Дейвид Линдзи
Лицето на убиеца (19)

19

Бърн замръзна на мястото си, гледайки се в огледалото, докато стъпките приближаваха и скоро стигнаха площадката пред ателието. Какво, по дяволите, да прави?

— Джуд? Защо не си си прибрал пощата?

Тя тръгна през ателието. Сигурно е видяла, че в банята свети, предположи той. Побърза да излезе оттам, мина през спалнята и се спря пред вратата на ателието.

— Хей! — извика тя с широка усмивка, като го видя да излиза от спалнята.

Приближи се до него и го целуна с неочаквана нежност, после го притисна силно към себе си и зарови лице във врата му.

Той я прегърна. Извивките на тялото й бяха нови и непознати за него. Беше напрегнат, очаквайки всеки момент тя да се отдръпне, разбрала, че не е Джуд. Но това не стана.

— Толкова време мина — прошепна жената, продължавайки да притиска лице към врата му.

Бърн усещаше мириса на косата и натиска на гърдите й. Разпозна лицето от бронзовата пластика и от две от рисунките на голи тела.

Тя се поколеба за миг, преди да се отдръпне и да го погледне озадачено, като продължаваше да го прегръща, с лице на сантиметри от неговото.

— Добре ли си?

Беше мексиканка, малко над трийсет. Дългата й до раменете черна коса беше гъста, небрежно разделена на път, обрамчваща забележително асиметричното лице. Очите й бяха големи и черни, а кожата около тях — леко потъмняла. Устните й бяха пълни и съразмерни, с ярко изразена съблазнителна вдлъбнатина между горната устна и носа. Ъгълчетата на устата й бяха съвсем леко подвити нагоре, без това да изглежда като усмивка.

Той забеляза всичко това в краткия миг, докато тя го прегръщаше с лице толкова близо до неговото, че първият му инстинкт бе да се наведе и да я целуне.

— Просто съм уморен отговори той, очаквайки отново да види в очите й уплаха при звука на гласа му. Но такава не се появи.

— Е, да пийнем по нещо — предложи тя и отдръпна ръцете си от тялото му със съжаление, сякаш не можеше да се насити да го докосва. — Разкажи ми къде беше и какво прави.

Гласът й бе в ниския регистър, но не дрезгав, просто плътен.

Тръгна през ателието. Имаше дълги бедра. Носеше дълга до коляното черна пола и бяла блуза.

— Бях при Клаудио цял следобед — каза тя уморено, докато отваряше шкафа край прозорците, откъдето извади зелена бутилка джин. До нея имаше малък хладилник, от който извади лед, пусна по няколко кубчета в чашите и затвори вратата му с крак.

— Как мина пътуването? — попита, наливайки по малко джин в чашите. После отвори книжна торба, която очевидно бе донесла със себе си, извади лимон и го наряза. Изстиска двата резена в чашите едновременно, по един във всяка ръка.

Обърна се и му подаде чашата, като отметна тъмната коса от лицето си. Погледнаха се.

— Какво има? — попита тя.

Струваше му се невъзможно, но се насили да пристъпи напред и да поеме чашата. Коя, по дяволите, беше тази жена? С Джуд ли бе живяла? Не беше се сетил да провери за женски дрехи в спалнята. Защо Мондрагон не бе споменал, че Джуд живее с жена?

Трябваше да каже нещо, за бога.

— Какво прави у Клаудио? — попита той. Беше толкова притеснен, че гласът му се бе променил. Опасяваше се, че ще започне да се поти.

Тя го погледна учудено.

— Как какво?

Мамка му.

Мълчание. Той отпи от джина. Какво, по дяволите, да прави? Къде се губеше човекът, който трябваше да е тук, за да предотврати подобни изненади, преди да са го инструктирали?

Тя го гледаше изпитателно.

— Обичайното — каза тя и също отпи, като го гледаше над ръба на чашата с тъмните си очи, изпълнени с подозрение и изострена предпазливост.

— Разкажи ми помоли той, приближи се към прозореца и се загледа навън, опитвайки се да прикрие смущението си.

