Дейвид Линдзи
Лицето на убиеца (14)

14

Тъмните стъкла на огромния мерцедес не позволяваха на Бърн да види накъде се движат. Шофьорът — уверен, любезен и очевидно изпълняваш ролята и на бодигард му обясни, че сигурността го налага, и дори се извини, сякаш това бе проява на нелюбезност спрямо Бърн.

Доколкото Бърн можеше да се ориентира, движеха се приблизително по посока на луксозния квартал Ривър Оукс в западен Хюстън. След десет-петнайсет минути спряха пред някаква порта, после се спуснаха вероятно в подземен гараж. Слязоха на няколко нива, след това взеха асансьор и се качиха на трийсет и четвъртия етаж, където вратите на асансьора се отвориха пред самостоятелно фоайе. Мондрагон наемаше целия етаж навсякъде, където отсядаше.

Осветлението бе приглушено, мебелировката — модерна и елегантна, в преобладаващи сиво-кафяви и шоколадови тонове. Млада мексиканка, облечена в семпла черна вечерна рокля, изящна като всичко тук, въведе Бърн във всекидневната, разположена в ъгъла на сградата. Светлините на Хюстън се разляха в мрака пред него.

Жената му предложи питие, но Бърн отказа. Каза му, че мистър Мондрагон ще дойде всеки момент, и излезе.

Отначало вниманието на Бърн бе привлечено от зашеметяващата гледка към разпрострелия се като в нощна изложба град с примигващи в бяло, морскосиньо, светлосиньо и зелено светлини. Но почти веднага забеляза нещо още по-смайващо. В сумрачното помещение бяха разпръснати около дузина кубове от прозрачна пластмаса, монтирани върху блестящи черни поставки на височината на гърдите. Кубовете светеха малко по-ярко от всичко останало в стаята и създаваха впечатлението, че висят във въздуха. Във всеки от тях имаше по едно човешко лице.

По-скоро очарован, отколкото уплашен, Бърн се приближи до първото от тях и се наведе да го разгледа. Лицето, което бе на китаец на възраст около двайсет и пет години, стоеше върху друга поставка вътре в куба. Бе изпипано прецизно до последния детайл, включително ушите, но задната страна на главата бе заменена с гладка и черна, леко вдлъбната повърхност, върху която то бе закрепено. Приличаше на театралните маски на Комедията и Трагедията.

Всички детайли бяха безупречно изпипани, до степен на изключителна правдивост; дотогава Бърн не бе виждал сътворено от човешка ръка лице, което толкова да прилича на живо. Различаваха се дори порите на кожата и влагата в розовата тъкан в ъгълчетата на очите. Това бе изумително. Бърн се смути. Правдоподобността бе… шокираща. Как, по дяволите, художникът е успял да я постигне?

Приближи се към друго лице. Млада индианка от племето маи, предположи той. Удивително творение. Меките тонове и структура на тъканта, преливащи от една част на лицето към друга — от бузите към устните и клепачите — бяха невероятни.

Пристъпи към трето, на руса жена, вероятно германка. Същите плавни преливания в нюансите на лицевата тъкан, далеч превъзхождащи всички скулптури, които бе виждал.

— Великолепно творение, нали? — произнесе някакъв глас зад него.

Бърн се обърна и видя висок слаб мъж, застанал сред паяжината от сенки на около пет метра от него. Лицето му не се виждаше, но Бърн разпозна любезния, сякаш излизащ с усилие глас. Мондрагон бе облечен в тъмен елегантен костюм. Беше с бяла риза, която светеше в топлия здрач. Копринената му вратовръзка бе с цвят на тъмен аметист.

— Да — отговори Бърн. Който ги е създал, притежава изключителен талант.

— Наистина — съгласи се Мондрагон и млъкна. После направи крачка към Бърн и добави: — Мистър Бърн, трябваше да ви подготвя. Като изляза на светло, ще видите, че за разлика от тези нещастници — той посочи витрините с изящен жест, — които имат лица, но не и тела — той направи още една крачка, която то изведе от сенките, — аз страдам точно от обратното… имам тяло, но нямам лице.

