Дейвид Линдзи
Лицето на убиеца (34)

34

Мондрагон не можа да заспи и затова направи онова, което се превръщаше в начина му на живот — да обикаля из уличките на града в късните часове на нощта. Докато гледаше през потъмнените стъкла, мислите му понякога се връщаха към познатото самосъжаление, друг път ги засмукваше нажежената вихрушка на омразата. Така или иначе, в крайна сметка винаги се стигаше до омразата му към Гази Байда. Люта рана, която никога нямаше да заздравее.

Почти бе прекосил града, когато Кито му се обади и докладва, че са хванали едно от момичетата на Доминго. Той веднага нареди на шофьора си да тръгне към кварталите край международното летище „Бенито Хуарес“. По пътя получи второ обаждане за Естел де Леон Ферес, чието име го изпълни с надежда в мига, в който го чу. Той знаеше това име, знаеше и възможностите, които криеше.

Мондрагон напръска лицето си. Отпи от чашата с чисто уиски. Тази вечер цялата предна част на главата му пулсираше. Стрес. Това беше причината. Бог знае защо стресът влошаваше нещата.

Главата му гореше. Напръска се отново. Искаше да затвори очи и да изчака разхлаждащото въздействие на аналгетика, но не можеше. Седеше в полумрака на колата, поглъщайки с очи всичко, до което се докосваше погледът му. Очните ябълки се въртяха във всички посоки като прожектори, които не могат да бъдат угасени.

Отпи поредната глътка. Беше на ръба. Още чашка, и няма да е в състояние да разсъждава ясно. Ще попадне в зоната — в онзи слой на абсолютно убедителната самозаблуда, където ще му се струва, че разсъждава нормално, като пилот, издигнал се прекалено високо без кислород. Такава беше съдбата му, откакто го лишиха от лице — да балансира на ръба на самозаблудата, да бъде постоянно изкушаван от облекчението, но да не дочака избавление.

Мондрагон отново обърна глава към прозореца. Лекото изместване на фокуса накара градът да препусне с бясна скорост край колата, а после собственото му ужасяващо отражение отново се взря в него: само очи и устни.

После извади тънка прозрачна маска. Моделирана с формата на лице, тя бе изработена от специални материали, които предпазваха от вредната замърсеност на нощния градски въздух. Внимателно я сложи върху лицето си и я закрепи на тила с два ластика. Намести вътрешната й страна, за да прилепне гелът и да не дразни кожата. Можеше да я носи само няколко часа. Но все пак му осигуряваше малко време за наблюдение от колата.

Погледна през прозореца и се замисли за хората в сградите, край които минаваха. За милионите хора в града. В цялата вселена само един живот означаваше нещо за него. Останалите бяха нищо. Просто късчета боклук, понесени от вятъра във водовъртежа на историята, пропилявайки часовете и дните си в тъпо, еднообразно и безсмислено съществуване.

Но не и Гази Байда. Не и старият му приятел. Не. Той заслужаваше специално място в мозайката.

Наля си малко уиски в чашата и внимателно отпи през маската. Трябваше да поддържа огъня на опиянението, особено докато се намира в къщата на убийствата. То щеше да му помогне да се съсредоточи върху събитията от предстоящите часове.

Мислеше си за лицата на хората, които щяха да умрат, и за хората, които умират ежедневно — колко са… десетки милиони… — и вече нямат нужда от лицата си. Бог изхвърляше на боклука милиони лица всеки ден; толкова лица, предавани на огъня и гниенето, толкова похабени напразно лица, че ако ги събереш на едно място, можеш да ги риеш с булдозер. Можеш да ги правиш на купчини, да трупаш планини от тях. Всеки просяк и нещастник на света си има лице, което не означава нищо за него, не е по-важно от задника му, който никога не вижда. А той вижда своето всеки ден. И никой — никой — не цени онова, което вижда в огледалото, в кофата с вода, в локвата, във витрината на улицата.

Мондрагон си мислеше за вездесъщостта на човешкото лице, за милиардите лица по света. Безкрайно море от лица. Планини от лица, свличащи се в морето от лица. Прииждат всеки ден — лице за всеки новороден, лице за всеки умиращ. Мондрагон се ужасяваше при мисълта, че ще умре без лице.