Дейвид Линдзи
Лицето на убиеца (24)

24

Взеха такси до „Пассо де ла Реформа“, а оттам — друго до едно кафене на модното „Авенида Масарик“ в Поланко. През целия път Сузана мълчаливо гледаше през прозореца на колата. Поръчаха си кафе и седнаха на малка маса в ъгъла. Сузана веднага заговори:

— Това, което направих, беше малко извън правилата — обясни тя, имайки предвид посещението при Кевърн. — Току-що преместиха щаба на операцията на ново място и така рискувах да го разкрия. Кевърн беше направо бесен.

Лицето й беше уморено и сериозно.

— Но се налагаше да свърша две неща. Първо, да разбера каква е работата с този Минго. Изненада ме това, което каза Лекс, но всъщност не знаех какво да очаквам. И второ, исках вие двамата да се срещнете.

— Нямаше ли да се срещнем, ако не бях дошъл с теб?

— Вероятно не. Той би предпочел да стои далеч от теб. Отношенията между Лекс и Джуд се основаваха на взаимното уважение. Не бяха приятели. Никой от тях нямаше приятели. Имаха информатори, източници, обекти, агенти, началници, подчинени, любовници, но не и приятели. Въпреки това той преживя тежко смъртта на Джуд. Особено заради работата, която трябваше да свърши. Или си мислеше, че трябва да свърши.

Разказа му за смъртта на Джуд, за видеозаписа на Агенцията за федерално разследване, за случилото се с останалите членове на групата, за това как са намерили тялото на Джуд, за плана на Кевърн да използва Бърн като негов двойник, за замисъла му да си послужи с черепа на Джуд, за да го привлече в играта, и за това как е започнал осъществяването на плана си, преди да е получил разрешение от тесния кръг хора, дали ход на цялата операция.

Всичко това бе разказано с тих и спокоен тон, важността на думите бе смекчена от нейното овладяно държание, така че смисълът им следваше разказа с известно закъснение. Когато свърши, Бърн бе смаян от дързостта на действията на Кевърн. И от плашещото безразсъдство на онова, в което се бе забъркал. Чувстваше се като човек, съборен на земята от внезапен удар в главата, но въпреки това се опитваше да събере мислите си. Сузана мълчеше и чакаше реакцията му.

— Един въпрос — каза той. — Мондрагон ще използва ли снимките, ако откажа да върша това? Онези хора ще му позволят ли да съсипе момичето?

— Не, няма да го направят. Но в същото време не могат и да оставят Байда да прави каквото си иска. Правят избор. Създават верига.

— Верига?

— Създават верига между себе си и теб. Всяка нова брънка те отдалечава от тях и тъй като всяка брънка е самостоятелно звено, реалният контрол, който могат законно да осъществяват върху нея, намалява. Отговорността им — също. Колкото повече брънки, толкова по-лесно е за тях да отричат.

— Да, но когато Вашингтон дръпне своя край на веригата, другият започва да дрънчи.

Тя не отговори. Бърн я гледаше изпитателно.

— Защо ми казваш всичко това?

— Въпросът е личен. Казах ти и преди, казах го и на Кевърн — в тази операция ние сме неразделно свързани. Налага се да поемем отговорност един за друг, а за да стане това, ти трябва да придобиеш максимално пълна представа за нещата. Въпрос на оцеляване.

Да, помисли си Бърн, току-що разбрал колко трудно е дори за Сузана да получи пълна представа за нещата. Спомни си изненадата, изписана на лицето й, когато разбра за Джуд и Минго.

Господи. Каква каша от емоции! Беше уплашен. Изпитваше неудържимо любопитство към нещата от живота на Джуд. Ужасяваше се при мисълта, че снимките на Алис ще излязат на бял свят и че Дана и Фил никога, при никакви обстоятелства, няма да могат да го погледнат в очите, както преди.

Но нямаше връщане назад. Да, беше приел да участва в играта, така естествено, както приемаше падането на нощта, хода на времето и неизбежността на смъртта.

 

 

Следобед Бърн продължи да чете файловете. Пренесе лаптопа на дивана в ателието и потъна в морето от информация. Когато имаше въпрос, заедно със Сузана изясняваха всяка подробност. И двамата бяха твърдо решени Бърн да усвои колкото се може повече информация за краткото време, с което разполагаха.

Стигнаха до Гази Байда.

— Може би главното при него е, че не е типичният терорист на Хизбула — каза Сузана. — Първо, той не е сърдит млад човек. Роден е през хиляда деветстотин петдесет и четвърта в Бейрут, единствено дете на родители, чиито биографии като че започват с раждането на сина им. Не знаем нито откъде са, нито нещо за произхода им. Баща му бил търговец на платове и когато Гази бил на осем години, семейството емигрира в Мексико Сити, където вече има голяма ливанска общност. Там Гази учи в частни американски училища и усвоява добре английски и испански. Когато идва време да следва, постъпва в Тексаския университет в Остин. Там си прекарва добре. Харесва му свободният живот на заможен студент. Атмосферата в университета му допада. Спорт, събирания… Дори членство в братство. Жени. Бил приятен и чаровен. Накратко, отживял си.

