Дейвид Линдзи
Лицето на убиеца (4)

4

Поглеждайки колебливо още веднъж към Алис, Хейбър се наведе напред, внимателно постави кутията на масичката и я отвори. Вътре имаше човешки череп, положен в гнездо от хартиени изрезки. Тя пъхна палец в големия отвор в основата на черепа и го извади от кутията. С другата ръка извади подковата на отделената долна челюст.

С учудваща сръчност разтвори челюстта със зъбите, обърнати настрани, върху загорялото си голо коляно. После обърна черепа към Бърн и го закрепи на бедрата си.

— В добро състояние е — каза тя, сякаш бяха студенти по медицина на упражнение, и погледна надолу към черепа.

Той вече го беше забелязал. Черепът беше в отлично състояние. Рядък случай. Сякаш бе взет от болница с научна цел. Обикновено черепите, до които успяваше да се добере, бяха доста повредени и разядени от почвени киселини и червеи или оставени на открито в продължение на месеци и години, с липсващи зъби, натрошени от животни, избелели от въздействието на слънцето и влагата. Но този беше идеален във всяко отношение, с изключение на отделената долна челюст. Иначе беше непокътнат, с всички зъби на мястото им.

Бека Хейбър се бе обадила рано сутринта, за да се представи. Обясни, че е от Атланта и току-що е пристигнала в Остин. Каза му, че има череп и се надява той да се съгласи да реконструира лицето.

Беше я попитал дали е взела името му от някоя правоохранителна агенция. Тя бе отговорила, че въпросът е личен. Била чела статия за него, излязла в Атланта преди няколко години.

Откъде има черепа, бе я попитал той.

В другия край на линията бе настъпило мълчание.

— Ще ви обясня, когато се видим — бе отвърнала най-сетне.

Южняшкият акцент не бе успял да прикрие лекото напрежение в гласа й.

И ето я сега, седи тук и държи череп, който изглеждаше зловещо свеж. Той не посегна към него, макар да му се искаше. Вместо това се облегна и скръсти ръце.

— Защо първо не ми кажете откъде го имате? — предложи той.

— А, да — кимна тя и изправи рамене. — Разбирам. Купих го от едно улично хлапе в Мексико Сити.

Но не продължи. Отначало Бърн реши, че обмисля следващите си думи, но като погледна лицето й, откри, че тя се взира в него, без да го вижда. Ставаше нещо. Той зачака.

Като съдебен художник бе свикнал да разговаря с разстроени клиенти. Хората, които му препращаха, бяха жертви на изнасилване, опити за убийство, отвличане или осакатяване, или пък свидетели на подобни неща. Възстановяването на лицата на извършителите с мъчително изживяване и разумът често се бунтува, когато от него се иска да пресъздаде ужасите, които е регистрирал. Паметта е крехка и изменчива и реагира най-добре — бе установил Бърн — при по-внимателно отношение. Той извърна поглед, за да й даде време да се овладее.

Бека Хейбър вдигна глава.

— Сигурна съм… — промълви тя, като сведе очи към черепа в скута си — … почти съм сигурна, че това е черепът на моя съпруг.

Ъгълчетата на устата й неволно се извиха надолу, докато тя се мъчеше да преодолее вълнението си.

С периферното си зрение Бърн забеляза как кракът на Алис изведнъж спря да се люлее. Погледна я. Алис бе спряла да дъвче и дъвката се виждаше като малко розово топче точно в средата на полуотворените й устни. С леко увиснала от интерес челюст тя се взираше в Бека, сякаш снопът слънчева светлина преобразяваше жената в някакво причудливо същество.

Бека Хейбър заразказва историята си, която приличаше на милион други подобни. Срещнала бъдещия си съпруг преди няколко години и се омъжила за него след кратко познанство едва от няколко месеца. Бил художник. Първите шест месеца от брака им били прекрасни, но последвала ужасна половин година, след което решили да се разделят и да видят дали нещата няма да се поуталожат.

Той се преместил в Мексико Сити, където бил живял няколко години преди това. Изпращали си съобщения по електронната поща всеки ден; няколко пъти ходила при него през почивните дни. И тогава, преди около четири месеца, той престанал да й пише. След няколко седмици отишла в Мексико Сити. Заварила къщата му в пълен ред, но него го нямало.

Останала няколко седмици, разпитвала за него, но малкото му приятели твърдели, че и те не знаят нищо. Полицията дори не си мръднала пръста казали й, че такива неща се случват непрекъснато и мъжът й ще се прибере, като му омръзне другата жена.

