Дейвид Линдзи
Лицето на убиеца (32)

32

Разнебитеният камион сви от околовръстния път в северния край на града и навлезе в мрежа от еднакви прави улици, пресичащи равното дъно на някогашното езеро, изпълвало Мексиканската долина. Дъждът, излял се в централната част на града по-рано вечерта, не бе достигнал дотук и камионът вдигаше облаци прах, надвисващ над панелните къщурки, вкопчили се в земята като раци.

Не след дълго бордеите отстъпиха място на обширен район със складове. Някои от дворовете на складовете, оградени с висока телена мрежа, бяха ярко осветени от медночервената светлина на лампи, монтирани на високи стълбове. Мяркаха се пазачи и кучета. Товарните рампи на някои складове все още работеха, но като цяло районът бе тих и безлюден.

Камионът продължи пътя си, докато отчетливите, чисти линии на по-новите модерни складове отстъпиха място на остарели, рушащи се и запуснати складове от друга епоха. Техните сгради бяха по-зле поддържани, по-слабо осветени или изцяло тъмни.

Мъжете в камиона изпращаха и получаваха съобщения, тъй че движението им бе следено неотклонно, а сигурността им — надлежно подсигурена. През последния половин час камионът изпълняваше специална задача.

Шофьорът намали и сви по странична уличка, пресичаща гъсто застроен район. Не след дълго отново зави, мина покрай четири дълги ръждиви халета и отби встрани. Бурените застъргаха шумно по шасито. Шофьорът спря и угаси фаровете.

Трима мъже с автомати през рамо изскочиха от задната страна на камиона и веднага се пръснаха. Вратата на кабината се отвори бавно и оттам слезе Мазен Сабела. Докато бодигардовете говореха в слушалките на телефоните си, Сабела тръгна към най-близката страда, разкопча панталона си и се изпика върху ръждивата ламарина.

Усети мириса на застояло. Запуснатостта си имаше своя собствена неповторима миризма. Той добре я познаваше. Беше я усещал в много държави, както и на борда на ръждиви проскърцващи кораби в Средиземно море. Персийският залив. Карибско море и Мексиканския залив. Беше я усещал в дъха на жените из пристанищата и в дрехите на децата им. Беше я усещал и в лунната светлина, когато имаше луна и когато нямаше. Беше я усещал дори в звездния прах.

Тръсна последната капка и дръпна ципа на панталона си. Един от гардовете се бе отдалечил на петдесетина метра, където се отвори врата и двама души излязоха навън да ги посрещнат. Сабела тръгна по изровения коловоз към чакащите мъже заедно с останалите свои хора.

Вътре ги посрещна мрак. Обширното помещение бе тъмно, с изключение на изолирано светло петно на петдесетина метра от входа и приблизително в средата на мрачната бърлога. Мястото бе осветено от лампи, окачени на подпори, които се губеха в мрака някъде високо над главите им.

Половин дузина мъже се занимаваха с пренасянето на лични вещи в сакове, кашони и няколко куфара. Опразваха палатките, разположени в сенките извън осветеното работно пространство. Суетнята в това изолирано кътче от огромния склад напомни на Сабела за оживена партизанска база, скрита в пустинята. Но работата тук бе свързана с изнасянето на бивака. Той бе изпълнил предназначението си и сега мисията преминаваше в нова фаза.

При появата на Сабела и въоръжените му хора трима души се отделиха от останалите и се приближиха към тях. Бяха обърнали няколко празни кофи с дъното нагоре и домъкнали няколко пластмасови стола, за да пригодят място за съвещанието. Сабела и тримата с него седнаха.

— Така — обърна се Сабела към нисък набит мъж с преждевременно оредяла коса и черни мустаци. — Гази каза, че това ще е последната проверка. Срещаме се за последен път. Къде е стоката?

Мъжът посочи с глава към един от тъмните ъгли на помещението и запали цигара.

— Ей там — каза той. — Ел Сами ще я вземе до половин час.

— Колко станаха накрая?

— Един кашон. Дванайсет кутии с етикети, напълно еднакви с оригиналните. Опаковани и запечатани.

— Чудесно — каза Сабела, изучавайки мъжа пред себе си. Кожата около очите му бе потъмняла в резултат на месеци недоспиване, напрежението от ръководенето на секретната операция и прекалено много цигари.