Тя не отговори. Паркът бе тъмен, с изключение на бледата светлина от лампите, проникваща тук-там пред гъстите клони на дърветата. Бърн виждаше високите силуети на палмите на фона на градските светлини. Жената мълчеше. Той се обърна.

Бе оставила чашата си и бе започнала да измъква блузата от полата и да я разкопчава. Без да каже нито дума, тя тръгна към него.

Бърн стоеше като вцепенен.

Тя съблече блузата и без да поглежда, я закачи върху статива, докато минаваше край него. Сложи ръка върху голия си корем и започна да разкопчава полата. Малко преди да я смъкне надолу по бедрата си, Бърн я спря.

— Чакай малко — каза тихо той, но тя бе вече пред него, достатъчно близо, за да се наведе и целуне зърната на гърдите й.

Все пак се спря.

— Виж… — измърмори той. — Аз…

Но изражението на лицето й се промени още докато се гледаха. Ленивата прелъстителност се смени с досада и раздразнение. Очакването в очите й изстина.

Тя се обърна, върна се до статива и взе блузата, но не я облече веднага. Вдигна чашата си и отпи, придържайки блузата. Погледна го, после отпи още веднъж.

Бърн напразно се чудеше как да довърши изречението си.

— Не се справи никак добре — каза тя. Прелъстителната любовница си бе отишла и на нейно място стоеше една разгневена жена. — Когато се появи на вратата на спалнята, беше очевидно смутен, още от първия миг. Притесняваше се, когато ме прегръщаше. Мълчеше. Джуд винаги намираше какво да каже, независимо от всичките си недостатъци.

Бърн бе изумен.

Тя остави чашата си, прокара пръст и през гъстата си коса и въздъхна тежко. После облече блузата, но не я закопча.

— За твое сведение, казах им, че това е най-тъпата идея, която някога съм чувала. Опитах се да ги разубедя — продължи да говори тя.

Думите й го шибнаха като камшик. Изпита облекчение и в същото време се ядоса не на шега.

— Коя, по дяволите, си ти? — попита той.

— Сузана Мехия. Задачата ми е да те подготвя. Да те направя… приемлив.

— Като ме караш да се чувствам глупаво?

— Така ще бъде от сега нататък. Дори след дългите часове на инструктажа. Всеки миг, докато си Джуд, ще се чувстваш точно както сега. Нямаш опит и все едно колко ще те обучават, ще продължаваш да се чувстваш като глупак. И неспокоен. Винаги ще се страхуваш, че следващата дума, която някой произнесе, ще те издаде.

Спогледаха се. Тя беше нервна. Очевидно възложената задача не й бе по вкуса. Отпи глътка джин, втренчила се в него. Изучаваше го. Бавно поклати глава.

— Боже мой — каза тя. — Ама вие наистина сте еднояйчни близнаци.

— Тъкмо това е причината да съм тук.

— Това е причината да се спрат на теб. Но защо си тук?

— Не е толкова сложно — отговори уклончиво той, мислейки си, че всъщност е толкова сложно, че не е сигурен дали може да го обясни. — Допреди четири дни мислех, че съм единствено дете. После една жена ми донесе череп. Два дни по-късно открих, че черепът е на мой брат близнак. Не знам, но предполагам, че това с още една причина да съм тук.

Сузана Мехия отпи от джина си и се загледа към парка. Известно време мълчаха. После тя замислено наведе очи към чашата си. Когато вдигна глава, цялото напрежение, под което се намираше, се бе изписало по лицето и в позата й.

— Четох досието ти — каза тя. — Ти си интелигентен човек и бас държа, че не си се набутал в това по собствено желание.

— Със сигурност не съм го направил доброволно — отвърна той. Колкото до интелигентността си, вече не беше много сигурен.

Тя събу обувките си и потърка едното си ходило в другото. Вероятно краката я боляха. Мушна пръстите на едната си ръка в гъстата коса над челото и остана така, замислена.

— Виж — каза най-накрая, — и двамата не искаме да вършим това. Аз, защото смятам, че рисковете са огромни. Ти — не знам, може би просто си мислиш, че няма да се справиш. Но каквото и да си мислим ние, те няма да се откажат, защото смятат, че е адски важно, и независимо от нашите аргументи задачата трябва да бъде изпълнена. И въпреки нашите резерви ние ще я изпълним.

