Дейвид Линдзи
Лицето на убиеца (44)

44

Хардин Морена в Санта Луиса не съществува на туристическата карта на Мексико Сити. Това е просто квартален площад, малък парк под сенките на лаврови и палисандрови дървета и няколко палми. В средата му се намира фонтан с традиционното каменно корито. Алеи с цветни лехи и тревни площи между тях тръгват от фонтана във всички посоки.

Широка алея опасва парка от четирите страни, където по пейките от ковано желязо по обед седят старци, а влюбени двойки и семейства се разхождат тук в прохладните вечери. Но в пазарни дни продавачите изнасят стоката си на алеята и паркът се превръща в базар.

Бърн не съобрази да каже на шофьора да го остави на северната страна на площада, а и не беше съвсем сигурен за посоките в този Вавилон от криволичещи улички. А когато слезе от таксито и се изправи пред дългата редица търговци, които, изглежда, не се плашеха от приближаващия дъжд, нямаше ни най-малка представа къде се намира продавачът на комикси.

Тръгна напосоки, тласкан от нетърпение и чувството за безпокойство, породено от множеството премеждия, които може би го очакваха. Представяше си хората на Мондрагон, смесили се със случайните купувачи, обикалящи сергиите на търговците около площада.

Като минаваше край възрастна жена с две сламени шапки на главата, нахлупени една върху друга, която продаваше разкошни червени цветя, през тълпата и дърветата до слуха му долетяха звуците на латерна. Продавач на разноцветни чорапи, оригинално подредени във форма на слънце върху синя пластмасова табла, ги предлагаше с артистичен жест. Индианка на средна възраст, със сплетена на плитки коса, бе коленичила върху сламена постелка и дооправяше пирамидата от пържени скакалци, която стигаше до кръста й. От другата й страна, върху ярко жълто одеяло, седеше навъсен мъж, струпал пред себе си невероятно разнообразие от предмети: стари напукани химикалки, грамофонни плочи 78 оборота в оригиналните им опаковки от кафява хартия, пръснати като ветрило ръждясали отварачки за бутилки, три малки еднакви гипсови статуетки на ухилен сервитьор с бяла престилка и един розов пластмасов Буда, поставен между два човешки черепа.

Цялата тази шарения още повече засили усещането на Бърн, че е попаднал в друго измерение, в нечие чуждо въображение. Докато се чудеше къде са хората на Мондрагон, той неволно си спомни какво бяха сторили на групата на Халил в Тепито в нощта след смъртта на Джуд. Възможно ли бе нещо подобно да се случи в сградите около този приятен площад?

Като зави край ъгъла и тръгна от другата страна на парка, видя аптеката на отсрещната страна. Но когато се изравни с нея, не забеляза продавач на комикси. Огледа се за телефонната кабина. Откри я. Пресече улицата, тръгна бавно и се спря, преструвайки се, че разглежда витрината на аптеката. Нямаше червена точка до бутона с цифрата шест.

Чакай. Чакай. Погледни името на аптеката: „Морена“. Мамка му. Защо онази жена не беше му казала, че аптеките са две? Продължи нататък по същата страна на улицата, като наблюдаваше площада оттам.

Въобразяваше ли си, или наистина онези мъже вървят успоредно с него през тълпата в парка? Но какво значение имаше? Нали знаеше, че хората на Мондрагон са тук.

Пресече улицата и зави по третата страна на площада. Музиката от латерната все още долиташе отдалеч. Чу детски смях продавач на балони ги примамваше с напевно като молитва подканяне, което едно от децата започна да имитира.

Едва не се спъна в продавача на комикси. Върху старо одеяло, проснато на тротоара, пред него имаше цяла колекция от комикси на ужасите. Всичките бяха стари и оръфани екземпляри от „Фантомас“ и „Елегантна заплаха“, с изобразен на кориците красив тъмнокос злодей с пелерина, заплашително гледащ най-различни героини с оскъдно облекло, едри гърди и дълги бедра, застанали в прелъстителни подканващи пози.

И вляво — аптека „Педрас“.

Той се обърна и се приближи до телефонната кабина, видя червената точка, пусна монета и набра номера. Две иззвънявания.

— Джуд, следят те — каза Сабела.

— Мамка му.

Глупав отговор. Глупав.

— Знаеш ли кои са? — попита Сабела.

Бърн си помисли за Алис. За Сузана.

— Не — отговори той. — Нямам представа. Мислех, че съм чист.

— Обърни се към площада, Джуд. Не се набивай в очи. Ще ти ги опиша.

Бърн премести тежестта на другия си крак, подпря ръка на телефонния апарат и се извъртя.