— А нашите приятели — къде са те сега? — попита Сабела.

— Платих им с парите, които ти изпрати, и сега са на път. Пратил съм по един мой човек с всеки от тях, за да сме сигурни, че ще напуснат Мексико до утре по това време. — Той дръпна от цигарата и примигна през дима. — Какво стана с ония шестимата?

— Вече са тук. Всичките. Последният пристигна снощи. Никакви проблеми. Всичко е наред.

Сабела отмести очи към другия, дребен и жилав мъж с гърбав нос и воднисти, леко изпъкнали очи.

— А твоята информация?

Мъжът кимна.

— Всеки водач е получил инструкции относно графика и последователността. Главната свръзка има кода за сигнала „старт“ на Гази. Когато го получи, останалите ще го последват бързо.

— Bueno — кимна Сабела. — Добра работа. — Погледът му се спря върху третия. — Алфредо?

— От шест седмици редуваме трите кръстовища. Подкупите са раздадени на напълно надеждни хора. Стоката никога не пътува заедно с дрогата, така че няма опасност случайно да я открият.

С късите тъмни пръсти на едната си ръка Алфредо държеше навита на руло царевична питка без пълнеж. Той млъкна и отхапа голяма хапка. Седеше върху пластмасова кофа с разкрачени крака. Продължи да говори, без да спира да дъвче.

— В Чихуахуа кутиите ще бъдат добавени към пратката оригинална стока — измърмори той. — Като стигнат до склада в Ел Пасо, нашият кашон ще бъде разделен на три части от по четири кутии, които ще се смесят с оригиналните. Всяка част ще бъде транспортирана от търговец на едро, напълно открито по целия път. Всяка кутия ще стигне до различен град, където ще бъде получена и съхранявана от водачите до получаването на сигнал от Байда.

Разговорът се водеше на смесица от испански, английски и арабски. От време на време някой подхвърляше и думи на френски. Суетнята зад тях бе започнала да стихва. Личните вещи на мъжете, които бяха живели тук малко повече от месец, бяха отнесени навън в хладната нощ. Няколко души обикаляха наоколо и оглеждаха, за да се уверят, че не са забравили нещо.

— Някакви проблеми с парите? — попита Сабела. — Остава едно плащане, нали?

Алфредо кимна нехайно. Неговата работа бе да проведе преговорите с мексиканските наркотрафиканти, на които плащаха, за да ползват каналите им. Беше свикнал с лъжите, насилието и натиска. Не се палеше лесно. Само непосредствена смъртна заплаха можеше да ускори пулса му.

— А машината? — попита първият мъж, като погледна през осветеното място към съоръжението от резервоари, помпи, пълначки, топлообменник, изпускателна система и бойлер за гореща вода, свързани с мрежа от тръби, преминаващи по бетонния под и окачени с тел и кабели на високите подпори.

— Всичко остава — каза Сабела.

Мъжът поклати глава със съжаление. Скъпото оборудване им бе струвало цяло състояние и дяволски усилия, за да го намерят. А с него бяха произвели само дванайсет бройки. Знаеше, че си струва, но все пак беше жалко да го изхвърлят.

— Те ще го възстановят — обади се вторият мъж. — Ще разберат за какво служи.

— Може — обади се Сабела, — стига да знаят какво се е произвеждало. Но никой няма да търси нищо. Нали тук има и други складирани неща? Просто някакъв склад за вехтории. На кого му пука? Ще вкарат булдозера и край. — Той погледна машинариите. — Освен това тогава вече ще е късно. Все едно дали ще го възстановят, или не. Вече ще знаят, че е трябвало да го направим.

Всички се замислиха. Алфредо натъпка в устата си остатъка от питката.

Сабела ги изгледа един по един.

— Нещо друго?

Свиха рамене и поклатиха глави.

— Гази ви праща много поздрави и сърдечни благодарности — каза Сабела. — Получихте ли си парите?

Всички кимнаха утвърдително.

По навик и без да са се уговаряли, през следващия половин час мъжете напуснаха склада един по един. Изнесоха още няколко чувала с вещи и скоро в склада останаха само Сабела, бодигардовете и шофьорът.