Този път Сузана пресуши чашата си на три големи глътки, сякаш бе пълна с вода. После мълчаливо го погледна.

— Ясно ли е?

— Да. Ясно е.

— Ще бъда откровена с теб — продължи тя. — Няма време за игрички между нас. Още не го знаеш, но можеш да ми имаш доверие. Трябва да приемеш този факт колкото се може по-бързо. Ще ти спести доста неприятности. Можеш да ми имаш доверие. Искам да свърша тази работа, но без да рискувам живота ти. И което е още по-важно за мен — без да рискувам и собствения си живот.

Тя разклати кубчетата лед в чашата и попита:

— Какво знаеш?

Бърн й разказа каквото бе научил от Мондрагон.

— Мамка му! — изрече тя и погледна встрани. Мамка му! — повтори и млъкна, опитвайки се да се овладее, макар да личеше, че всъщност й идва да запокити чашата нанякъде. — Слушай — каза тя и се обърна към него. — В основни линии двамата с Джуд действахме сами. Всъщност до смъртта на Джуд повече от година не се бяхме срещали лице в лице с никой от хората, свързани с тази операция. Връзката бе постоянна, шифрована, и винаги с Лекс Кевърн. — Тя млъкна. — Знаеш ли кой е Лекс Кевърн?

— Не.

Тя кимна.

— Добре. Накратко: тази операция е замислена някъде в разредения въздух, който дишат ония от Националната сигурност и разузнаването във Вашингтон. Това е по-скоро безотчетна, отколкото секретна операция. При секретните операции целта и действията могат да бъдат известни, но държавата, отговорна за тези действия, остава неизвестна. При безотчетните операции остават неизвестни самите действия. Такава още не бяха осъществявали. Повикаха Ричард Гордън да я разработи. Гордън е стар служител на ЦРУ, бива го. Но е във Вашингтон. Той възложи ръководството на Лекс Кевърн. Кевърн също е стар служител на Управлението, но стои настрана. Върши мръсната работа. Намира изпълнители. Вербува агенти. Поема рискове. Гордън избра мен и Джуд за пряката работа. Познавахме се, но не бяхме работили заедно. По различно време и двамата бяхме работили с Гордън по други операции в Латинска Америка и той ни имаше доверие. Джуд бе преминал специално обучение. Познаваше Гази Байда като себе си. Завършили са един и същ университет: Тексаския.

Тя въздъхна тежко.

— Къде е израсъл? — попита Бърн. — Имам предвид Джуд.

Тя го погледна и той разбра, че се чуди как ще реагира на това, което му предстои да чуе.

— В Остин.

Господи боже мой. От всички места, които би могъл да избере да се установи, бе предпочел тъкмо родния град на Джуд. Но когато се е заселил там, Джуд вече го е бил напуснал завинаги.

— Родителите му още ли живеят там?

— Само майка му. Баща му — лекар по професия — почина преди няколко години.

Сузана прекоси ателието, спря до вратата на спалнята на Джуд и надзърна вътре с полуобърнато към Бърн тяло. От този ъгъл той не виждаше лицето й, но позата й говореше достатъчно красноречиво. Дори пуснатата върху полата блуза не можеше да скрие формите на жената от рисунките.

— Истината е — каза тя с гръб към него, — че Джуд бе по-симпатичен, когато се преструваше на някой друг, отколкото когато беше той самият. — Обърна се. — Когато беше Джуд Лърнър, беше много, много сложен. На Лърнър му трябваше доза сложност, за да може да действа — сложност, която мъкнеше със себе си като чувал е камъни. Но когато беше Джуд Телър — Телър беше оперативното му име, — толкова се вживяваше в човека, на когото се преструваше — а това беше трудна работа, в която влагаше цялата си енергия, — че всъщност ставаше безкрайно… мил. Джуд бе изкусен лъжец. Биваше го много.

Бърн слушаше внимателно. Говореше като жена, а не като агент от разузнаването. Но не си позволи да стигне прекалено далеч. Не наруши дисциплината. Накрая уморено поклати глава.

— Ела — каза тя. — Трябва да ти покажа нещо.