Дейвид Линдзи
Лицето на убиеца (29)

29

Някой го хвана над лакътя, докато Сузана му говореше. Той се обърна и видя мъж на неговата възраст, който го гледаше, без да пуска ръката му.

— Трябва да дойдеш с нас, Джуд — каза мъжът и изразително повдигна вежди. В изражението на лицето му нямаше заплаха.

Бърн се обърна към Сузана и срещна очите й. Видя, че друг мъж държи и нейната ръка. Четиримата се спогледаха, после мъжът се наведе до ухото на Бърн и прошепна.

— Мазен Сабела.

Бърн отново погледна Сузана, която кимна или поне така му се стори. Без повече приказки четиримата тръгнаха бавно през тълпата.

Като си пробиха път през групата хора, застанали в края на дансинга, покрай стената в съседство с оркестъра, мъжът, който държеше Сузана, отвори някаква врата и те пристъпиха в тесен занемарен коридор, пълен с каси празни бутилки, захабени метли и парцали. В този момент пред тях се отвори друга врата и препречи пътя им. От тоалетната излезе жена, мушнала ръце под полите на роклята, за да оправи бельото си. Изненадана, тя пусна роклята, усмихна се глуповато и се шмугна край тях.

— Мазен Сабела ли казахте? — попита Бърн, за да разбере Сузана къде отиват.

— Да — лаконично отсече мъжът.

Завиха зад ъгъла и се озоваха пред задната врата на клуба. Придружителят на Сузана отвори вратата, пусна ръката й и протегна своята, препречвайки изхода.

— Сам — каза мъжът с Бърн.

— Ей, чакайте малко! — каза той и поклати глава.

— Съжалявам. Трябва да си сам.

Четиримата трескаво обмисляха ситуацията. После вторият мъж успокояващо разпери ръце и каза:

— За нея ще е по-добре да не идва.

— Няма проблем — съгласи се Сузана и докосна гърдите на Бърн с длан, сякаш за да му предаде искреността на думите си. — Няма проблем. Чу ли какво ти казах?

— Да — кимна той.

— Помниш ли го?

— Да.

— Е, значи всичко е наред.

Той напрегнато се опитваше да разчете всеки неин жест, всяко трепване на лицето й.

Тя погледна към придружителя на Бърн.

— Ще го видя по-късно, нали?

— Разбира се.

— Е, добре тогава — каза тя на Бърн и бавно се отдалечи.

Изчакаха, докато завие зад ъгъла, откъдето бяха дошли.

Настаниха го сам на задната седалка на линкълна, както правеха шофьорите на повечето таксита в града. Не се стараеха да прикрият маршрута си и първата му мрачна мисъл бе, че нямат намерение да го връщат обратно, така че е все едно. Но после я отхвърли. Може би Сабела е в града само за тази среща. Или ще му завържат очите. Може и да сменят колата.

Известно време гледа през прозорците, но образът на отдалечаващата се Сузана не напускаше съзнанието му. Господи, колко безнадеждно му се струваше това. В този миг бе почти убеден, че просто не може да се справи. Почти. Истината бе, че нямаше достатъчно кураж. Най-доброто, което можеше да направи, бе да се преструва на смелчага. Виж, това нямаше да е трудно. Да играе ролята на нахакан тип. Поне докато не се случи нещо непредвидено.

Навлязоха в тъмната гора на парка „Чапултепек“. Фаровете на колите опипваха мъглата, обгръщаща гъстите гигантски кипариси. Движението бе доста оживено. По спирките на широките тротоари от двете страни на булеварда чакаха хора.

Продължавайки по „Пасео де ла Реформа“, те навлязоха в елегантния квартал Ломас де Чапултепек. Заизкачваха се по хълмовете, докато улиците се стесниха и завоите зачестиха. Озоваха се в богаташки квартал, в който живееха бизнесмени и заможни политици със съмнителни връзки. Тук бяха домовете и на повечето чужди посланици.

Навлязоха в отсечка със спускащи се остри завои. Дори в такава мъглива нощ той забеляза онова, с което бе прочут този район. Тук хълмовете бяха толкова стръмни, че склоновете им бяха опасани с подпорни бетонни стълбове, образуващи по три, четири и пет тераси за пищните градини на скъпите къщи, накацали върху тях. Дървета и градини, тенискортове и басейни — всичко това се издигаше високо над града върху опорни конструкции, достатъчно масивни, за да издържат тежестта на цели сгради.

Мъглата се сгъстяваше. Колата направи остър завой и се изкатери по стръмен участък, преминавайки през две порти от ковано желязо. Завиха още веднъж. Гумите на колата забуксуваха по влажната настилка. Фаровете осветиха отвесна скала съвсем близо отдясно, обрасла с увивни растения. От другата страна склонът се спускаше плавно надолу, откривайки медночервеното небе над града, разпрострял се в долината далеч в ниското.