Четиримата изчезнаха в тъмните ъгълчета на склада и се върнаха с двайсетлитрови пластмасови туби с дизелово гориво в ръце. Продължиха да носят, докато тубите станаха двайсет. Не им трябваше взрив, а разрушителен огън. Тъй като дизеловото гориво отделяше висока температура при горене, това бе гарантирано. Започнаха да изливат губите наоколо на светлината на джобни фенерчета. Работеха бързо, за да изпреварят натрупването на изпарения във взривоопасна концентрация.

Запалиха фитил, който свършваше във вътрешността на склада, качиха се на камиона и побързаха да се отдалечат през лабиринта от стари сгради. Въпреки намерението им да избегнат експлозията, чуха приглушен взрив и складът лумна в пламъци. Усетиха разтърсването от взривната вълна дори в камиона, който вече се беше отдалечил оттам.

Когато навлязоха в центъра на града, Сабела се загледа през прозореца. От време на време на фона на общия шум в кабината изтичаше по някое кодирано съобщение. Мислите му се насочиха към следващата задача.

Джуд бе загадка за него още от самото начало, когато за пръв път се срещнаха в Сиудад дел Есте. Отначало Сабела бе сигурен, че Джуд по някакъв начин е свързан с американското разузнаване. Беше на косъм да го ликвидира заедно с онзи глупак Ахмад, който бе вкарал Джуд в играта. Но нещо го бе накарало да се въздържи.

Сабела бе наблюдавал Джуд внимателно на видеозаписа от фоайето на мизерния хотел на брега на реката. Джуд се бе оставил да го преведат през лабиринта на първоначалната проверка със завидно самообладание. Като че предварително знаеше какво го очаква и бе преминал изпитанието, както магарето издържа на градоносна буря — търпеливо, примирено и с увереността, че все някога ще свърши. Ако изпитваше някакво притеснение от проверката, то не го показваше.

Но когато му писна, когато реши, че са отишли твърде далеч, той им каза да вървят на майната си. И беше искрен. Бе преценил, че каквато и да е взаимната изгода, тя не си струва цената, която искат да плати, за да го включат в играта. Но когато Байда най-после се появи, Джуд не прояви злопаметност и без да губят излишно време, седнаха да обсъдят съвместната работа. Това бе, когато разговорите станаха интересни и Сабела започна да харесва тексасеца, който очевидно бе взел операцията присърце.

Тогава дойде и откритието на сходствата. Сабела изгледа видеозаписа, на който Байда изтръгваше от него късчета информация. Джуд неохотно говореше за миналото си, а поведението му накара Сабела с облекчение да отхвърли някои от подозренията си. Често пъти подставеният агент с готовност демонстрира наличието на общи интереси със своя обект в усилията си да го накара да се идентифицира с него и да се почувства спокойно.

Но не и Джуд. Неговият свят си беше негов свят и той държеше това да си остане така. Ако Байда не питаше, Джуд не говореше, а когато говореше, беше лаконичен. Никога не проявяваше самоинициатива. Интересуваше се най-вече от едно — как да спечели пари, като пренесе през границата нещо, принадлежащо на Байда. Каквото и да е, само не дрога. Което устройваше Байда и Сабела, тъй като те и без това вече се бяха погрижили за нея.

И тъй, стигнаха до миналото си. Байда най-после успя да накара Джуд да сподели, че е завършил Тексаския университет, също като Байда, макар и десет години по-късно. Едно нещо водеше към друго и с времето Сабела откри, че харесва тексасеца. Което беше грешка. Можеш да се доверяваш на хората (до определена стенен, разбира се, никога напълно); можеш да разчиташ на тях и да ги товариш с отговорности, но никога не си позволявай да ги харесваш.

И може би това бе единственият проблем по отношение на Джуд. Сабела просто го харесваше, а това компенсираше нищожните подозрения, които хранеше към него. Може би след всички тези години нещата се свеждаха до следното: обстоятелствата са по-важни от участниците в тях. Ситуациите са по-важни от характерите и личностите. Неимоверните усилия, които Сабела трябваше да полага просто за да остане жив, се бяха превърнали в смисъл и съдържание на живота му. Беше се слял с борбата за оцеляване почти до пълно обезличаване.

Но сега трябваше да премине към следващата фаза от плана си, за осъществяването, на която Джуд бе или най-подходящият, или най-неподходящият човек. Бе дошло време да разбере това.