Дейвид Линдзи
Лицето на убиеца (39)

39

Наричаха „болница“ мръсната сграда на тъмната уличка в забравеното от бога предградие близо до летище „Бенито Хуарес“. Беше любимото място за разпити на хората на Кито, защото вечер всички тук се прибираха по домовете си и заключваха вратите, за да се предпазят от случващото се в мрака. В късните часове на нощта безличната уличка, която винаги миришеше на пушек един бог знае откъде и над която непрекъснато трещяха нисколетящи реактивни самолети, бълващи газовете от изразходваното гориво върху плоските покриви на къщите в предградието, се превръщаше в пустош.

Като зави на тясното кръстовище на три улици, шофьорът на Мондрагон отби до бордюра под полуизсъхнало дърво и спря, без да изключва мотора. Мондрагон се взря през маската си в мрачния лабиринт от бордеи, простиращи се в тъмнината във всички посоки, после в мъждукащите жълтеникави светлинни от прозорците на сградата отсреща. Отгоре прелетя самолет с продължително свистене и оглушителен рев, от който оголената плът в предната част на главата му болезнено запулсира.

Когато самолетът отмина, Мондрагон отвори вратата, слезе от колата, пресече улицата и застана пред неосветения вход. Един от гардовете на Кито го посрещна и мълчаливо го поведе през коридор, задръстен от празни газови бутилки, електрически кабели, смачкани пластмасови бутилки и купища бракувани автомобилни акумулатори сред локви от изтеклата по мръсния под киселина.

Влязоха в празна стая, където Кито и още няколко души стояха, пушеха и пиеха бира. Бяха потни. Почиваха си. От тавана висеше гола крушка, засенчена с увит на фуния вестник. Проникващата през пожълтялата хартия светлина едва пробиваше през слоевете цигарен дим, надвиснал в застоялия въздух.

Кито и Мондрагон се отделиха и минаха в друга стая. Хората на Кито бяха добре обучени и не обърнаха на Мондрагон никакво внимание, сякаш бе невидим. Излязоха навън, после тръгнаха по друг коридор. От двете му страни имаше по две стаи с открехнати врати. Светлината в стаите, макар и слаба, бе достатъчна, за да види Мондрагон, че в тях има хора.

— Намерихме момичето в дома на Доминго Хуерта — докладва Кито.

Вратовръзката му бе изкривена на една страна, а лицето му — угрижено и делово.

— Какво, по дяволите, е направил тоя?

— Джуд раздал на момичетата на Хуерта копия от своите рисунки на Байда и ги помолил да ги показват и разпитват дали някой не го е виждал. Момичетата започнали със семейните си познанства, между които и доста известни фамилии…

— Де Леон, Карбалидо, Мармол, Зубието… — всички, с които ходехме на училище.

Кито кимна.

— После дал листчето хартия на Бърн.

Кито отново кимна.

— На листчето пишело: Естел де Леон Ферес.

Принудиха се да млъкнат, защото друг самолет набираше скорост по пистата с оглушителен грохот, от който косата им затрепери. Сякаш никога нямаше да свърши. Кито дръпна за последен път от цигарата си и я запрати в стената. Мондрагон пристъпи в коридора и надникна през една от открехнатите врати. В стаята разпитваха момичето, което бяха намерили в дома на Минго. Видя, че голите й крака и рамене са завързани за дървен стол с права облегалка. Главата й бе отметната назад. Изглеждаше в безсъзнание. Дългата й тъмна коса се стелеше върху облегалката на стола. Около нея с пикел в ръце и наведена глава крачеше някакъв тип, който си говореше сам.

Когато тътенът утихна, Кито запали друга цигара, а Мондрагон надзърна в стаята, от която бяха дошли преди малко. Мъжете разговаряха. Един от тях потупваше крака си с бирена бутилка, мушнал средния си пръст в гърлото й.

Мондрагон знаеше какво се е случило с момичето. Някои неща бяха неизбежни при разпита на жена.

— Естел? — попита Мондрагон.

Кито посочи с цигарата си към другата стая.

Мондрагон се приближи и надникна през полуотворената врата. Не беше виждал Естел от шест-седем години и не бе говорил с нея може би от десет. Беше красива както винаги. Годините не бяха я променили.

Седеше на дървена пейка в средата на голото помещение. Над главата й, малко настрани, висеше друга мръсна крушка, също покрита с пожълтял вестник. Беше облечена в тъмна памучна рокля с колан на кръста. Тесните ръкави бяха дръпнати леко нагоре над китките й. Тъмната й коса не беше дълга, сякаш бе решила, че на жена на нейната възраст не й отива да се перчи с прелъстително падащи по раменете къдрици, но прическата й беше стилна. Косата покрай ушите бе дръпната назад, подчертавайки прошарените слепоочия. Седеше с допрени крака, леко извити настрани, с кръстосани глезени и скръстени в скута ръце.

