Дейвид Линдзи
Лицето на убиеца (6)

6

След като изпрати Алис до колата на майка й, Бърн се върна в ателието и взе писмото от доктор Де Ачевес, което Хейбър бе оставила на масичката. Беше кратко, делово и конкретно. Освен вече казаното от Хейбър доктор Де Ачевес пишеше, че според нея черепът принадлежи на мъж, наближаващ или попрехвърлил четирийсет години. Бърн наистина щеше да възстанови лицето на мъж приблизително на неговата възраст.

Той седна пред компютъра и създаде нов файл „Неизвестен (Хейбър?)“. След като въведе необходимите данни, се обърна на стола си и погледна към черепа, който си стоеше на масичката. Тъй като бе в отлично състояние, той реши да направи както двуизмерна, така и триизмерна реконструкция на лицето. Рисунката нямаше да му отнеме много време и щеше да му даде идея как да продължи.

Погледна часовника си, който потвърди онова, което стомахът вече му бе подсказал. Излезе от програмата, стана и се качи по стълбите. Тръгна по белия коридор и сви към кухнята. Като погледна през прозореца на всекидневната към терасата и езерото, видя бялата следа от джет във водата точно под къщата. В далечината три платноходки маневрираха в обедната горещина като пеперуди с едно крило, разперено от вятъра.

Взе ключовете за колата от червената глинена купа върху барплота и слезе в гаража по витата стълба. Качи се в стария черен „Триумф TR3“, реликва от времето, когато бе живял в Лондон през седемдесетте, и запали мотора. Дълга, постепенно изкачваща се алея, изсечена в скалите, извеждаше от гаража, минаваше през тунел от сплетените клони на кедрите и излизаше на Камино Кабо.

До Фар Пойнт Грил бяха седем минути път. Седна на любимата си маса в нишата край прозореца и докато ядеше пържените скариди, подправени с лимонов сок, наблюдаваше лодките в езерото долу.

Мислеше си за Бека Хейбър. Страхотна история, няма що, а ако се окажеше, че черепът наистина е на съпруга й, това щеше да е само началото. Тоест, ако историята беше истинска. Част от нея може би е истина, предположи той, но коя точно? Всъщност няма значение. Тя притежаваше черепа и каквато и да бе историята му, струваше си да възстанови лицето, за да се освободи от бремето на неизвестността.

В работата си Бърн винаги влагаше донкихотовско усърдие. Анонимни черепи бяха пръснати по всички континенти в света вследствие на войни, метежи, масови убийства и кланета. Чувстваше, че е призван да превърне безликата тривиална смърт в поредица от индивидуални съдби и лица. Знаеше, че това бе част от всеобхватния замисъл.

От друга страна, не беше дреболия да даде самоличност, история и някакво възмездие на нещо, което преди е било само един захвърлен череп.

Лапна последната скарида, отпи още една глътка от чая с лед, бръкна в джоба си, извади петнайсет долара и ги остави на масата. Сумата покриваше цената на храната плюс щедър бакшиш. Махна с ръка на Кейти, която стоеше зад бара. Тя се усмихна, изпрати му въздушна целувка и той си тръгна. Познатият ритуал, повтарящ се два-три пъти седмично.

Като се върна в ателието, пусна три диска — „Малко тъжен“ на Майлс Дейвис, „Джаз към полунощ“ на Елингтън и Стрейхорн и изпълнения на Декстър Гордън. При първите звуци на тромпета на Дейвис той се залови за работа.

Една от работните маси беше подготвена за предварителните процедури. Бърн сложи черепа върху корков пръстен и прикрепи долната челюст към него със специално бързо съхнещо лепило. Докато лепилото се втвърдяваше, той започна да реже на малки парченца гумените пълнители, които използваше, за да маркира върху черепа плътността на тъканта. Беше запаметил основните двайсет и една точки от черепа на бялата раса и докато нареже, номерира в единия край и подреди маркерите на масата, черепът бе готов.

Регулируемата стойка бе вече сглобена в единия край на масата. Бърн намести арматурата в долната част на черепа и я закрепи. После постави арматурата върху собствената й основа, завинтена за масата, и здраво стегна черепа.

Като приключи с това, започна да лепи различните по дължина номерирани маркери върху предварително определените точки. Всеки маркер отбелязваше приблизителната дебелина на плътта съгласно възприетите антропологически спецификации. Деликатен процес, но опитът го бе научил да намира точното положение на маркерите, като ги мести насам-натам в зависимост от конкретните особености на всеки череп.

Приключи с маркерите и внимателно понамести черепа. Зареди фотоапарата, монтиран на статив в другия край на масата — разстоянието и ъгълът бяха предварително определени, за да се избегне изкривяване на перспективата, и насочи осветлението чрез рефлектори. После направи снимки на черепа в профил и анфас.

После увеличи звука на уредбата и влезе в тъмната стаичка, за да промие филма. Когато излезе оттам, тромпетът на Джо Томас тъкмо започваше „Черна пеперуда“. Докато снимките съхнеха, той доближи един до друг двата статива — единият за фронталните, другият за профилните. Черепът с маркерите бе пред него.

