Дейвид Линдзи
Лицето на убиеца (3)

3

— След половин час очаквам клиент — каза Бърн, докато изтърсваше трохичките от гума от скицата, която довършваше. Правеше последни корекции върху рисунката на мъжа, обвинен в изнасилването на студентка от Тексаския университет.

Бяха докарали жертвата предната вечер и момичето с несвързани, но точни наблюдения бе описало лицето, което сега се появяваше изпод молива му. Рано тази сутрин детективът му се бе обадил и бе поискал промяна в детайлите.

Алис седеше на стола си на една ръка разстояние от него, със скицник на скута, и гледаше през рамото му. Когато Бърн свърши, тя побърза да се върне към собственото си сутрешно занимание — рисуваше топчести розовобузести кукли, всяка с по един щръкнал косъм на главата вместо коса, които вървят в колона към отвесна скала.

Алис Ло бе на седемнайсет години.

Пол Бърн отпи глътка кафе от черната си чаша и я погледна. Изглеждаше изцяло погълната от рисуването. Облечена във фабрично протрити джинси, откриващи пъпа, и срязана тениска, достигаща до под ребрата, тя седеше с кръстосани крака и поклащаше голото си ходило с характерната за възрастта й нервност. Дъвчеше дъвка и правеше балони, но без да ги пука. Черната й права коса бе сплетена на дълга плитка, преметната отпред през едното рамо.

Алис беше единственото дете на най-близките приятели на Бърн — Дана и Филип Ло. С Филип бяха състуденти в университета „Райс“ и макар че работата им ги бе отвела в различни части на страната, на всеки две-три години семействата им успяваха да прекарат заедно по няколко седмици по време на отпуските си. Когато Филип стана редовен професор по политически науки в Тексаския университет, той и Дана започнаха да уговарят Пол и Тес да се преместят в Остин. В крайна сметка успяха и всичко беше чудесно… до миналата година.

Слушаха „Алис“ на Том Уейтс — подходящ избор по много причини, но момичето на табуретката не разбираше текста. Не схващаше нищо от това, което пееше Уейтс. Както и от това, което казваше Бърн. Все едно, той постоянно й говореше, като че всичко си беше наред. И колкото и странно да е тя, изглежда, добре го разбираше.

Той се изправи и погледна рисунката, пъхнал едната си ръка в джоба и с чашата кафе в другата. Очите на мъжа бяха раздалечени, носът му — широк и леко чип, а горната челюст доста хлътнала, подчертавайки издадените напред зъби. За лош късмет на нападателя чертите му се набиваха на очи и жертвата си ги спомняше съвсем ясно. Спомняше си също, че екстравагантната прическа му придаваше още по-нелеп вид.

— Стига толкова — каза той. — Оставям го така.

Алис вдигна очи и погледна рисунката.

— Не е довършена — каза тя, — а ако не е той, как ще го открият?

— Не знам. Поискаха от мен само един вариант, а аз направих три. Не искам да й внушавам своята представа.

Алис сви рамене, усмихна се и се върна към човечетата си.

Той си погледна часовника. Нямаше време да започва наново. Том Уейтс пееше за горкия Едуард: „На тила си имаше още едно лице. На жена или на момиче?“ Алис поклащаше крак, но не в такт с песента. Бърн знаеше, че тя обича музиката, и ако не думите, поне схващаше ритъма.

В продължение на месеци бе експериментирал с нея и бе открил, че реагира на определени музикални настроения. Понякога се разстройваше, като пуснеше Майлс Дейвис, и не можеше да се успокои, докато не го сменеше с Бах в изпълнение на Йо-Йо Ма. Друг път беше обратното: не Бах, по-добре тангата на Тоска.

Но невинаги бе толкова категорична. Обикновено харесваха една и съща музика. Беше сговорчива. Също като Тес. Господи. Алис вече не му напомняше за Тес. Не често. Само от време на време… Но той не позволяваше това да го изкара от релсите, както ставаше преди.

Беше свикнал с присъствието на Алис. Отначало беше малко смущаващо и за двамата. Но той бързо опозна новата Алис и разбра, че притесненията му са излишни. За нея ситуацията не беше толкова сложна. Във всеки слушай, не и колкото за него.

Когато се позвъни, Алис го погледна, очаквайки реакцията му.

— Клиентката ми — каза той и тръгна през стаята.

Мина покрай чертожните маси, стативите и работните плотове, отрупани с инструментите на занаята му — кутии с четки, до половината празни тубички с маслени бои, скицници, въглен и пастели. Имаше шкафове с материали, рафтове с книги, цял скелет, окачен на хромирана стойка. Изкачи шестте стъпала, заемащи почти цялата ширина на помещението.

— Стой тук — подвикна той през рамо.

Алис отговори нещо с тон и интонация, които прозвучаха нормално, макар синтаксисът на изречението да бе напълно безсмислен.

— Добре — каза той и отвори вратата. — Ей сега се връщам.

Видя жената през гъстата метална решетка на входната врата, докато вървеше към нея през вътрешния двор. Стоеше в рехавата утринна сянка на мескитовото дърво и държеше в ръце картонена кутия.

