Дейвид Линдзи
Лицето на убиеца (17)

17

Бърн седеше на края на леглото си по бельо и гледаше през прозореца на тъмната хотелска стая. Беше 2:40 сутринта и движението по западното шосе бе съвсем рехаво. Нощното небе бе покрито с пелена от влага и крайпътните светлини, редящи се на изток към центъра на града, чезнеха в мъгливата далечина. Не можеше да заспи.

Мислите му отново и отново се връщаха към вариантите на трите основни проблема: страха му от публикуването на снимките (самата мисъл за бурята от емоции, която това би причинило в семейство Ло, бе непоносима), гнева и отвращението му от факта, че го изнудват без право на избор, и неспособността му да си представи или да се подготви за онова, което щеше да му се наложи да върши за Мондрагон.

Не беше съвсем неосведомен. Беше чувал и чел за хората, които американското разузнаване използваше все по-активно в цял свят. Не знаеше нищо за статута им, но му беше пределно ясно, че си има причини да бъдат вербувани. Някак успяваха да намерят вратички в закона, за да извършват дейности за ЦРУ, от които Управлението се дистанцираше.

Не се съмняваше, че отказът му ще предизвика анонимно изпращане на снимките, където трябва, и тогава ще се наложи да се сбогува с досегашния си живот. На практика нямаше избор.

Беше му мъчно за Алис. Само при мисълта, че снимките съществуват и че някой може да ги гледа колкото си иска, му причиняваше болка. Би потънала в земята от срам. Да не говорим за Дана и Фил. Проклетият Мондрагон!

А това, че някой е бил в дома му и е монтирал камера в спалнята на долния етаж, без той изобщо да подозира, бе отвратително и страшно.

Преди обед на другия ден Бърн взе от частната лаборатория разпечатката на веригата на собствената си ДНК. Оттам отиде до генетичната лаборатория в Тексаския медицински център. След снощните събития, резултатите от ДНК тестовете бяха придобили още по-голямо значение за него.

Той седна в тясно стерилно помещение с жужащи луминесцентни лампи, докато специалистът по молекулярна генетика с бледо лице и кръгли очила от розова пластмаса разглеждаше и сравняваше веригите на двете ДНК. Бърн забеляза, че процепът на джоба на безупречно бялата му престилка все още е залепнал от колосването.

— Еднояйчни близнаци. Да — каза докторът и вдигна очи. — Няма съмнение.

Обратният полет до Остин прекара във вцепенение и изобщо не усети как измина с колата двайсетината километра от летището до дома си край езерото.

Щом стигна до къщата, паркира колата в гаража, качи се в кухнята и прослуша съобщенията си. Взе фенерче от чекмеджето под телефона и слезе по стълбите в спалнята за гости с терасата. Застана по средата на стаята и погледна към стената срещу френските прозорци. Гаражът бе от другата й страна. Най-вероятното място. Близо до тавана.

Той придърпа стол и се качи на него. Започна от левия ъгъл, близо до тавана, като доближи фенерчето и внимателно прегледа всеки сантиметър. И го намери. Малко гладко петънце с размерите на нокът. Цветът бе като този на стената, но повърхността му бе прекалено гладка. Да възпроизведеш структурата на мазилка на отделно място не е лесно.

Измери с педи разстоянието до преградната стена, после се качи на горния етаж и оттам слезе в гаража. Стъпи върху плота до стената на спалнята и измери разстоянието от предната страна на гаража. Ето я. Мръсниците дори не си бяха направили труда да запушат дупката. Дупка с диаметър колкото палеца му и до нея — рафт с кутии боя, избутани настрани, за да не им пречат.

Погледна от вратата на гаража към скалата и езерото отвъд. Не им е било никак трудно. Дори много лесно. Мамка му.

Върна се в кухнята, отвори си бутилка бира и си направи сандвич с шунка. Излезе на терасата и седна на масичката под сенника, за да се нахрани. Гледаше проблясващото в лятната светлина езеро и си мислеше за онова, което му предстоеше.

След като свърши, сложи чинните в миялната машина и отиде в ателието. Щом пристъпи вътре и усети познатите миризми, очите му се спряха върху частично разглобения череп на брат му.

Брат му.

Дали някога ще го приеме за истина? Еднояйчни близнаци. Коя, по дяволите, е била майка им? Какво й се е случило, та е трябвало да ги раздели толкова рано?

Приближи се до работната маса. Странното подозрение, обзело го последния път, когато видя черепа — че по някакъв мистериозен начин е свързан с него, сега бе научно потвърдено. Тази невероятна реликва бе придобила съвсем нов смисъл и той не можеше да се реши да я докосне.

Освен това не искаше черепът да има това реконструирано по всички правила лице, след като вече знаеше, че то би трябвало да е неговото. Връхлетя го неочаквана мисъл: ако съдбата бе решила друго, ако му бе дала възможността да протегне ръка и да докосне същата тази човешка кост преди шест седмици, това щеше да е живото лице на неговия брат близнак.

Смрачаваше се, когато свърши с отделянето на глината от черепа и после прикрепи челюстта към него. Извади стара абаносова кутия, която бе купил в Париж в годините, когато учеше анатомия. Кутията силно миришеше на бои и бе подходящо място за черепа на Джуд.

Донесе от килера стари кадифени парцали и изряза парче колкото дъното на кутията. После сложи черепа вътре и запълни празнините около него с изрезките. Накрая постави кутията върху рафта с книги.

Умишлено бе избягвал да пие, докато върши всичко това, защото обмисляше нещата, които му предстояха, и искаше умът му да е бистър. Но сега си наля джин и тоник с дебел резен лимон и седна на канапето с телефона в ръка. Угаси всички лампи, за да се наслади на падането на нощта, и набра секретния номер, който Висенте Мондрагон му бе дал.

Телефонът отсреща иззвъня няколко пъти и Бърн се запита защо не отговарят. Какво би могъл да прави привечер човек без лице?

— Здрасти, Пол — обади се Мондрагон.

— Съгласен съм — каза Бърн.

— Чудесно — бързо, но не нетърпеливо отговори Мондрагон. — Можеш ли да тръгнеш веднага?

— Не. Трябва да уредя някой да наглежда къщата. Може би утре следобед. Ще се опитам да си резервирам билет.

— Не е необходимо. Аз ще ти осигуря самолет. Важно е да пристигнеш в къщата на Джуд през нощта. Не искаме никой да те вижда няколко дни, докато те инструктират.

— И как ще стане това?

— Разполагаме с човек, който познаваше Джуд отблизо. Този човек има всичко необходимо за инструктажа. Бъди готов в седем вечерта. Ще те вземат и ще те закарат до чартърния самолет. Полетът продължава два часа. В Мексико Сити ще те посрещнат и ще те откарат в къщата на Джуд в Кондеса.

— Надявам се, че ще мога да се справя.

— Ние знаем, че не си професионалист, Пол. Ще направим всичко възможно, за да ти помогнем да се справиш. Всички работим по въпроса.

— Искате онзи тип да си мисли, че Джуд още е жив — каза Бърн. — Сигурно ви е ясно, че рано или късно истината ще излезе наяве.

— Да, знаем го. Но ще се опитаме да я прикриваме колкото се може по-дълго.

И с това Мондрагон сложи край на разговора.