Мондрагон сложи ръка на дръжката, отвори вратата и влезе, емоционално подготвен за реакцията й. Тя се обърна, когато той бе още в тъмното, и докато се приближаваше, изражението на лицето й се смени няколко пъти: любопитство, смайване, потрес, погнуса и накрая страх — промени, с които Мондрагон вече бе свикнал през последните две години.

Той взе единствения стол в стаята — ръждив хромиран кухненски стол със седалка и облегалка от вишневочервена изкуствена кожа — и го сложи пред нея, но извън осветеното пространство. После седна.

Тя го гледаше с ужасено удивление, което дори тактичността й не можеше да скрие.

Като кръстоса крака и после ръце в скута си, той я погледна и реши да промени гласа си за всеки случай, макар че вероятността да го познае бе нищожна.

— Знаеш ли защо си тук? — попита.

— Очевидно е, бях отвлечена — отговори тя със смесица от неувереност и дързост.

Мондрагон усещаше как жената събира смелост да го погледне право в очите, съзнателно противопоставяйки се на естествената погнуса, която чувстваше. Усети също така, че любопитството й я принуждава да се опита да разбере какво точно вижда пред себе си в сянката извън островчето светлина.

— Спомняш ли си, че миналата седмица, или по-миналата, една млада жена те е посетила и ти е показала рисунка на мъж, когото се опитва да намери?

— Да — отговори уверено тя.

— Позна ли човека от рисунката?

— Да.

— Кой е той?

Тя се поколеба.

— Защо?

— Не можеш да ми задаваш въпроси.

Знаеше точно какъв тон да използва и видя резултата в изненаданата й реакция — сякаш я бе зашлевил през лицето. Културата на насилието в Мексико Сити бе такава, че за хора като него не беше трудно да сплаши някого. Хората започваха да си мислят, че късметът ги е изоставил и че са попаднали в гротескния свят на прочутата с жестокостта си градска престъпност.

— Кой е той? — повтори Мондрагон.

— Даниел Спота.

— И?

— Той е човекът, с когото се среща сестра ми Карлета.

— От колко време?

— Около година.

— Тук ли живее?

— Живее в Богота.

— Виждала ли си го? Разговаряла ли си с него?

— Три-четири пъти.

Мондрагон се загледа в нея. Дали наистина се е срещала с Байда с новото му лице и не е доловила нещо познато у него? Дали наистина се е заблудила? Дали не го прикрива? Дали няма да познае и него? Не, няма причина. Байда смята, че Мондрагон е мъртъв, тъй че ако тя наистина му помага, няма причина да се сеща за Мондрагон. Миналото си е минало, вече го няма и никога няма да се върне. Никога.

— Трябва да говоря с този Спота — каза Мондрагон. — Как мога да се свържа с него?

— Не знам. Той се вижда със сестра ми, когато идва в града. Това е всичко, което мога да кажа. Наистина не знам — завърши с нотка на протест тя.

— Кой е адресът на сестра ти?

Естел го гледаше с широко отворени очи. Преглътна. Мондрагон виждаше как обмисля вариантите. Ако е напълно невинна, би предала Спота незабавно, стига да можеше. Ако не е, ще започне да увърта.

— Трябва спешно да се срещна със Спота — повтори Мондрагон.

Горделивата Естел де Леон Ферес неочаквано се смути и не бе в състояние да изрече и дума.

— Аха, ливанците държат един на друг, нали, Естел?

Въпреки страха очите й изведнъж се присвиха.

— Да — продължи Мондрагон. — Знам всичко за ливанците. Ще ми помогнеш ли?

Тя го гледаше втренчено, неспособна да реши как да постъпи.

— Ще повикам хората си тук, ще ги накарам да те съблекат и да ти се изредят — каза той. После ще ги накарам да доведат Карлета тук и също да й се изредят. После ще доведат тук и малката ти сестра, Хуана. А, да, разбира се — добави той, забелязвайки учудването й, — и за нея знам. Знам още много неща. Както и да е, рано или късно една от вас ще ми каже как да намеря сеньор… Спота.

Той се изправи и тръгна към вратата, заобикаляйки осветеното петно. Естел го последва с поглед. Изведнъж тя също се изправи.

— Чакайте — каза жената, мачкайки ръце. — Какво… Как да съм сигурна, че ще ни защитите?

— Да ви защитя?

— Трябва да ми обещаете, че няма да ме издадете.

Той се обърна към нея и направи крачка напред.

— Тук съм, за да получа информация, Естел, не за да предлагам защита или да давам обещания. Ще ми дадеш каквото искам. Оттам нататък не ми пука какво ще се случи с теб.

Тя го погледна, ужасена от грубостта му и безнадеждността на положението си.

Той излезе от стаята, оставяйки я сама под злокобната светлина.