Спряха в кръглия двор на двуетажна сграда в испански колониален стил. Тук-там светеха прозорци, но силуетът на къщата се открояваше единствено благодарение на медночервеното сияние от долината.

Като слезе от колата, Бърн видя тъмните силуети на палми на фона на фасадата и пазачите, които се мотаеха из двора. Той надзърна през портата, водеща във втори вътрешен двор, и видя други коли и хора, които изнасяха кашони от къщата и ги товареха в колите.

Въведоха го през входната врата в немебелирано преддверие, където гласовете отекваха от стените и мраморния под и бе невъзможно да се определи откъде идват.

Заизкачваха се по широко стълбище. Двамата му придружители се отдръпнаха встрани, за да направят път на трима души, които слизаха с кашони в ръце. В преддверието долу се появиха въоръжени пазачи. От време на време изричаха по някоя дума в микрофоните, прикрепени на главите им. Бърн забеляза, че боята по стените се лющи.

Излязоха в сводест коридор, който ги отведе до двойна дървена врата вляво. Щом спряха пред нея, вратата се отвори. Озоваха се в издължено помещение, вероятно бивша приемна. И тук имаше хора, които разглобяваха електронно оборудване, слагаха го в кашони и ги изнасяха. Френските прозорци на отсрещната дълга стена извеждаха на тераса.

Прекосиха с бърза крачка помещението и излязоха на терасата. Очакваше ги бодигард, който кимна към Бърн и го поведе към ниша, отделена с дървена решетка, по която пълзяха увивни растения. Там в сумрака трима мъже седяха на градински столове. Когато Бърн приближи, единият от тях се изправи, излезе от нишата и тръгна към него.

— Джуд.

Един от останалите стана, заобиколи масата и протегна ръка. Извън нишата бе по-светло и лицето му се виждаше добре. Бърн разпозна Мазен Сабела от рисунките на Джуд.

— Bienvenidas — поздрави Сабела.

Не беше нито едър, нито особено висок, може би малко по-слаб, отколкото на рисунките. Беше по риза със запретнати до лактите ръкави. Небръснат.

Бърн разтърси ръката му, но не изпускаше от очи третия мъж, който продължаваше да седи на масата.

— Джуд — каза онзи и се изправи, но остана на мястото си. — Радвам се да те видя.

Макар и Гази Байда да не излезе на светло, лицето му се виждаше добре в отразените медночервени отблясъци от долината. Това бе лицето от портретите на Джуд. Лицето на убиец, престъпник, терорист. Лицето на човека, когото ЦРУ така силно желаеше да отстрани.

— Здрасти — каза Бърн.

Какво друго би могъл да каже? Протегна се през масата и двамата си стиснаха ръцете.

Байда бе хубавец. На слабата, но достатъчна светлина Бърн забеляза, че и той не се е бръснал скоро, че бялата му риза е омачкана, с небрежно подвити маншети, разкопчана почти до корема.

След часовете взиране в портретите на Байда и проучване на живота му реалността бе зашеметяваща. Дори в слабата светлина си личеше отличната работа на Джуд. И все пак лицето от плът и кръв бе по-сложно, чертите — по-интересни, отколкото възпроизведените в рисунките. Гази Байда бе едновременно и по-суров, и по-изтънчен от очакваното.

— Заповядай при нас — покани го Байда. Разнесе се силен шум от счупено в ечащите стаи на къщата. — Налага се да се изнесем оттук — поясни той по повод звука. — И гледаме да използваме времето си по най-добрия начин.

Байда млъкна, но Бърн не можа да измисли какво да отговори, макар да знаеше добре, че Джуд би намерил какво да каже. Във всяка ситуация. Байда го позагледа. Игри. После си седна на стола, невъзмутим и необезпокоен.

— Опитвах се да се свържа с теб — каза Байда. — Но не е лесно… ако не искаш да те открият. В паниката след стрелбата те изгубихме. Но пратихме човек да наблюдава Сузана. Когато тя побягна от апартамента ти на Авенида Мексико, разбрахме, че ако продължим да я следим, има шанс да те открием.

Откъм вътрешния двор Бърн чуваше как се затръшват врата на коли, стартират двигатели, гуми хрущят по чакъла, после колите набират скорост по павираната алея и поемат надолу по хълма. Къщата се изпразваше, но Байда като че не бързаше. Седеше напълно спокоен, сякаш имаше цяла нощ на разположение за приказки и знаеше точно кога ще настъпи моментът да се отдалечи от бедата, от която всички останали панически бягаха.