Дейвид Линдзи
Лицето на убиеца (31)

31

Остави го пред един от магазините „Санбърн“ на „Пассо де ла Реформа“. Хотел „Четири сезона“ се намираше точно зад ъгъла. Бърн отиде до хотела, влезе в мъжката тоалетна и наплиска лицето си със студена вода. После излезе навън и се приближи до едно от такситата, които винаги се намираха пред хотелите.

През следващия половин час се прехвърли в няколко таксита, сменяйки ги пред големите хотели, тъй като това му осигуряваше добра възможност да излезе от хотела незабелязан. Накрая, придобил известна увереност в използването на трудната техника, той спря за последен път. Слезе от таксито и тръгна пеш по тъмните улички.

Застана под едно лаврово дърво пред едно все още отворено кафене. На около петдесет метра тихата малка уличка излизаше на по-голяма, ярко осветена и оживена. Намираше се на улица „Пасадо“.

Обърна се и погледна към отсрещната страна. Зад четвъртата от паркираните там коли, почти скрита от лавровите дървета, той зърна тясната сграда на малък хотел. Бледосинята неонова реклама над тротоара едва се виждаше през клоните на дърветата: хотел „Паломари“, думите, които Сузана му бе прошепнала в „Синя целувка“, Бърн пресече и влезе.

На рецепцията възрастният човек зад бюрото от тежко тъмно дърво със зелен мраморен плот отгоре, се стресна, като го видя да влиза в малкото фоайе. Името „Паломари“ бе изписано със сини плочки в средата на белия теракотен под. Администраторът, чието лице сякаш не бе виждало слънце от няколко десетилетия, имаше торбички под воднистите очи и неестествено черни тънки мустаци над дългата горна устна. Докато Бърн попълваше фалшиви данни в овехтялата регистрационна книга, човекът, очевидно зарадван на късния посетител, се усмихваше нервно. Бърн долови смущаващия аромат на гардении.

Бе поискал стая 202 на втория етаж, докъдето се стигаше по тясно извито стълбище, простенващо жално при всяка стъпка. На етажа имаше три стаи, а неговата бе по средата на къс полутъмен коридор. Вместо да влезе в нея, той почука тихо на вратата на стая 201.

Тишина. Нищо. Минаха може би няколко секунди — не беше сигурен, тъй като през последните няколко часа времето се бе превърнало в доста разтегливо понятие, — но така или иначе, достатъчно, за да прехвърли мислено всички фатални вероятности: Не е чул правилно името на хотела. Нещо се е случило. Това е капан. Тя е мъртва.

Сузана отвори вратата.

— Господи — промълви той, а тя отстъпи, за да му направи път.

Не бе запалила лампите в стаята, но бе отворила двете крила на прозореца, откъдето проникваха бледи отблясъци от табелата на улицата и от кафенето отсреща. Призрачна, но достатъчна светлина.

Без да каже нищо, Сузана се обърна и отиде до прозореца. Спогледаха се. Лек ветрец раздвижи тънките завеси от двете страни. Само веднъж, като последен дъх.

Той се озърна: легло, нощни шкафчета и по един стол от двете му страни, стар гардероб с огледало до стената срещу леглото. Вратата към банята бе отворена и в рамката й се виждаше старомодна порцеланова тоалетна чиния.

Сузана бе странно мълчалива, но Бърн бе толкова погълнат от себе си, от страховете и объркването си, от облекчението, че я вижда, че не си даваше сметка за необичайността, нито за продължителността на този миг. Може би той бе траял само няколко секунди.

— Пол — каза тя най-сетне, за пръв път наричайки го с малкото му име. — Добре ли си?

Може би не тя, а той се държеше странно. Да, сигурно е така.

— Добре съм — отвърна Бърн.

Не беше вярно, но какво значение имаше?

За миг си помисли, че ако се приближи до нея и я прегърне, както отчаяно му се искаше, тя ще разбере, защото може би самата го искаше. Беше сигурен в това, както във всичко останало, откак бе започнала тази объркана история. После изведнъж осъзна колко абсурдно би било това за нея, колко неочаквано, неуместно… и налудничаво.

— Господи — повтори той. Почувства внезапна слабост. Приближи се до леглото и седна. — По дяволите.

— Говори ли с него? — попита тя.

Напълно логичният й въпрос прекъсна спонтанните му чувства.

Бърн съблече сакото си сакото на Джуд — и го метна върху стола до леглото.

— Да, говорих. Не, не мисля, че се усъмни дали разговаря с Джуд.

— Невероятно.

Разказа й всичко случило се и изречено от мига, в който я остави в „Синя целувка“ до момента, в който почука на вратата й в „Паломари“. Сузана го изслуша мълчаливо, без да го прекъсва с въпроси, без да иска от него да обясни по-подробно.

Отначало стоеше до прозореца, после закрачи из стаята със скръстени ръце. Накрая отново се върна до прозореца и се загледа към улицата. Профилът й се очерта на фона на отблясъците отвън. Когато Бърн свърши, тя се обърна към него.