Мондрагон пристъпи в кръга светлина помежду им и Бърн едва не залитна от смайване. Почти целият епидермис, както и по-голямата част от мускулната и хрущялната тъкан липсваха от лицето на Мондрагон и то представляваше просто една влажна и лъщяща плоскост. Очите му сякаш бяха изскочили от орбитите — илюзия, дължаща се на липсата на клепачи и на плътта около тях. Носът също липсваше, а триъгълният отвор бе покрит с прозрачна ципа, през която се виждаше назалната кост. Бузи нямаше; липсваше и доста от околочелюстната тъкан. Устни имаше, но поради отсъствието на челюстния хрущял ъгловатите линии на челюстната кост бяха като на череп.

Той стоеше под една от скритите лампи и Бърн просто не можеше да откъсне очи от ужасяващата гледка.

На фона на липсващото лице устните на Мондрагон изглеждаха неестествено изпъкнали, макар и това да бе илюзия, дължаща се на отсъствието на лицева тъкан. В действителност Мондрагон имаше единствено очи и устни. Без тях Бърн не би допуснал, че тази влажна и лъщяща маса е остатък от човешко лице.

— Огледайте ме добре, мистър Бърн. Задоволете любопитството си. Приел съм факта, че съм истинско зрелище, и колкото по-бързо го приемете и вие, толкова по-скоро ще можем да поговорим за далеч по-сериозни неща.

Мондрагон се приближи към Бърн, който едва се сдържа да не отстъпи назад. Мондрагон вдигна ръка и напръска лицето си с малък флакон, скрит в шепата му. Капчиците влага проблеснаха в светлината, преди да изчезнат.

— Може би не забелязвате — каза Мондрагон, — но… фасадата ми — тонът му стана саркастичен… — е покрита с прозрачна мембрана. Чудо на съвременната медицина. Антисептична бариера. Но тя диша и изисква овлажняване. Флаконът съдържа и необходимите болкоуспокояващи средства.

Той извърна глава, за да може Бърн да я огледа от различни ъгли. Очите му сякаш се управляваха дистанционно. Кожата на лицето му бе свалена покрай косата, пред ушите, чак до гърлото.

Бърн забеляза, че устните му са прецизно изрязани и изолирани от останалата обезобразена плът. На горната устна бе останал малко от филтрума, а на долната — част от ментолабиалната бразда. Околната тъкан бе премахната до ъгълчетата на устните, което създаваше илюзията, че едва ли не висят свободно над разранената тъкан наоколо. Очевидно Мондрагон бе получил сериозно увреждане на нервите и мускулите в тази област и вероятно бе преминал през продължителна терапия, за да може да говори почти без затруднение.

— След няколко седмици започвам серия от операции за присаждане на тъкан, които ще продължат до края на живота ми — произнесе устата на Мондрагон, който извъртя изпъкналите си очи към Бърн. — Никога няма да имам прилично лице, по-скоро нещо като… калъф, който да смекчава отвращението на хората при вида на тази… рана.

Бърн не знаеше какво да каже. Не беше отвратен, но смайването му го караше да се чувства притеснен. Въпреки това продължаваше да гледа. На някои места плътта бе изрязана дълбоко, чак до подкожната тъкан и самите мускули. Без кожа и отличителни особености бе невъзможно лицето някога да добие изражение.

— Някакви въпроси? — попита Мондрагон. Държеше се като в час по анатомия, сякаш въпросното лице бе на чужд човек. Но то бе негово и това правеше безпристрастието му неестествено, а преструвката, че след няколкото минути подробен оглед очаква хората да се правят, че вече не забелязват обезобразеното му лице, сама по себе си изглеждаше патологична.

Бърн не отговори.

— Тогава да смятаме, че урокът по анатомия е приключил — каза Мондрагон, погледна го и отново напръска лицето си. — Чудесно. Насам, моля.