По-нататък Сузана описа завършването му, неохотното му връщане в Мексико, разрива между него и баща му след почти цяла година в семейния бизнес, безразсъдното му връщане в Бейрут, когато страната се разкъсва от гражданска война. Там сякаш пропада в черна дупка. През следващите десет години информацията за него е оскъдна: войната го е политизирала, влюбва се в Рима Хани, млада ливанка от богато бейрутско семейство, която е завършила Сорбоната, и през април 1981 г. се оженва за нея.

През септември 1982 г. части на Ливанския християнски фронт нахлуват в палестинските бежански лагери Сабра и Шатила и избиват около осемстотин цивилни. Израелските части, отговарящи за сигурността на лагерите, стоят настрана, без да се намесват. Рима, която работи в лагерите като медицинска сестра доброволка, е убита.

— Когато Гази се появява отново, той е най-добрият инициатор на операциите на Хизбула — обобщи Сузана и кимна към лаптопа. Там е целият списък с ужаси с неговата запазена марка: бомби, похищения, убийства в Близкия изток и Латинска Америка. Но след две хиляди и втора година радарите на разузнаването отново изгубват следите на Байда. Според слуховете той е в Латинска Америка. А освен слухове, разузнаването не разполага с нищо друго до разговора между него и Джуд в Сиудад дел Есте преди малко повече от два месеца.

Прекараха остатъка от деня и вечерта, проучвайки контрабандния канал на Джуд от Гватемала до Хюстън. Имена. Имена. Имена. Места. Места. Места. Пароли. Контакти. На кого и за какво е плащал.

На сутринта започнаха с бележките на Джуд за срещата с Мазен Сабела и Гази Байда. Имена. Места. Впечатления. Сузана му разкри подробности, които Джуд бе споделил с нея по време на дългите им разтвори — предчувствия и догадки, които остават извън официалните доклади. Не факти — просто впечатления, начинът, по който се е чувствал Джуд при третата среща, когато за пръв път разбрал, че човекът, с когото е разговарял на първи те две, е бил самият Байда; мнението му за пластичната операция на Байда, как тя е променила вида, а може би и характера му.

Късно следобед на втория ден Бърн започна да схваща начина, по който брат му е подреждал късчетата на мозайката. Слънчевите лъчи проникваха през прозорците на ателието под остър ъгъл, докосвайки върховете на дърветата и високите сгради. Резкият контраст между светлина и сянка нямаше да трае дълго. След няколко минути лъчите щяха да се спуснат в най-гъстия слой на вездесъщия смог над града. Светлината щеше да отслабне, после щяха да се съберат облаци и да завали летният следобеден дъжд.

Бърн се бе схванал от дългото седене на канапето. Мускулите му имаха нужда от раздвижване. Тялото му копнееше да поплува в заливчето. Но съзнанието му бе наелектризирано — онова, което научаваше, създаваше мощна енергия, която го правеше неспокоен и напрегнат.

Приближи се до слънчевите прозорци и се загледа към парка. Прозорците бяха отворели и той почувства полъха на хладния следобеден ветрец, с който долиташе гукането на гълъби и от време на време звукът на детски гласове откъм парка. Облегна се на перваза, наслаждавайки се на странния екзотичен миг. Все едно че се намираше в Банкок или Самарканд.

— И Джуд стоеше така — обади се Сузана. — Точно като теб. На същото място.

Когато се обърна, тя се бе изправила и го гледаше като привидение от миналото.

— Ще пийна нещо — добави тя. — Ожаднях.

— Ще ти донеса — каза Бърн.

Приближи се до абаносовия шкаф и приготви питието точно както му бе показала първата вечер. Приготви питие и за себе си и й занесе чашата.

— Ако си права за този Минго — каза той, като пъхна едната си ръка в джоба, придържайки питието с другата, — то тогава мисля, че…

Мобилният телефон на Джуд звънна и ги стресна. Сузана остави чашата си и го взе.

— Да.

Колебливо мълчание отсреща.

Бърн се приближи до нея и тя извъртя телефона така, че да чува и той.

— Защо вие се обаждате на този телефон, сеньора?

— Кой е?

— Бих искал да говоря с Джуд.

— Не ме разбрахте. Трябва да знам кой се обажда.

Пауза.

— Предайте му, че съм Минго.

— Съжалявам, болен е. Може би утре.

— Дайте му телефона — каза Минго. — Нищо, че е болен. Важно е.

— Трябва да…

Изведнъж Бърн грабна телефона от ръцете й. Тя зяпна от изненада.

— Минго. — Инстинктът му подсказваше да говори спокойно. Много спокойно. — Джуд е.

Извърна очи към Сузана. Тя го гледаше така, сякаш я бе прострелял.

— Джуд? За бога, човече, мислехме, че си мъртъв. Не мога да повярвам. Къде беше, по дяволите?

— Кой мислеше, че съм мъртъв?

— Всички. Ти добре ли си?

— Добре съм.

Отсреща настъпи мълчание. Бърн си представи лицето на човека, присвивайки очи в усилието да разбере какво го очаква, докато чувстваше как подозрението на другия гасне.

— Мислехме, че наркодилърите са те очистили.

— Извадих късмет.

— Вярно.

— Щеше да казваш нещо важно.

Пауза.

— Този телефон още ли е сигурен?

— Да, чист е.

— Става дума за Байда. Трябва да говоря с теб.

— Добре.

— На същото място, нали?

— Не. Вече не. Слушай, обади ми се пак след петнайсет минути.

— Bueno.