После един ден телефонът в къщата му звъннал и някакъв мъж й съобщил, че съпругът й е мъртъв, имало безспорни доказателства, но тя трябвало да плати. След продължителни преговори се озовала на тъмна уличка някъде из огромния град. Едно хлапе й подало хартиена торба, а тя му дала парите. Мислела, че е купила снимки на надупченото му от куршуми тяло. Вместо това с ужас видяла черепа.

Бека Хейбър спря, за да събере сили, но преди Бърн да е проговорил. Алис, която се въртеше неспокойно на табуретката си, избъбри:

— Сещаш ли се какво, ако трябваше, Пол?

После с израз на недоверие попита:

— Виждаш ли през прозореца на другата мисъл, на която вярваш?

Невероятно. Алис обърна ококорените си очи към Бека.

— Не вярвам в хиляди подобни чудеса.

О, мамка му.

Алис се намръщи на Бърн и нацупи устни, като че не можеше да повярва на ушите си.

— Господи! — възкликна слисана Бека.

Бърн също остана изненадан от реакцията на Алис, но не по същите причини като Бека Хейбър.

— Момент — каза той на Бека, после стана, приближи се до Алис и клекна пред нея. Скицникът лежеше в скута й и тя продължаваше да държи молива, макар да бе загубила интерес към човечетата.

— Чуй ме, Алис — каза той тихо и сложи ръка върху нейната, за да привлече вниманието й. — Всичко е наред. Няма значение. Няма никакво значение. Разбра ли? Всичко е наред.

— Кое няма значение? — попита подозрително Бека Хейбър.

— Няма значение какво й казвам — отговори Бърн, без да се обръща. — Тя не ме разбира. Трябва да я накарам да схване смисъла на думите ми по поведението и израза на лицето ми.

Искаше от Алис да разбере, че това, което говори жената, него не го засяга. Алис трябваше да овладее гнева си. Да не прекъсва разговора. Отне му доста време. Алис продължаваше да наблюдава Бека, като местеше глава ту от едната, ту от другата му страна, докато той се опитваше да срещне очите й, за да привлече вниманието й. Сякаш Бека Хейбър се бе превърнала в най-ужасното същество, което бе виждала.

Той я успокои, като повтаряше, че всичко е наред, че няма значение.

Алис спря да движи главата си с израз на дълбоко недоверие към думите му.

— Целият си във въжета, ако това е от тази страна — каза тя и хвърли подозрителен поглед към Хейбър.

Бърн взе лицето на Алис в ръцете си и постепенно насочи вниманието й към скицника. Започна да рисува лице, като непрекъснато повтаряше, че няма значение, че всичко е наред.

Постепенно лицето придоби трудно за разгадаване изражение сблъсък на чувства, смесица от сигнали. Щом Алис забеляза това, започна да се съсредоточава върху задачата да разреши емоционалната гатанка и се поуспокои.

Това продължи десетина минути, макар на Бърн да му се стори, че е минало повече време. Усещаше как Бека Хейбър внимателно го следи. Накрая, след няколко нервни въздишки, Алис изцяло се отдаде на опитите си да разшифрова изражението на лицето, което Бърн бе нарисувал.

След още няколко минути той се изправи и се върна до масичката.

— Извинете ме — каза той и нарочно седна на друго кресло. — Знам, че ви е достатъчно трудно да говорите за това и без да ви отвличат вниманието по такъв начин. Сигурно ви изглежда странно, знам. Съжалявам.

— Не, няма нищо — отвърна Бека и стрелна с поглед Алис. — Добре ли е? Какво й стана?

— Ще се оправи. Един бог знае какво й е.

Сега Бърн виждаше по-ясно лицата на Бека и Алис. Бека се чудеше откъде да продължи. Наведе се напред и сложи черепа на масичката с лице към Бърн. После постави и челюстта до него.

— Мисля, че има и по-добър начин — каза Бърн. — Ако ви трябва доказателство за самоличността, най-добре да се направи ДНК тест.

— Не мога — отвърна тя, придържайки края на лимоненожълтата къса рокля, за да не се вдига нагоре.

— Сега вече го правят и с кости — каза той. — Митохондриална ДНК…

— Вече пробвах. Той беше сирак. Изоставен. Неизвестни родители. Няма братя и сестри. Нямаме деца. Няма медицински картон. Нито зъболекарски.

— Никога ли не е посещавал лекар или стоматолог?

— Не и докато се познавахме. — Тя кимна към черепа. — Има лека зъболекарска намеса. Но докато се познавахме, не е ходил на зъболекар.

— А преди това?

— Не знам нищо за миналото му, освен това, което вече ви казах.

Алис изстена и извъртя очи към Бърн.