Дейвид Линдзи
Лицето на убиеца (16)

16

Мондрагон се появи веднага след като жената излезе. Зае мястото си в тъмния кожен фотьойл, с глава, скрита в сенките както преди. Маншетите на ризата му се белееха в приглушената светлина върху подлакътниците на фотьойла. Сред окръжаващия го сумрак Бърн различаваше само бялото на очите му.

— Впечатлен съм — призна Бърн.

— По-добре ли се чувствате сега?

— Да. Но не бих казал, че съм по-спокоен.

Мондрагон не отговори. Известно време седяха мълчаливо, после Мондрагон каза:

— Това ще ви бъде интересно, мистър Бърн. Брат ви беше и художник. Това бе негова професия, а също и прикритие. Беше получил академично образование, както бихте го нарекли вие. Учил е в Лондон. Не си спомням точно в кое училище. Беше майстор на рисунката. Голите му тела са изящни и са нещо повече от чисто академични упражнения. В тях има… душа. Но най-добър беше в портретите. Те са изключителни според мен. Умееше да прониква отвъд очите на моделите, в съзнанието им. Имаше способността да вижда… зад лицата, което му помагаше да се проявява и като отличен разузнавач.

Непознато чувство обзе Бърн. В устата му загорча. Господи. Чужди един за друг във всичко, освен мига на раждането, той и Джуд бяха гравитирали към една и съща област на изобразителното изкуство — човешкото лице, известно с безкрайното си многообразие, освен в редки случаи като този пред него.

— Вие изключително много приличате на него — продължи Мондрагон. — Освен външната прилика, у вас има много неща, които невероятно напомнят за брат ви. Понякога това е просто жест; начинът, по който обръщате глава, или…

Гласът на Мондрагон постепенно замря и Бърн изпита внезапна дълбока тъга. Миг на смущаващ, неустоим копнеж по нещо неосъществимо. Какво не би дал да можеше да поговори с Джуд! Въпросите, които би му задал, нахлуха в мислите му, надигнаха се като вълна от любопитство, която се разби в хиляди нови въпроси. И съжаление. Съжаление, че невероятното преживяване да имаш брат близнак е непостижимо, пронизало го в момента, в който осъзна, че то е било част от живота му през цялото време.

Бърн имаше славата на самотник, но смътното чувство за изолираност, с което бе живял и което просто бе приел като особеност на характера си, сега му изглеждаше в съвсем друга светлина. Нямаше как да знае от какво е бил лишен при трагични и необясними обстоятелства още с появата си на този свят.

— Мистър Бърн — обади се строго Мондрагон и прекъсна мислите на Бърн. — Пол — продължи той, търсейки по-голяма близост в отношенията им. После млъкна, за да напръска лицето и очите си. Когато облачето искряща мъгла се появи в косо падащата светлина, Бърн почувства промяна в енергийното поле на стаята. — Както вече сам виждаш — продължи Мондрагон, — ти си в уникално положение. Особено от гледна точка на брат ти и ролята му в събитията в Мексико. И още по-точно — по отношение на работата, която остана недовършена поради убийството му.

Мондрагон млъкна и бавно сключи ръце в скута си — внимателен встъпителен жест.

— Не знаем дали Гази Байда е присъствал, или не, но сме сигурни, че той с отговорен за смъртта на Джуд.

Мондрагон вдигна ръка. Мъглата прелетя през светлината.

— Ще ти кажа нещо, Пол — една истина за преследването на хора. Войната има хиляди лица. Зад публичното й лице, зад красивата риторика на политиците, което провокират обществото да изпрати армия и флот в преследване на други хора, се крие истината, че човек като Гази Байда може да бъде притиснат в ъгъла само ако някой друг е обладан от неистовото желание да го види притиснат в ъгъла. Всичко се свежда до мъчителните, неимоверни усилия на един човек срещу друг човек. Винаги е било и ще бъде лично.

Той млъкна и когато заговори отново, от гласа му, долитащ откъм сянката и безликата глава, лъхна сила и твърдост.

