Дейвид Линдзи
Лицето на убиеца (26)

26

През двата часа, които им оставаха до тръгването на Бърн, те отново се съсредоточиха върху дългите доклади на Джуд за срещите му с Байда в Сиудад дел Есте.

След като се мръкна, заваля и загърмя. Нямаше вятър и дъждът падаше отвесно с барабанен звук върху плътния балдахин от листата на дърветата в парка като върху брезентов навес шум, който ги разсейваше. Те млъкнаха и се загледаха през отворените прозорци. Последната виолетова светлина се превръщаше в мрак, а напевното трополене на капките по улиците пробуди у всеки от тях дълбоко скътани спомени.

Най-накрая Сузана наруши мълчанието.

— Нямаме основание да смятаме, че ще бъдеш изложен на опасност.

Докато говореха, тя бе крачила напред-назад пред канапето, но после спря да погледа дъжда. Бърн седеше на един от фотьойлите и четеше докладите на Джуд на екрана на лаптопа.

— Не знаем нищо за този човек — продължи тя, — което е изнервящо за хора като нас, макар да не виждам причина. Очевидно е бил полезен на Джуд, имал е достъп до кодирания телефонен номер. Той и никой друг.

Бърн си погледна часовника. Излезе от програмата и извади диска от лаптопа. Сложи го в прозрачен найлонов плик, стана и го подаде на Сузана.

— Ще направя каквото мога — каза той. — Ще гледам да не оплескам работата.

Сузана не реагира на последната му забележка.

— Хората на Лекс ще се опитат да го проследят — продължи тя, — така че трябва да стоиш до статуята през цялото време. Ако влезеш вътре или застанеш до някой уличен музикант, ще изгубим сигнала. Ако онзи поиска да си тръгне, гледай да го задържиш. И не забравяй, че този път ще настояваш всичко да бъде различно. Ако поиска да говорите на испански, откажи. Не е нужно да му даваш обяснения. Ако поиска да я карате „както винаги“…

— Ще кажа „не“. Ще искам да бъде различно. И няма да обяснявам нищо.

— Точно така. Трябва да му внушиш, че си имаш причини и че те не му влизат в работата. Джуд ги правеше тия номера непрекъснато и предполагам, че на нашия човек това му е добре известно. Така ще си осигуриш достатъчно пространство за маневриране.

Бърн кимна. Беше изненадан, че стомахът му не се сви от притеснение. През тези два часа се бе концентрирал напълно и го бе обзело странно спокойствие. Забеляза го, но не го разбра. Не се и опита, приемайки го с благодарност закова, каквото е. Чувстваше се добре. Ще се справи. Имаше да губи толкова много, че просто нямаше начин да не се справи. Тази мисъл прогонваше всяко напрежение.

Каза на шофьора на таксито да го остави на ъгъла на улица „Флоренция“, откъдето тръгна пеш към „Генуа“ и „Лондон“. Дъждът бе спрял и отраженията от светлините на града блестяха по асфалта и тротоарите. Не можеше просто да слезе от таксито и да отиде право там. Искаше първо да повърви по улиците, да почувства миризмите и звуците. Не бе излизал от апартамента на Джуд от двайсет и четири часа и вече имаше чувството, че не живее в града, а обикаля в орбита около него.

Щом отмина, „Анверс“, тълпата се сгъсти. Усещането за предстоящия карнавал се засилваше с всяка крачка. Кварталните всезнайковци се подпираха лениво край входовете и пушеха, оглеждайки минувачите и безделниците. Една жена с безизразното лице на човек, който вижда всичко това всяка вечер и то му е омръзнало до втръсване, го огледа, докато минаваше край нея. Пушеше цигара и държеше каишката на помиярче, което си вършеше работата до стъблото на самотен фикус, растящ сред нечистотии.

Когато стигна „Генуа“, вечерта бе в разгара си. Улицата отдавна бе затворена за автомобили и по средата й бяха наредени саксии с различни растения и палми. От двете й страни се редяха кафенета на открито, ресторанти, клубове, барове, хотели, художествени галерии и антикварни магазини. Тълпата можеше грубо да се раздели на три групи: любопитни люде, дошли тук, за да вкусят от пикантната страна на нощния живот, други, които се опитваха да продадат по нещо, и трети, които търсеха как да измъкнат нещо от останалите. Като на всички подобни улици в цял свят.

Докато си проправяше път през гъмжилото към, „Пасео де ла Реформа“, Бърн си даваше сметка, че е и наблюдател, и наблюдаван. Искаше да зърне статуята на голата танцьорка, преди Минго да го е забелязал. Искаше да има поне това преимущество.

Чу празничния тътен на карнавала, преди да го е видял, и се приближи до парапета на едно от кафенетата на тротоара, за да има по-добра видимост към редицата от палми по средата на улицата, най-накрая, през пролуките, които от време на време се отваряха между подскачащите глави на пешеходците, зърна бронзовата танцьорка, поставена върху каменен пиедестал, висок около метър. Предпазливо се промъкна напред, после спря пред входа на художествена галерия, където две ваксаджийчета клечаха край сандъчетата си встрани от блъсканицата. Наблюдаваха потока на нощния живот с празни безразлични лица и събираха червените бонбони, които валяха по плочките между краката им.