— Мъжът, който върви по тротоара от същата посока, от която дойде ти. Следи те. Сигурно ще мине край теб и ще влезе в аптеката. Ще се опитат да те заобиколят.

— Добре — каза Бърн.

Мъжът мина покрай него, като едва не се отърка в рамото му, и влезе в аптеката.

— Пипнах го — каза Сабела.

Бърн нямаше представа какво означава това.

— Имаше ли микрофон на ухото? — попита Сабела.

— Да.

— Мамка му. Добре, сега отсреща, онзи, дето си купува балон.

Бърн избърса челото си с ръкава на сакото и забеляза човека.

— Да.

— Вляво от теб — продължи Сабела. — Мъжът, който току-що седна в кафето.

— С мустаците ли?

— Да. И другият, който пресича покрай жената с лотарийните билети.

— С тъмен костюм — потвърди Бърн. — С бакенбарди. Пуши.

— Да — отвърна Сабела.

Мъжът отсреща купи балон и го даде на малко момиченце, което погледна въпросително майка си, за да разбере дали трябва да го вземе. След това онзи отиде до продавача на плодове, купи си няколко резена манго, увити в хартия, и застана до контейнера за смет, за да ги изяде.

Сабела мълчеше.

Бърн провери останалите. Бяха по местата си. Каза си: значи Сабела е тук някъде, на площада, и както винаги разузнава обстановката, докато Байда се крие. Вероятно са в някоя от сградите от северната страна, тъй като тъкмо там протичаше действието и те виждаха всичко.

Сабела продължаваше да мълчи. Бърн чакаше.

Някъде около площада Висенте Мондрагон също чакаше, надничайки през опушените стъкла на своя мерцедес. Със Сузана.

Нямаше полза да се прави, че не разбира какво става тук. Бърн знаеше, че по някаква неизвестна причина Мондрагон се готви да убие Гази Байда въпреки заповедта на Кевърн да не предприема нищо. Това означаваше, че в очите на Лекс Кевърн, Мондрагон е изменник. А това от своя страна означаваше, че Бърн се е превърнал в главното действащо лице в играта.

— Какво казаха твоите хора? — неочаквано попита Сабела с приглушен глас, като че му се налагаше да твори тихо, за да не го чуят. Къде, по дяволите, беше?

— Съгласни са — отговори Бърн. Беше толкова зает с опитите си да анализира всички аспекти на случващото се с него, че не си даваше сметка за физическите последствия от стреса, под който се намираше. Когато говореше, въздухът едва му стигаше, за да произнесе думите. — Искат да знаят… дали имате план…

— Да. Имаме — отговори рязко и с раздразнение Сабела. — Но първо трябва да разбера какво става тук. Кои, по дяволите, са тези хора?

Бърн се потеше. Ръката му стискаше слушалката, за да не я изтърве. Нещо се бе променило. Какво виждаше Сабела? Бърн не забелязваше нищо. Онези си стояха по местата. Чакаха. Всички чакаха.

Слънчев лъч проби облаците и изпрати сноп ярка светлина насред площада.

Господи, помисли си Бърн. Всичките му варианти бяха рисковани, а губеше много време, докато вземе решение. Всички тук зависеха от него; всеки бе готов да се обзаложи, че Бърн ще направи каквото се искаше от него.

Мондрагон и хората му чакаха да ги заведе при Байда. Мондрагон бе сигурен, че ще го направи заради Сузана. Сабела бе сигурен, че той ще сложи край на двайсет и двете години убийства, страх, криене и безсъние, които бяха преживели с Байда. Кевърн бе сигурен, че Бърн ще живее поне още няколко часа, за да осъществи най-големия удар във войната на разузнаването с тероризма.

И Сузана. Бърн предполагаше, че въпреки цялото си обучение и професионализъм, въпреки смелостта си, в този момент тя разсъждава като уплашена жена. Тя знае на какво е способен Мондрагон и дълбоко в себе си изпитва безумен ужас, като си помисли, че единственото, което стои между нея и жестокостта на Мондрагон, е решението на не по-малко объркания Пол Бърн.

Решението дойде от спомена за един миг, съхранен в паметта, който като нищо можеше и да е отнесен от вихрушката на събитията. И наистина, преди да изплува на повърхността, Бърн не знаеше, че го е запомнил. Споменът също бе чакал него, скътан някъде дълбоко в подсъзнанието му.

Последното, което Сабела му бе казал, преди да излезе от стаята в хотел „Паломари“, бе, че Байда е под натиск, който доста стеснява кръга на възможностите. „Когато се затвори, всичко ще свърши“, бяха думите му.

— Джуд — произнесе бавно Сабела, сякаш съмненията му бяха достигнали критичната точка. — Какво си направил?