— Сигурен съм, че разбираш накъде бия — каза той. — Имаме нужда от помощ, която само ти можеш да ни дадеш. Трябва ни лицето ти, за да открием Гази Байда. От теб се иска само да сътрудничиш на нашите хора, които ще те насочват. Никой няма да иска от теб да бъдеш войник или убиец. Нито да вършиш героични и безстрашни подвизи. Просто ни дай назаем лицето и тялото на Джуд. Помогни ни да довършим започнатото.

Бърн не вярваше на ушите си. Слисването вероятно бе изписано на лицето му. Мондрагон продължи:

Трябва да убедим Байда, че Джуд е жив. Джуд трябва да бъде видян. Той и Байда бяха установили определени отношения. Джуд бе постигнал изумителен успех, убеждавайки Байда да се разкрие пред него. Но което е по-важно — бе спечелил доверието му, на определено ниво, разбира се, не безрезервно, не изцяло, но достатъчно, за да работят заедно. Трябва да запазим тази връзка.

— Това е невъзможно каза Бърн. Заблудата… няма да издържи и десет минути.

— Ще се получи.

— Не е възможно.

— Защо?

— Но как би могло да стане, за бога?

— Отговорите са няколко. Първо: самата му неправдоподобност. Кой би повярвал, че мъж, който има външността на Джуд — говори като Джуд, държи се като Джуд, има същия талант на художник и, за бога, има същата ДНК като него, — не е Джуд? Абсурдността на всичко това ни осигурява огромно преимущество.

— На пръв поглед?

— Да. Това е вторият отговор: ти няма да си в положение, в което да играеш ролята на Джуд, в смисъл, да живееш като него, да общуваш с околните като него. Не, ние просто искаме да го представляваш физически. Трябва да те мислят за него, и толкова. Няма да е необходимо да бъдеш Джуд дълго време.

— Каква точно е целта?

— Засега просто да се възстанови контактът с Байда. Помогни ни да спечелим време.

— Прав си за едно нещо — каза Бърн, чувствайки по-силно раздразнение, отколкото показваше. Идеята е абсурдна.

— Не — настоя Мондрагон. — Не е.

Но Бърн не искаше да има нищо общо с това. Защо не му бяха пратили служител на ЦРУ с официална молба? Защо трябваше да научава кой е Мондрагон по толкова обиколен начин? Беше му все едно за кого работи той, но знаеше, че колкото повече човек се отдалечава от съществуващите официални правила за извършването на каквото и да било, толкова повече се приближава към дейности, които никога не виждат дневна светлина. Той не искаше да има нищо общо с мрака.

Погледна елегантно облечения Мондрагон, обезглавен от сянката, и съзря въплъщението на заплахата. Това бе обратната страна на огледалото, където вместо сцената със самовлюбената кралица виждаше зловещото олицетворение на дявола.

— Трябва да има и по-добър начин — каза Бърн.

— Не. Най-добрият начин е този. Това е невероятна възможност. Джуд има брат близнак. А ЦРУ благоразумно са запазили този факт в тайна от мига, в който са го открили. Дори от самия Джуд.

Бърн се хвана за последните думи.

— Джуд не е знаел?

Мондрагон се опита да прикрие колебанието си, като отговори бавно и спокойно.

— Така пише в частта от досието, която ми дадоха. Не е знаел.

— Част от досието?

— В ЦРУ е така, Пол. „Трябва да знам“ е мантра за тези хора. Всички я приемат.

— Защо, по дяволите, не е знаел?

Мълчание. Този път Бърн усети, че немигащите очи го гледат откъм непроницаемите сенки. Долови нова промяна в напрежението в стаята, която никак не му хареса.

— Виж какво — каза Бърн и се наведе напред. — Това не е за мен. Ще трябва да измислите друг начин да си свършите работата.

— Помисли още веднъж, Пол.

— Няма нужда. Аз не съм Джуд. Никой не ми плаща, за да го върша.

— О, ако проблемът е в парите…

— Не. Не е в парите. Не бих го направил, за каквато и да е сума. Разбирам, че онзи тип е терорист и трябва да бъде спрян, но ти ми говориш за нещо, което изисква специално обучение, специални умения, каквито аз нямам.

— Лицето ти. Твоята ДНК. Това са нещата, които никой друг на света не може да ни даде. Какво по-специално от това искаш?

