Дейвид Линдзи
Лицето на убиеца (25)

25

Когато Бърн приключи разговора и се обърна, Сузана го гледаше със зяпнала уста и разширени от изненада очи.

— Какво, но дяволите, беше това? Ти какво…

— Той каза, че иска да говори с мен за Байда. Това беше важното съобщение.

— Мамка му! Какво, за бога, си въобразяваш? Мислиш, че вече си готов? Така ли? Така ли си мислиш? Слушай, няма да си готов дори и след десет години. Това… — Беше толкова ядосана, че гласът й се промени. — Това нещо — тя посочи телефона — ще те убие толкова бързо, че скоро ще пратят черепа ти обратно в Щатите някой да ти възстанови лицето.

— Виж, аз… Трябваше да… Просто не можах…

— Не можа какво? Виж го ти, не могъл! И какво не можа, а? Не можа да ми кажеш какво ще направиш? Сигурно и ти самият не си го знаел. Изобщо не помисли! Не знаеш достатъчно, за да предприемаш каквото и да било!

Гневът изкриви чертите на лицето й.

За миг Бърн повярва, че избухването й е основателно. После убедеността му се разколеба и яснотата на идеята, която го бе подтикнала да грабне телефона, почти избледня. Почти, но не съвсем. Той усети — със същата увереност, с която помнеше всичко случило се през последните четири дни, — че е постъпил правилно.

Наложи си да запази спокойствие и да не повишава тон. Искаше това, което ще каже, да бъде конкретно и ясно.

— Изслушай ме — каза той. — Имаш петнайсет минути да решиш как и къде искаш да се срещна с него.

— Дори не знаем как изглежда — сопна се тя.

Бърн протегна към нея ръка, в която все още държеше телефона.

— Преди малко каза нещо, което сигурно е вярно. Дори и да разполагам с десет години, пак няма да мога да се подготвя. По дяволите, може да си била права и първия път, когато говорихме и ти каза, че това е най-шантавата идея, която някога си чувала. Добре, тогава защо, по дяволите, толкова държиш да сме разумни?

— Разумни?

— Да. Защо се опитваше да отложиш срещата ми с Минго за друг ден? Да не би да смяташ, че можем да се подготвим до утре? Не, естествено. Работата е там, че и ти не знаеше какво правиш, нали? Знаеш само, че според теб не съм готов. Опитваш се да спечелиш време, но без да знаеш за какво, нали?

Тя бе прекалено ядосана, за да отговори. Той не беше сигурен дали изобщо го чува. Стоеше пред него като вцепенена, все още неспособна да повярва, че го е направил.

— Ето каква е истината. Логиката няма да ни доведе доникъде. Шансовете цялата работа да приключи с успех няма да се увеличат дори да ми осигуриш още дванайсет часа, за да се готвя за теста.

Той млъкна и се опита да се успокои. Искаше да звучи логично и убедително, въпреки че в мислите му цареше хаос. Но се чувстваше убеден в правотата си и сигурен в себе си. Само се надяваше да не се самозалъгва.

— Какво искаме ние? Искаме Байда да повярва, че съм Джуд. За колко време? За един ден? За два? Седмица? Две седмици? А ти дори не си ми казала защо. Кога щеше да стигнеш до това, Сузана? Защо го премълчаваш? Да не би да е нещо от рода на тъпия ви девиз „трябва да знам“? Е, кой, за бога, има нужда да знае повече от мен?

Тя не отговори. Бърн не знаеше дали не може, или не желае. В момента лицето и беше непроницаемо.

— Би било трудно дори ако бях познавал Джуд — продължи той. — И неговите приятели. А сега единственото, с което разполагаме тук, е, че приличам на него повече от всеки друг. — Той се поколеба, защото не знаеше дали думите му няма да й прозвучат абсурдно. — Както и фактът, че имаме една и съща ДНК. Може би Мондрагон разчита повече на предимствата, които имам, отколкото на недостатъците, които не можем да преодолеем. Може би наистина имам инстинкти, които ще свършат работа. Може би, както ти каза, напълно непринудено и несъзнателно се държа като него и върша същите неща. Дреболиите, които понякога са по-убедителни от внимателно планираните ходове и които са по-ценни от имитацията, която ще постигнем след месец непрекъснати репетиции.