Докато нахвърляше скиците върху двата листа паус, закрепени върху снимките на черепа с маркерите, следобедните сенки по повърхността на езерото се удължиха. Прехвърляйки се от едната на другата снимка, той работеше сръчно и уверено. Дългогодишният опит му помагаше бързо да взима решения. Наблягаше на най-характерните за черепа черги, а там, където липсваше костна структура, за да го насочва, умишлено оставяше поле за различни варианти. Клепачите и веждите бяха два елемента, при които подхождаше по следния начин: при фронталния план рисуваше очите с различни характеристики, като оставяше окончателния вариант за по-нататък, когато щеше да има повече информация и на практика вече щеше да е започнал същинската реконструкция.

По здрач бе свършил по-голямата част от работата: двете версии на образа на съпруга на Бека Хейбър го гледаха от стативите. Но нещо в тях не му харесаше. Нещо не беше в ред, а не можеше да разбере какво точно. Разгледа двете рисунки с помощта на едно от трите огледала, които местеше около стативите, когато рисуваше или скулптираше, за да следи какво прави от друга перспектива. Но в случая това не му помогна. Имаше нещо в рисунките, което не го удовлетворяваше. И, кой знае защо, го смущаваше.

Бе работил достатъчно дълго.

Угаси осветлението и в ателието нахлу синкавият здрач. Бърн се приближи до голямата стъклена стена и се загледа в езерото. По бреговете му припламваха светлини, а хълмовете над него се обагриха във виолетово преди падането на нощта. Той натисна секцията от стената, закрепена на панти към подпорната греда, и тя се отвори. Излезе навън.

Лъхнаха го мирисът на водата и уханието на кедрите по хълмовете. Полъхът на дим от запалени кедрови съчки премина край него и се стопи във въздуха. Плисък от спускането на лодка в далечен залив проехтя над водата.

Вече не мислеше често за злополуката с водните ски, но след като през деня бе разказал за нея на Бека Хейбър, сега отново се сети. Една година не бе достатъчна, за да се заличат подробностите. Помнеше всеки час от онзи ден, който без усилие извикваше в съзнанието си.

Беше в края на август. Алис и няколко нейни приятелки бяха накарали Дана и Тес да ги заведат на водни ски за последен път преди края на лятната ваканция. Нито той, нито Филип можаха да отидат с тях. В късния следобед небето било синьо и безоблачно и те изтеглили лодката на Ло от пристана на Ойстър Ландинг. Отправили се по дългата синя повърхност на езерото Остин.

Езерото било тихо, идеален ден за водни ски, и във водата било доста оживено. Третото момиче тъкмо се било изправило върху ските, когато отзад се приближила мощна моторница с четирима младежи. Били се разминали вече на няколко пъти, подхвърляйки си безобидни закачки. Сега момчетата били зад тях и пресичали следата от ските на третото момиче ту отляво, ту отдясно.

Преди някой да си даде сметка, че нещата излизат извън контрол, момчетата форсирали мощната лодка, която с рев префучала край момичето на ските, после край Дана, която управлявала лодката. Момчетата размахвали бутилки с бира и крещели. Внезапно моторницата се завъртяла и се блъснала странично в лодката на Ло.

Тес и Алис седели от страната на сблъсъка. Тес излетяла с главата напред и се ударила в корпуса на моторницата, а Алис била запокитена в кърмата. И двата съда застинали неподвижно, вклинени един в друг. Тес и Алис били в безсъзнание във водата.

Тес починала на път за болницата. Алис бе в кома три месеца. Когато най-накрая дойде в съзнание, бе загадка за света.

След погребението Бърн реши да продаде къщата. Мислеше, че ще намрази езерото и всичко, свързано с него, колкото и да го бяха обичали с Тес. Залезите над водата, нощното къпане, отражението на звездите в неподвижната повърхност, отразяваща простора на нощното небе, бяха станали техни, както става с песен, в която двамата сте влюбени.

Все пак остана, очаквайки да го обземе равнодушие към всичко това, обикновено настъпващо, когато единствения човек, с когото си го споделял, вече го няма. Той чакаше, предварително изпълнен със съжаление.

Но смъртта на Тес не промени живота му така, както си бе представял. Познатите споделяни неща: къщата, която бяха градили заедно с толкова усилия през годините, езерото с неговите звуци, светлина и ухания толкова близки, че бяха станали част от тях — не му станаха безразлични. Не се превърнаха в мъчителен спомен. Напротив, обикна ги още по-силно, защото му напомняха за нея и вместо да го карат да се чувства по-самотен, го успокояваха.

Утешаваше го и Алис. Оцеляването й не му напомняше за загубата. Напомняше му само, че всичко се променя, че нищо не е сигурно и че има степени на загубата, но и на надеждата. Не беше сделка — живота на Тес срещу живота на Алис. Нямаше значение коя е живата.

Нещата бяха такива, каквито са. Съдбата нямаше пръст в тях; нямаше мрачен и коварен замисъл. То просто се беше случило, също както бризът променяше посоката си, както се появяваше мирис на дим — усещаш го за миг, но после се разсейва във въздуха и не се завръща.