Той набързо я огледа: скромна лимоненожълта лятна рокля без ръкави, права, над коленете. Имаше кафеникав слънчев загар. Трийсет и две-три годишна. Тъмна, равно подстригана коса почти до раменете, но достатъчно дълга, за да я връзва на опашка с обикновено ластиче. В момента я бе прибрала зад ушите си. Тялото й беше стегнато и добре поддържано, но не като на спортист, а като на човек, който обича да излиза сред природата.

— Бека Хейбър — каза тя, надзъртайки през решетката. — Извинявам се за закъснението.

— Няма нищо. Всички се губят тук — отвърна той и отвори вратата. — Свикнал съм.

Бърн живееше на един от безбройните завои на река Колорадо, преградена с повече от половин дузина язовири по пътя й през хълмовете на Централен Тексас. Язовирите образуваха броеница от езера с гористи брегове северозападно от Остин, като най-долните две от тях влизаха в територията на града, където Бърн бе построил уединения си дом.

Минаха под стелещата се от високите каменни стени на къщата глициния, която бе оформила истински навес във вътрешния двор. Бе поливал растенията по-рано сутринта и мирисът на влажна пръст и камъни все още изпълваше топлия предобеден въздух.

— Снощи ли пристигнахте? — попита Бърн.

Като влязоха в сводестия коридор от тухла и камък, измазани с бял хоросан, жената изостана на крачка зад него.

— Да, може да се каже.

Чудесно. Светлината в другия край на коридора проблесна приканващо, но те свиха през отворената врата в средата на тунела и се озоваха в ателието на Бърн.

Жената спря на площадката, за да огледа просторното помещение няколко стъпала по-надолу. Строено малко по малко през годините, най-вече от самия Бърн, ателието представляваше съчетание от бетон, разчупени стъклени стени и варовик, с висок полегат таван, поддържан от стоманени греди. Стъклената стена в другия край на помещението бе леко издадена над езерото, което бе шест метра под равнището на пода.

Той забеляза, че Бека спира поглед върху Алис, която, знаейки реда, бе преместила табуретката си до стъклената стена и ги очакваше там.

Бека не каза нищо, докато пресичаха помещението, за да стигнат до дебелата мескитова дъска, която служеше за масичка. Имаше няколко кресла и канапе.

— Това е Алис — каза Бърн.

Алис се усмихна. Бека Хейбър кимна замислено.

Бърн й предложи да седне на канапето, но тя предпочете едно от креслата. Седна с плътно долепени един до друг крака, обути в сандали, придържайки кутията на коленете си. Погледна Алис.

— Работата е… хммм, от доста личен характер — промълви тя.

Той кимна.

— Знам, но няма проблем. Тя няма да разбере какво говорите.

Бека Хейбър се взря в Бърн.

— Глуха ли е?

— Не…

— О, китайка значи.

— Да, китайка, но семейството й е дошло в Съединените щати поколения преди моето. Няма да ви разбере, защото има мозъчно увреждане. Получи го след злополука с водни ски преди около година.

— Какво означава „няма да разбере“?

— Сложно е. Мозъчните увреждания са странно нещо. Прекъсване на когнитивните връзки или нещо подобно.

— Прекъсване на когнитивните връзки?

Бърн се бе надявал, че тя просто ще приеме факта и ще преминат към работата. Но реакцията й бе същата, която той забелязваше у всички, на които обясняваше състоянието на Алис: недоумение и куп въпроси.

— Най-общо казано, тя не разпознава и не разбира смисъла на думите — отговори той.

През последните години си бе подготвил една подробна и една кратка версия на това обяснение. Сега щеше да предложи кратката.

— Макар да не разбира смисъла на думите, които чува, тя говори гладко. Искам да кажа, с нея може да се води разговор. Спира, когато трябва, за да те изслуша. После говори тя. Дори си служи правилно с интонацията. Но нищо не се получава. Няма никакъв смисъл. Най-странното е, че си мисли, че разбира разговора. Така я караме.

Бека отново погледна Алис, която също се взираше в нея с птиче любопитство, без да чувства неудобство.

— Коя е… Коя е тя?

— Дъщеря на стари приятели. Всъщност аз съм неин кръстник. — Той придърпа едно кресло и седна от другата страна на масичката. — Успокоява се, като ме гледа как рисувам, а и открихме, че това оказва известен терапевтичен ефект върху нея. Майка й я води тук по два-три пъти седмично, за да ме наблюдава, докато работя. През това време пазарува и гледа да си свърши някоя работа.

— Не ви ли пречи?

— Никак. Говорим, слушаме музика…

— И тя не казва нищо смислено?

— Не.

Алис продължаваше да наблюдава Бека Хейбър втренчено, като полюшваше крак и правеше балони с дъвката си.

Сякаш за нея жената бе никакъв непознат предмет и тя се опитваше да открие предназначението му. Това съвсем не подейства успокояващо на Бека Хейбър, която и бездруго вече се чувстваше малко напрегната.

— Да видим какво носите — каза Бърн.