Тя преглътна. Бърн го забеляза, както и че се е заслушала в думите му, че е напипала в тях някаква нишка, за която да се хване.

— Ето на това ще трябва да разчитаме — продължи той. — То е най-доброто, с което разполагаме. Прочетох всичко. Е, само веднъж. А нямам фотографска памет. Но пък достатъчно преповтаряхме двата най-важни елемента, които ще ме направят убедителен пред Байда: подробното познаване на контрабандния канал и на четирите му разговора с Джуд. Курсът беше доста съкратен, но това е положението.

Тя го погледна мълчаливо, после каза:

— Ах, ти, копеле мръсно…

И направи вече познатия жест: прокара пръста по челото и през косата си и ги задържа там, вперила поглед в него.

— Но не познаваш биографията на Байда толкова добре, колкото Джуд. И не си я научил както тряб…

— Сузана! Контрабандистът Джуд също не познава биографията на Байда. Това, че не знам всички подробности от живота му, няма да е пречка, когато го убеждавам, че съм Джуд.

Тя се обърна и се отдалечи с наведена глава.

Бърн долови свистенето от собственото си ускоряващо се свободно падане.

Сузана рязко се обърна и отиде до една от работните маси, където бяха разтворили карти на Мексико Сити, за да изучи той обичайните маршрути на Джуд, галериите, които посещаваше, домовете на приятелите му, любимите му ресторанти.

— Ела насам — повика го тя, вече навела се над картите, разстилайки една от тях с две ръце.

— Ние сме тук, нали така? Тя заби пръст в картата и го плъзна през улиците нагоре вдясно. — Това е Зона Роса, оживено кръстовище, пълно с ресторантчета, клубове и барове. Навремето беше изискан квартал, но сега гъмжи от улични танцьорки и проститутки. Но макар и не както някога, туристите все още го посещават, търсейки къде да похарчат парите си. Там е оживено, което е добре, а е близо до групата на Гордън. Те могат да покрият района. Джуд се срещаше с Ахмад в един клуб. — Тя се наведе по-ниско над картата. — Ето тук, близо до улиците „Хеноа“ и „Хамбург“, има едно място, самба клуб. Доста известен е. Улицата пред него е пешеходна зона с цветя и палми по средата. Обикновено е пълно с хора.

Тя се изправи и седна на стола до масата.

— Ще се срещнете пред клуба. Не влизай вътре. Точно пред входа има бронзова статуя на гола танцьорка. Кажи му да чака до статуята. Предимството е, че тя не се вижда от другата страна на алеята, тъй че ако някой иска да го наблюдава, ще трябва да мине отсам. Това ще улесни хората на Лекс.

— Минго ще има да се чуди на тази уговорка.

Тя го погледна намръщено.

— И какво обяснение ще му дадеш?

Добре. Уместен въпрос. Той се поколеба само за миг.

— Няма да му обяснявам нищо. Няма да се чуди. Ще разбере, че се опитвам да проверя дали не го следят.

— Но той не е вчерашен. Не мислиш ли, че може да стигне дотам чист, без да е необходимо да го проверяваш?

— Не ми пука какво ще си помисли. Аз съм този, който едва е отървал кожата. Ще правя това, което смятам за необходимо.

Тя го погледна и кимна.

— Добре.

После си погледна часовника.

— Да речем, в осем. Това ще ни осигури още два часа и половина.

Преди да се съгласи, телефонът на Джуд иззвъня. Бърн все още го държеше в ръка. Погледна я.

— Давай — каза тя.

Бърн натисна бутона и вдигна телефона до ухото си.