Дейвид Линдзи
Лицето на убиеца (18)

18

Мексико Сити

Фалконът се спусна през облаците и в падащия здрач излезе в осветеното пространство над Мексико Сити. От това разстояние светлините на древния град изглеждаха като неясни медночервени петънца — оттенък, който подсилваше загадъчността на шестстотингодишната метрополия.

Бърн седеше отпред в кабината. Двамата мъже, които бяха се качили в последния момент и бяха минали покрай него, без да му обърнат ни най-малко внимание, седяха в задната част на малкия самолет. Докато фалконът се спускаше към Толука, на сто и седем километра западно от Мексико Сити — частни и чартърни самолети не се допускаха на международното летище „Бенито Хуарес“, — плетеницата от улици и булеварди на Мексико Сити се появи от летния здрач и градът придоби три измерения.

Колелата на фалкона изсвистяха по асфалта и самолетът спря в тъмния край на пистата, далеч от терминалите. Бърн хвърли поглед към двамата мъже отзад, които мълчаливо се взираха в него с безизразни лица. Той излезе от самолета и се спусна по стълбата до очакващия го мерцедес. Млад мексиканец в елегантен костюм и с широка усмивка държеше едната врата на колата отворена.

— Мистър Бърн?

— Да.

— Добре дошли в Мексико.

Младият мъж зае седалката до шофьора и колата се вля в потока от автомобили по магистралата към Мексико Сити. През едночасовото пътуване не разговаряха. От време на време младият мъж отговаряше тихо, когато мобилният му телефон присветнеше или когато се обаждаше, набирайки един и същ номер.

Щом стигнаха в Мексико Сити, Бърн се загледа през прозореца в прочутия с контрастите си град. Вечерният летен дъжд бе измил улиците и те блестяха, но мръсотията си оставаше в сенките. Да, това бе град на сенките. Красотата бе кралица тук, но умираща кралица. Този град на двайсет и първото столетие дължеше много от неоспоримото си очарование на почти седемстотингодишното си минало. Обаянието и магията му бяха несъмнени, но от тях лъхаше меланхолия.

Кондеса бе кварталът на мексиканския елит, процъфтявал през 20-те и 30-те години на двайсети век. Беше пълен с образци на архитектурния стил ар деко. През втората половина на двайсети век бе преживял тежки времена, но сега се бе превърнал в любимо място на млади художници, писатели и чужденци, които се бяха установили тук и бяха организирали движение за спасяване на изящните архитектурни паметници. Сега по улиците гъмжеше от кафенета и нови ресторанти.

Сърцето на Кондеса бе разкошният и красив парк „Мексико“, изграден на мястото на хиподрум от деветнайсети век. Паркът имаше овална форма и бе опасан от две концентрични алеи. Мерцедесът сви по вътрешната, наречена „Мексико“. Колата пое бавно под палисандровите дървета покрай парка, които образуваха тунел над тротоара и улицата.

Когато прекосиха почти половината парк, шофьорът отби до бордюра и изключи двигателя.

Младият мъж, който го бе посрещнал, се обърна, сложи ръка на гърба на седалката си и погледна Бърн.

— Живееше тук — каза той и посочи с глава сградата от другата страна на тясната улица. — Къщата с витражните врати.

Бърн погледна през прозореца на колата към входа на сградата. През декоративното стъкло проникваше слаба кехлибарена светлина, подчертавайки изяществото на витража. Къщата беше тясна, на три етажа. Архитектурата на фасадата й я отличаваше от съседните постройки.

— Втори и трети стаж. Сега там няма никой — каза тихо младият мъж. Той се пресегна над седалката и подаде на Бърн халка с два ключа. — Пазете ги. Ключовете са специални и ако ги загубите, много трудно ще намерим нови. По-дебелият е за външната врата. Другият е за самото жилище.

— Значи да влизам? После какво?

— Ще ви се обадят. Не отваряйте на никого. Още не. Хората ще видят светлините и ще си помислят, че той се с върнал.

— Ще се зачудят защо не отварям.

— Нека се чудят — сви рамене младият мъж.

— Това ли е всичко?

— От нас — да. Нашата задача беше да ви докараме тук, да ви дадем ключовете, да ви предупредим да не отваряте на никого и да ви кажем, че ще ви потърсят.

Бърн кимна.

— Добре. Благодаря.