Тогава Бърн го видя. Стоеше до статуята — добре облечен млад мъж, наближаващ трийсет. Косата му бе грижливо подстригана. Имаше вид на изтънчен столичанин, знаещ всички тайни на града, в който е живял, откакто се е родил. Видимо не особено притеснен от това, че трябва да чака, той бе облегнал рамо на бедрото на голата статуя и оглеждаше жените, които влизаха и излизаха от самба клуба. Бърн веднага го хареса.

Без повече колебания той си проби път през множеството и се приближи до младия мъж. По очите му забеляза, че онзи го е познал.

— Ей, Джуд! — извика Минго, изправи се и разтърси ръката му. Огледа се през рамо. — Малко необичайна среща, а?

— Да, малко — каза Бърн.

Минго внимателно се взираше в него.

— Какво става с теб? Къде се губиш?

— Пострадах малко. Лекувах се.

Очите на Минго се разшириха от изненада.

— Хайде, бе! Простреляха ли те?

— Слушай — каза Бърн. — Давай по същество.

— Добре, добре. Искаш ли да отидем някъде и да поговорим?

— Не, ще говорим тук.

Минго примигна, опитвайки се да открие някаква логика в това странно желание. Но в крайна сметка го прие и кимна. Огледа се, присви рамене и съучастнически се приближи към Бърн.

Носеше скъп костюм без вратовръзка. Беше с безупречно подрязани черни мустачки, които допълваха красивите му черти. Точно зад главата му проблясваше голата гърда на пищната танцьорка, излъскана до блясък от нощните милувки на похотливи млади мъже.

Минго изви многозначително вежди, премести тежестта на другия си крак и се наведе напред. Достатъчно близо, за да долови Бърн уханието на парфюма му.

— Направих каквото ми поръча — прошепна дрезгаво той. — Tuvimos cuidado, Джуд. Мнооого внимателно, нали?

Бърн кимна.

— Отне ни малко време — продължи Минго, — но моите момичета — много умни момичета, леки като пеперуди… Отидоха там, където каза ти, и свършиха каквото беше заръчал. И, разбира се, бяха много изобретателни.

Ваксаджийчетата изникнаха пред тях и едното каза нещо на испански на Минго, който кимна небрежно и продължи да говори, като погали момчето по косата и сложи крак в и без това лъснатата си обувка на дървената поставка. Бърн отказа на другото момче, като поклати глава.

— Намерих жена, която има каквото искаш — каза Минго и зачака отговор.

Сърцето на Бърн заби лудо.

— Нима?

Минго трепна. Нещо в реакцията на Бърн не му хареса. Бе очаквал друго. Нещо повече.

— Е? — попита Бърн.

Минго предпазливо му подаде листче хартия. Подражавайки му, Бърн също така предпазливо го разгъна, прочете написаното и погледна събеседника си. Трябваше да направи нещо. Минго чакаше как ще реагира на толкова важната информация.

Но не бе достатъчно бърз. Очите на Минго пробягаха по лицето му. Беше усетил, че нещо не е в ред. Ваксаджийчето чукна по обувката му и той погледна надолу, намествайки крака си.

Другото момче нехайно заобиколи другарчето си и се зазяпа в статуята зад Минго. Коленичилото момче отвори страничния капак на сандъчето, за да извади кутийка с боя, а в това време другото хвана ръката на Минго.

Минго се обърна, за да види кой е. Клекналото момче държеше лъскав хромиран пистолет, голям колкото главата му. Стиснало го с две ръце, то го вдигна, изпъна ръце, насочи го към Минго и стреля. Откатът бе толкова силен, че ръцете на момчето отхвръкнаха над главата му. Гърмежът бе оглушителен като изстрел от оръдие.

Бърн гледаше вцепенен как момчето смъква пистолета надолу и го мушва в стомаха на Минго, докато приятелят му продължава да го държи да не побегне. Вторият и третият изстрел бяха също толкова силни и запратиха Минго в прегръдките на статуята. Четвърти, пети и шести изстрел, всичките в тялото му. Кръв и парчета от вътрешности се разхвърчаха и оплискаха хората наоколо.

Всичко стана, преди Бърн дори да си е поел дъх.

Жените запищяха и хората се разбягаха във всички посоки. Музиката от самба клуба продължаваше да ехти, но само след миг вече нямаше кой да я слуша. Двете ваксаджийчета побягнаха като деца, счупили някой прозорец с топката си, захвърляйки окървавения пистолет в голите крака на танцьорката.

Изстрелите бяха запратили Минго сред палмите. От бръшляна стърчаха само добре лъснатите му обувки и крачолите на скъпия панталон.

Тогава Бърн също побягна. Беше останал последен. Хукна към най-тъмните улички на Мексико Сити.