му се безнадеждно далечно и това чувство го гризеше отвътре вече няколко години.

— Да — отвърна тексасецът. — Издръжката.

Погледна през рамото на Минго към двете фигури, които приближаваха откъм другия край на парка. Двама плътно прегърнати влюбени. Не се боеше, че зад привидното се крие нещо друго, но появата им му напомни, че е време да се разделят.

— Ще поддържаме връзка — каза той.

Минго бе свикнал с рязкото прекратяване на срещите и кимна за сбогом. Тексасецът вече се отдалечаваше.