Той отвори задната врата на колата и слезе. Всъщност Авенида Мексико бе една тясна уличка. Пресече я с няколко крачки и когато кракът му докосна отсрещния тротоар, чу как мерцедесът потегля. Не се обърна, за да види как се включва в движението и се отдалечава.

Над входната врата, изработена от тъмно дърво, имаше козирка от ковано желязо и квадратни парченца стъкло.

Бърн пъхна ключа в бравата и се озова в малко преддверие с мозайка от черни и бели плочки на пода. Пред себе си видя друга остъклена врата, а вляво — каменно стълбище, стръмно извиващо към втория етаж. Заизкачва се по него. Подметките му тихо стържеха по камъка. Кой знае защо, реши да преброи стъпалата, но когато стигна горе, вече не помнеше колко са. Площадката бе тясна, осветена от меката светлина на глобуса над вратата. Прозорец гледаше към парк „Мексико“. На стената до вратата висеше портрет — рисунка с молив на млад мъж с прическа и дрехи от 30-те години. Подпис нямаше.

Бърн пъхна втория ключ в бравата, завъртя го и отвори. Спря на прага, взирайки се в мрака. Вълнението, което чувстваше, не бе породено от страх, а от очакването на предстоящото прекрачване в парадокса, в живота и в света на един непознат, който въпреки това му бе близък. Вече долавяше миризмите на стаите пред себе си. Напомниха му за апартаментите в Париж, в които бе живял — мириса на старо дърво, бои, платно и цигари… Да, и слабото ухание на женско присъствие.

Опипа стената и откри ключа за осветлението. Намираше се в малък вестибюл със стъклени панели над дървената облицовка. Подът бе засипан с поща. Но не беше чак от шест седмици. Някой я е прибирал през няколко дни, помисли си той.

Затвори вратата зад себе си, прескочи пръснатите пликове и влезе в първата стая. Удобни мебели, картини по стените — рисунки, масло, пастели, както и няколко черно-бели фотографии. Приближи се към тях. Бяха от всички епохи и периоди, но няколко от съвременните носеха подписа на Джуд Телър. Той с любопитство ги заразглежда. Джуд е бил наистина добър, както бе казал Мондрагон. Класическото му образование си личеше в портретите и дори в голите тела. Остро око и уверен стил.

Из стаята бяха разхвърляни художествени списания. Имаше и няколко малки пластики. Бюст. Бърн се приближи. Бронз. С подписа на Джуд. Женска глава. Като се наведе, за да проучи творбата отблизо, се изненада от възхищението и дори завистта, които изпита. Джуд е бил много добър, наистина, и Бърн се усъмни, че би могъл да постигне същата реалистичност, която се излъчваше от този бюст. Господи.

После се изправи и се огледа. На всички стени имаше картини. Стаята бе разделена с дървени прегради, остъклени отгоре. От едната страна имаше стълбище, извиващо надясно. Къс и широк коридор водеше край трапезарията и банята в просторна кухня, която гледаше към вътрешен двор.

Бърн се върна в предната стая и се качи по стълбите, като преди това угаси лампите. Стълбището извеждаше до просторно ателие на третия етаж, отрупано с принадлежностите на художническия занаят. Миришеше на дърво, смоли и маслени бои. Редицата прозорци откриваше гледка към върховете на дърветата в парк „Мексико“.

В другия край на ателието беше спалнята — дълга, с прозорци към улицата, със същия изглед към парка като от ателието. В дъното имаше врата към тераса на покрива. Спалнята на Джуд. Дрехите му в гардероба. Бърн провери размерите на костюмите и ризите. Същите като неговите. Стилът и цветовете точно съвпадаха с неговия вкус. Подобни можеха да се намерят и в неговия собствен дрешник.

Отиде в банята и застана пред мивката. Самобръсначката на Джуд стърчеше от зелена стъклена купа върху мраморния плот. Имаше висока златисто-черна цилиндрична кутия с талк. Шишенце с одеколон. Бърн го взе и поднесе към носа си. Най-тъжният аромат, който можеше да си представи.

Жилището изведнъж му стана някак близко и познато, сякаш се бе озовал в собствения си дом след смъртта си, копнеещ отново да бъде жив, неописуемо тъжен, че е оставил толкова много след себе си.

Внезапно му се стори, че чува отварянето на вратата на долния етаж. Той затаи дъх и се подпря на мивката, защото главата му леко се замая.

— Джуд? — прозвуча женски глас. — Ей! — извика тя. — Кога се прибра?

Чу затварянето на вратата и стъпките й по дървения под на стаите. После нагоре по стълбите.