Бърн поклати глава.

— Това е работа на ЦРУ, за бога. Рисковано е. Направо си е самоубийство и аз не искам да участвам в него.

Той се изправи.

— Един момент, Пол — каза Мондрагон със смразяващо хладнокръвие. Младата жена влезе, подаде му папка и зачака. — Имам и друго досие.

Бърн се поколеба.

— Седни — покани го любезно Мондрагон. — Моля.

Бърн остана прав.

Мондрагон твори папката.

— Отнася се за Дана и Филип Ло — каза той. — И за дъщеря им Алис.

 

 

От Бърн вероятно се очакваше да реагира в този момент, тъй като Мондрагон млъкна, очаквайки отговор. Но той бе изгубил дар слово. Беше го страх. Още не знаеше от какво, но усещаше инстинктивен страх. Седна.

— Ето как ще стане — каза Мондрагон. — По време на посещенията си при теб Алис често плува в езерото. Тя се преоблича в спалнята на долния етаж, онази, с терасата, от която се слиза към заливчето. Алис е здраво младо момиче с живо въображение. Тя… си фантазира и понякога, докато се преоблича… се опипва и гали. Снимките, с които разполагаме, са много ясни и… недвусмислени.

Бърн бе като парализиран. Мондрагон продължи:

— През годините Джуд често имаше проблеми с дисциплината. Преди няколко години имаше любовница. За да се застраховаме, тя ни осигури известно количество семенна течност. ДНК на тази семенна течност, естествено, е идентична с твоята. Спомняш си, че преди няколко седмици Алис загуби банския си костюм. Майка й се ядоса, но Алис не за пръв път губеше разни неща. Купиха й друг. И забравиха за стария.

Ушите на Бърн забучаха. Мозъкът му се вцепени.

— Това са елементите, които съставляват историята на края на живота ти, Пол — добави Мондрагон и млъкна, за да му даде възможност да осмисли чутото.

Стаята се завъртя пред очите на Бърн. В мозъка му пламнаха искри, а мислите му се замятаха между миналото и бъдещето като в някакъв кошмар.

— Подобни неща — продължи Мондрагон — никога не свършват добре. Не е възможно. Изнасилване, отнемане невинността на момиче с умствени увреждания… Съсипани родители. Предателство и рухване на едно дълго и близко приятелство. Краят на твоята анонимност и репутация. Хората ни са много добри и доказателствата ще бъдат неопровержими. Но дори ако по чудо успееш да се измъкнеш, ще те осъдят медиите и лековерното общество. „Сигурно адвокатът му го е отървал — ще си кажат хората, — но ние знаем, че е направил нещо ужасно с горкото момиче“. — Мондрагон седеше напълно неподвижно. — Раждането на едно подозрение, Пол, оставя незаличимо петно. Нищо не е в състояние да го премахне.

Мълчание.

Мондрагон взе папката.

— Искаш ли да видиш снимките на Алис?

Младата жена я пое от ръцете на Мондрагон, подаде я на Бърн и изчезна.

Бърн трябваше да ги разгледа. Най-малкото, за да разпознае Алис. Би постъпил като последния глупак, ако повярваше на Мондрагон, без да провери.

Той извади снимките от плика с треперещи ръце и ги погледна. Бяха на Алис, разбира се.

Кадри от видеозапис. Видеозапис! Долни копелета!

Разгледа няколко, не издържа и пусна плика и снимките на пода.

— Мили боже! — изрече той, наведе се напред, подпрял лакти на коленете си, и зарови лице в шепи. Мондрагон безмилостно мълчеше, а Бърн имаше чувството, че е пропаднал в ада.

Най-накрая Мондрагон проговори.

— Но както се казва, не бива да се стига дотам. Тези снимки не трябва да попадат пред очите на друг човек. Това, което искам от теб, не е невъзможно в края на краищата. Помисли си. Ако снимките излязат на бял свят, какво ли не би дал да имаш възможността отново да направиш този избор. Да се представяш за брат си би ти изглеждало като божия благодат, а цената, която трябва да платиш, за да се спасиш — нищожно малка.