Дейвид Линдзи
Лицето на убиеца (38)

38

Мазен Сабела напусна хотел „Паломари“ в проливния дъжд също тъй внезапно, както бе дошъл. Почукването на вратата не го изненада и когато вратата се отвори и хората му, мокри до кости, застанаха на прага, той знаеше, че е време да тръгва.

— Чакай малко — рече Бърн. — Какво… какво…

Сабела каза нещо на арабски и хората му се отдръпнаха в тесния мрачен коридор, като затвориха вратата. После се обърна към Бърн.

— Просто разбери дали ще го направят — каза Сабела. — По-късно ще уточним подробностите. Байда е… под натиск, а това доста стеснява кръга на възможностите. Когато той се затвори, нищо няма да може да се направи.

— И как да се свържа с теб?

— Болницата. Същите инструкции.

— Добре.

— Остани тук още пет минути. Сузана ще чака в кафенето.

Сабела направи крачка към Бърн, сложи лявата си ръка на дясното му рамо и го стисна. Понечи да каже още нещо, но се отказа, обърна се и излезе от стаята.

Бърн се приближи до прозореца и погледна към входната врата, над която висеше анемично синята неонова реклама. Нищо. След няколко минути все още не бяха се показали навън. Но той знаеше, че са си тръгнали.

Погледна към отсрещната страна на улицата през завесата на дъжда и видя Сузана, която стоеше права до витрината и го гледаше. Той й даде знак, че идва. Видя я да кимва, после се обърна и тръгна към вратата. Майната им на петте минути — искаше да се махне от тази хотелска стая.

Блъсна се в стената на тясното стълбище, опитвайки се да вземе завоя, без дори да вижда краката си. Във фоайето мимоходом забеляза, че в смаяното лице на възрастния мъж има нещо повече от изненада от появата му. На един дъх прекоси белия под и излезе навън. Дъждът падаше косо и докато стигне до тротоара на отсрещната страна, стана вир-вода.

Миг след като влезе в кафенето, осъзна, че удивлението, изписано по лицата на двете жени зад витрината със сладкиши, и замръзналите им пози нямат нищо общо с него. Изумен, той погледна към прекатурената маса и столове до прозорците и разлятото кафе, стичащо се по стъклото. Двете жени стояха като заковани с широко разтворени очи.

Бърн изскочи на средата на улицата и трескаво заоглежда залетите от дъжда тротоари, въртейки очи във всички посоки. Пороят бе оглушителен. Но коли нямаше. Нямаше и хора. Нищо. Само дъжд.

Стоеше под дъжда насред улицата като зашеметен. Не беше в състояние да разсъждава. Когато се опомни, единственото, за което можеше да мисли, бе Сузана — какво ставаше с нея в този момент, как се чувстваше, страхът и паниката, объркването…

И за това, което можеше да я сполети, ако се окаже неподготвен за предстоящото, защото дълбоко в себе си знаеше със сигурност, че нещо неизбежно ще се случи. Още не бяха свършили с него. Никой още не беше свършил с него. Всички искаха още и още и той имаше чувството, че Сузана ще бъде използвана по някакъв начин, а той трябва да бъде готов… за всичко.

Тези мисли преминаха през съзнанието му за по-малко от секунда. После той хукна към „Инсурхентес“.

Там спря първото свободно такси и каза на шофьора да го закара възможно най-бързо до „Чапултепек“. Надявайки се на голям бакшиш, шофьорът тръгна да си проправя път през натовареното движение, сякаш животът му зависеше от това. Но Бърн не забелязваше неистовите му усилия, преповтаряйки си наум разказаното от двете сервитьорки за отвличането на Сузана. Щом двамата мъже, които били с нея, излезли от кафенето и пресекли улицата, Сузана се приближила до витрината и погледнала нагоре. Останала там, докато станало ясно, че е привлякла вниманието на някой на прозореца на хотела отсреща. Тогава други двама мъже нахълтали в кафенето и тръгнали към нея. Последвала борба, тя била съборена на пода. Ония я извели навън и я набутали в чакащата кола.

Това бе всичко, което бяха видели и което знаеха, и след като му го повториха два пъти, отказаха повече да говорят. Докато пътуваха, Бърн отново и отново възстановяваше във въображението си случилото се. Малко след като таксито пресече „Алваро Обрехон“, Бърн каза на шофьора да завие надясно по „Дуранхо“ и изведнъж се озоваха на площад „Рио де Жанейро“. Бърн извади всичките пари, които имаше в джобовете си, хвърли ги на предната седалка и изскочи от колата.

Хукна през тъмния безлюден площад покрай „Давид“ на Микеланджело, пресече улицата и хлътна в сградата на ъгъла. Пред стълбището го посрещна същият човек, който пушеше цигара отвън, когато със Сузана дойдоха предния път.

— Ей-ей! — извика той, приведе се и насочи пистолет към Бърн, вдигнал другата си ръка с обърната напред длан.

— Трябва да говоря с Кевърн — изхриптя Бърн, останал без дъх. — Може ли? Трябва да го видя.

Мъжът извади мобилния си телефон и натисна бутон.

— Бърн е тук… Спешно е. — После затвори капачето му, претърси Бърн и каза: — Хайде! — Двамата хукнаха нагоре.

Когато нахълтаха през вратата, Кевърн и двете жени ги чакаха с лица, изразяващи овладяно безпокойство.

— Какво става? — изръмжа Кевърн, очаквайки намръщен лоши новини. Двете жени поглъщаха Бърн с очи.

В стаята миришеше на остатъци от храна и на застоял въздух. Подадоха му стол, но той отказа да седне, продължавайки да крачи напред-назад.

Внезапно му се зави свят. Прекалено продължителното тичане за тази бедна на кислород надморска височина му бе отнело всички сили. Замаян, той залитна. Мъжът зад него му помота да седне. Бърн се задъхваше като астматик. Мексиканката отиде в другата стая и донесе пластмасова бутилка вода. Разви капачката и му я подаде. Той кимна и изпи няколко глътки, забил поглед в пода. Мислите му бясно препускаха. Реши да кара направо.

— Току-що приключих срещата си с Мазен Сабела. Байда е готов да пропее, при условие че му осигурим защита — каза той и погледна Кевърн, чието чене буквално увисна от изненада.

— Госссподи…

— След срещата пресякох улицата и влязох в кафенето, където Сузана чакаше с двама от хората на Сабела. Имаше обърната маса и няколко стола. Жените там казаха, че двама мъже нахлули, нахвърлили се върху Сузана, която оказала съпротива, и я извели навън.

Червенокосата се обърна, за да погледне монитора.

— Телефонът й е изключен — каза тя на останалите, без да ги поглежда.

— Сабела ти е казал, че Байда ще пропее? — изхриптя Кевърн.

Бърн отпи още няколко глътки вода и кимна.

— Кога се случи това?

— Преди десет-петнайсет минути.

Без да откъсва очи от Бърн, Кевърн придърпа стол и седна.

— Да чуем историята.