Дейвид Линдзи
Лицето на убиеца (5)

5

Малката драма, предизвикана от невъздържаната реакция на Алис, успя да убеди Бека Хейбър, че Алис наистина не разбира какво се говори. Но това всъщност не бе съвсем вярно.

Истината беше доста по-сложна, както всичко останало, свързано със заболяването на Алис. Злополуката я бе лишила от способността да разбира смисъла на думите, все едно дали са написани или изговорени. Но още по-странното бе онова, което Алис бе придобила впоследствие.

Човешката реч неизбежно се придружава от сложен, често несъзнателен репертоар от лицеви мимики, интонации, модулации и жестове. Тези понякога едва доловими прояви се наричат „емоционални нюанси“ и играят важна роля за вникването в смисъла на изговорените думи, тъй като им придават емоционален контекст в допълнение към буквалното им значение. Когато разговаряме, ние използваме тези нюанси несъзнателно, без дори да си даваме сметка, че го правим.

Хората с мозъчни увреждания като Алис, лишени от способността да разбират буквалното значение на думите, компенсират този недостатък, като внимателно следят емоционалните нюанси в поведението на говорещия. Те развиват у себе си едва ли не свръхестествената способност да долавят целта на изговорените думи, без да схващат действителния им смисъл.

Тази сложна чувствителност преминава през друг, още по-странен процес, когато думите се използват, за да прикрият истината. Когато хората лъжат, те се опитват да маскират лъжата, прибягвайки до имитация на правдоподобни емоционални нюанси.

Но дори най-закоравелият лъжец не може да пресъздаде истински емоционални нюанси. Те винаги са неестествени. Но повечето от нас не са склонни да забележат тези признаци на лъжата, тъй като обръщаме повече внимание на значението на думите, които използва говорещият.

Хората, които страдат от пълна афазия като Алис, са почти свръхестествено чувствителни към несъзнателното трепване на лицев мускул, към пресиленото ударение върху определена сричка, към манипулираната гласова модулация или интонация. Те интуитивно долавят, че в емоционалните нюанси се съдържа истината, прозираща през изказа на говорещия, и се мъчат да уловят изкривяването й, сякаш е фалшива нота в солова партия.

Тъкмо тяхната свръхестествена способност да усещат кога някой лъже, е накарала лекарите и учените да нарекат хората с тази особена форма на афазия „човешки детектор на лъжата“. Спонтанната реакция на Алис се дължеше именно на чувствителността й към нюансите на лъжата.

Бърн знаеше какво става.

Бека Хейбър запази външно спокойствие при стона на Алис, но го чу и по объркания израз на лицето й Бърн заключи, че е схванала иронията в него.

— Мога ли да запаля цигара? — попита тя, наведе се към дамската си чанта на пода и извади пакет цигари, преди Бърн да е отговорил. Бързо запали, после се изправи и избягвайки погледа на Алис, се приближи до стъклената стена и се взря в проблясващата повърхност на езерото. Стоеше с гръб към Бърн, а димът от цигарата й се кълбеше пред нея, бял и гъст като захарен памук на фона на яркото лятно слънце.

Беше неспокойна и той си помисли, че това едва ли се дължи само на смущението от неприкрития скептицизъм на Алис. Хвърли пълен с упрек поглед към момичето, което отново извъртя очи, този път мълчаливо, и отиде при Бека до стъклената стена.

— Може ли да ви попитам нещо? Защо не го занесохте в полицията? Защо дойдохте при мен?

— Защото искам първа да узная дали това е той — отвърна тя, без да се обръща към него, с лице на сантиметри от стъклото. — Ако не е вярно, значи просто са ми измъкнали парите. Ако е така, искам да проверя какви са юридическите ми права, и то в международен план. Искам да знам какъв избор ще имам какво мога да очаквам, — когато отида в полицията и им кажа, че някакво хлапе в Мексико Сити ми е продало черепа на съпруга ми в хартиена торба.

— Защо не отидете при адвокат още сега? — предложи Бърн. — Това изглежда разумно. Ще научите какво ви очаква, независимо от резултата.

Тя се обърна към него.

— Не мисля така — каза и дръпна от цигарата, вперила очи в неговите. — Ако го направя, прекалено много въпроси ще останат без отговор. — Обърна глава, вдигна брадичка и издуха дима навътре в стаята. — Нямам нищо. Нищо. Него го няма, а някакво хлапе ми продава това… — Тя посочи с глава черепа. — И ако не е той, оставам без нищо. Просто изчезнал съпруг. А това са само приказки, нали?

— Да, така е.

— Е, на мен приказки не ми трябват.

Звучеше логично. Какво можеше да каже? Лъжите може би засягаха незначителни, смущаващи и лични неща, които не го интересуваха. Обстоятелствата бяха необичайни и непривични за него. Обикновено го търсеха от щатски или федерални правоохранителни агенции и други институции.

— Как го пренесохте през границата? — попита той, надявайки се, че гласът му изразява по-скоро любопитство, отколкото подозрение.

— Ами платих на едни хора да го прекарат. Знаех, че няма да мине през митницата без досадни разправии.

— Значи познавате хора, които вършат подобни услуги?

Тя се усмихна за пръв път, откакто бе дошла.

— Бях в Мексико Сити. Там няма невъзможни неща.

— Откъде сте сигурна, че това е същият череп?

— Направих отпечатък от глина на горните и долните зъби. Казах им, че няма да им дам останалата част от парите, ако отпечатъците не съвпадат.