— Мили боже. — Стоеше неподвижно, скръстила по женски ръце. Гледаше го изпитателно. Слабата светлина отзад й позволяваше да вижда добре лицето му. — Искам да знаеш, че според мен си свършил чудесна работа. Но ще бъда честна с теб: не мислех, че ще се справиш. Съжалявам, но така мислех. Особено след стрелбата…

И млъкна без видима причина.

— И аз не мислех, че ще се справя. Няма значение. Да се залавяме за работа.

— Добре. — Тя отпусна ръце и седна в долния край на леглото. — Добре. Слушай сега. Трябва да ми разкажеш набързо какво се случи преди стрелбата. Чух разговора ви, но искам да знам всичко. Минго повярва ли, че си Джуд? Каква беше реакцията му?

Бърн се обърна. Единият му крак бе върху леглото, другият — на пода. Трябваше му малко време, за да си припомни всичко, за което имаше чувството, че се е случило много отдавна.

В полумрака на стаята в стария хотел, където мебелите бяха пропити с миризмата на нощувалите в нея десетилетия наред безброй обитатели, а стените криеха тайните на безброй съдби, той разказа на Сузана всичко, напрягайки се да си припомни всяка подробност, а тя седеше и слушаше.

Смущаваше го фактът, че си спомня всяка дребна подробност и че преживява отново стреса, страха и паниката. Спомняше си не само фактите, но и емоциите, свързани с тях. Разказът му трудно би могъл да се нарече доклад.

Когато той свърши, тя изчака малко, преди да зададе първия си въпрос. Достатъчно дълго, за да чуе той шумовете от улицата, проникващи през прозореца, и за да осъзнае, че е завалял тих, кротък дъжд.

— Струва ми се, че в края, малко преди да го застрелят, нещо се е случило. Минго казва, че е намерил жена, която има каквото търси Джуд. Ти отговаряш: „Нима?“ и след малка пауза добавяш: „Е?“ Мълчание, после изстрелите…

Бърн се върна към този момент, припомняйки си секундите, преди момчето да се изправи с пистолета в ръце.

— О, по дяволите! — възкликна той, облегна се на таблата на леглото и мушна ръка в джоба си. Напипа листчето хартия и го извади.

— Ето. Той ми даде това.

Преди да успее да реагира, тя грабна листчето от ръката му, запали лампата на нощното шкафче и се наведе под светлината й.

— Женско име — каза тя и угаси лампата, при което стаята отново се изпълни с бледите отблясъци отвън. — Естел де Леон Ферес. Моминското й име е ливанско. Предполагам, това е жената, която е имал предвид.

После стана и се загледа навън, полуобърната към него. През завесите Бърн виждаше проблясващите в бледата светлина дъждовни капки.

Настъпилото мълчание бе мъчително за него. Той нито за миг не преставаше да мисли за изтичащото време, за неумолимия му ход през тъмните часове и за приближаващия момент на следващата му среща с Гази Байда.

— Виж — каза той. — Байда чака да се обадя.

— Знам — малко рязко отговори тя.

Отиде до прозореца, после се отдръпна встрани и подпря бедро и рамо на стената. В синкавата светлина Бърн виждаше само лицето й. Тя гледаше към кафенето отсреща.

— Ще се обадя на Кевърн — каза Сузана и се обърна към него. — Установили са самоличността на Минго и Кевърн е изпратил хората на Мондрагон да претърсят дома му. Трябва да му съобщя това име, за да го проверят.

— Каква е сделката с Мондрагон? Той е питбулът на Кевърн, така ли?

— В общи линии — да, но и много повече. Висенте беше важна клечка, началник на сектор в ЦРНС — Центъра за разследвания и национална сигурност. Навремето това беше главната разузнавателна агенция на Мексико, нещо като комбинация от ФБР и ЦРУ. Работата е там, че агенцията бе инструмент в ръцете на Институционалната революционна армия, политическата партия, управлявала Мексико самостоятелно повече от седемдесет години. Тоест до избора на Висенте Фокс за неин шеф. ЦРНС съставяше досиета на политическите противници на ИРП, на шефове на компании, на богати и влиятелни хора. Подслушваше всички. Шпионираше всички. Имаше повече служители, отколкото ЩАЗИ в бившата Източна Германия. Когато Фокс стана шеф, той извърши сериозни реформи в ЦРНС и уволни някои от служителите с най-печална слава в агенцията. Мондрагон бе един от тях. Но в Мексико нищо не се променя радикално. ЦРНС все още е инструмент на ИРП. Мондрагон продължава да има контакти в нея. Кевърн го използва като заден вход към техните тлъсти досиета. Дори използва някои от техниците на агенцията. Неофициално, разбира се. Извън работното им време.

Тя се загледа в дъжда. Профилът й се очертаваше призрачно на бледата светлина.

— Той ще я намери — добави Сузана. — Още тази вечер.

— Това май е добра новина за теб — забеляза Бърн.

— Нямаме време за губене. Хората на Мондрагон… ще разберат какво знае тя. Трябва да помислим как да използваме информацията. А как те ще я получат — по-добре не мисли за това.