— О, с какви неща само се занимаваме! — изломоти Алис.

Бека отново не й обърна внимание. Алис седеше с наклонена на една страна глава и обърнати нагоре очи, сякаш й се налагаше да търпи най-невероятни глупости.

— Ще трябва да се консултирам с антрополог каза Бърн — Ще трябва да…

— Вече го направих — прекъсна го Хейбър. — От статията ви знам, че първо трябва да се определят расата и полът. И освен това исках да разбера дали не са ми продали нещо… от гробищата. Занесох черепа при доктор Грациела де Ачевес, антрополог към Автономния мексикански университет. Според нея черепът принадлежи на човек от бялата американска раса, въз основа на данните от изследванията на Райн и Мур. Каза да ви спомена тези имена, защото със сигурност сте ги чували.

Да, беше ги чувал. Познаваше и работата на доктор Де Ачевес, уважаван медицински антрополог.

— Имам писмо от нея — добави Бека. — Можете да го прочетете.

Бърн се изненада. Ако беше на мястото на Бека Хейбър, единственият човек в цяло Мексико, при когото би отишъл, щеше да е доктор Де Ачевес. Фактът, че не се е обърнала към някого от десетките по-ниско квалифицирани специалисти, пръснати из страната, говореше, че Хейбър не е за подценяване.

Тя го гледаше втренчено, опитвайки се да прочете мислите му. Стоеше на два метра от него със скръстени ръце, подпряла рамо на стъклената стена. Истината беше, че в момента не бе затрупан с работа, а и по телефона тя бе предложила да удвои хонорара му, ако веднага се заеме с нейната поръчка. Звучеше примамливо. Не виждаше причина да не приеме.

Разбира се, не биваше да забравя реакцията на Алис, но той отново си повтори, че ако Алис долавяше фалш в историята на Хейбър, това не я поставяше непременно в категорията на извършителите на смъртни грехове. Възможно бе Хейбър да е имала връзка с най-добрия приятел на съпруга си и да не иска да се разбере. Може би съпругът й бе имал връзка със сестра й и, естествено, тя желаеше да го скрие. Може изобщо да не е била омъжена за него. Може би… по дяволите, всичко бе възможно.

— Добре — каза той. — Ще го направя.

— Чудесно — отвърна тя, но изразът на лицето й изобщо не беше възторжен. Може би изпитваше някакво облекчение, но само толкова. Не изглеждаше щастлива, че най-после нещата ще се изяснят. По-скоро се държеше като при успешно приключване на делови преговори.

— Ще трябва да го оставите каза той.

— Да, добре. Кога… ще бъде готово?

— Нека го огледам на спокойствие. Ще ви се обадя утре.

Остави му име и телефонен номер в хотел край езерото в центъра на града.

Това беше всичко. Тя не пожела да му задава повече въпроси. Не пожела да й обяснява подробности като например с какво ще започне. Не попита — както често правеха частните му клиенти — дали може да наблюдава работата му.

Бека Хейбър бе свършила това, за което бе дошла, и предпочиташе да си тръгне.

Не можеше да я вини. Поведението на Алис вероятно я бе изнервило.

Бека се приближи до масичката, угаси цигарата си в пепелника и си взе чантата. Под неодобрителния поглед на Алис тръгна към вратата, без да се озърта.

Край портата на вътрешния двор той й каза, че ще й позвъни на другия ден, после я проследи с поглед, докато се качи в колата си и потегли.

Когато се върна в ателието, Алис бе отворила един от високите тесни прозорци на страничната стена и изхвърляше цигарата, която Бека Хейбър бе оставила в пепелника.

— Ако някаква мелодия е издула платната — каза тя хапливо, — било е далеч от косата й.

Върна празния пепелник на масата.

— Браво — каза Бърн язвително. — Беше страхотна, Алис. Какво, по дяволите, ти стана?

Тя сви рамене, седна на табуретката си и започна да рисува. Той стоеше с ръце в джобовете и гледаше черепа на масичката.

— Е, на работа.

— Без много старание — каза тя с нарочно безразличие, без да вдига очи от скицника. — Така или иначе, четките няма да се чувстват като женски цветя.

Бърн я погледна. Понякога се чудеше на себе си и на нея. Да говориш с Алис бе като да говориш със себе си, тъй като всъщност нямаше кой да те чуе. Но често пъти му се струваше, че тя го разбира. Ако Алис не знаеше, че не общуват, тогава кой, по дяволите, е той, та да се тревожи? Справяха се, каквото и да се случеше.

— Ядоса те, нали? — каза той и се приближи до масичката. — Никога не съм те виждал такава. — Седна на канапето и заразглежда черепа. — Може да е какво ли не — добави той след малко. — Само бог знае колко лъжи чуваш за един ден. — Пресегна се и взе долната челюст. — Малки лъжи. Големи лъжи. Дори не подозираме, че ни лъжат. Е, и какво, ако подозирахме?

Зъбите бяха здраво прикрепени към костта. Мъжът не е бил стар. Може би на неговата възраст. Той взе черепа и внимателно намести издатините на челюстта в темпоралните ямки. Погледна го отстрани, после го обърна с лице към себе си.

— Колко ли лъжи са произнесли тези челюсти — каза той. — Сигурно затова нещастникът е бил убит.

Алис рязко затвори скицника и Бъри погледна часовника си. Винаги беше точна до секундата. Алис се изправи. Излязоха навън, минаха през вътрешния двор и зачакаха майка й под мескитовото дърво.