Лусинда Райли
Орхидеената къща (9)

8

На следващия ден синоптичните прогнози вещаеха сняг. Джулия реши да не обръща внимание на предупрежденията — трябваше да излезе от вилата — и веднага след обяд потегли към Саутуолд и бунгалото на баба си.

Включи радиото, за да разсее тишината, и мигновено разпозна натрапчивите тонове — средната част на „Втори концерт за пиано“ от Рахманинов. Изключи го със замах. Имаше някои неща, които, дори след просветлението й от изминалите няколко дни, бяха нетърпими. Невинният въпрос на Ани я беше покъртил издъно. Прибирайки се вкъщи, бе ридала цели два часа.

Именно заради подобни реакции се беше крила толкова дълго време; самотата беше за предпочитане пред срещата със свят, пълен с картини, миризми и хора, които, макар и добронамерени, с думите и действията си постоянно щяха да я подсещат за трагедията.

До този момент бе живяла с убеждението, че не е способна да го понесе — че коментари като вчерашния щяха да я пречупят. Но сблъсъкът с болката беше следващата стъпка по пътя към изцелението. Емоциите й рано или късно щяха да се поуталожат и лека-полека щеше да намери сили да се изправи пред картините и звуците на външния свят и спомените, които й носеха. И това, като всичко останало, беше дълъг процес. Не можеше да очаква реабилитацията й да отнеме ден-два.

Наближавайки покрайнините на Саутуолд, Джулия проумя, че дори това й достижение — отдалечаването на цели сто километра от укритието на вилата — беше свидетелство за същественото й подобрение през изминалите няколко дни. Знаеше, че срещата с баба й няма да е болезнена. Напротив — щеше да прескочи последните няколко години от живота си и да се завърне във време, носещо единствено приятни спомени. Предстоеше й да навлезе в „безопасна“ територия и действително нямаше търпение да види отново Елзи.

Погледна бележката с насоките за пътя до баба й. Свърна по опасана с дървета глуха уличка, а след това и по входната алея на безупречно поддържано бунгало.

Взе чантата си, където носеше дневника от Чанги и отиде да позвъни на входната врата. Звънецът изсвири електронна мелодийка с тенекиено звучене и до няколко секунди баба й изникна на входа с отворени обятия.

— Джулия!

Елзи я притисна към едрата си гръд, ухаеща на старинен парфюм „Блутрас“ и талк.

— Дай да те огледам. — Хвана я за раменете и отстъпи, а после плесна доволно с ръце. — Божичко! Ама че красавица си ми станала! — възкликна старицата. — Напомняш ми на майка ти на тази възраст. Хайде влизай, гълъбче, влизай.

Джулия последва Елзи. Бунгалото беше мъничко, но спретнато и светещо от чистота. Баба й я въведе в малка всекидневна, обзаведена с розова холна гарнитура от диван и два фотьойла, скупчени край газова камина.

— Дай сега палтото и иди да се постоплиш край огъня, докато приготвя нещичко горещо за пийване. Кафе или чай?

— Чаша чай ще ми се отрази прекрасно, благодаря, бабо — отвърна Джулия.

— Имаш я. Освен това съм ти опекла от любимите кифлички — каза Елзи с преценителен поглед. — Май ще ти дойде добре малко бабино охранване.

Джулия се усмихна.

— Права си. Добре ще ми дойде.

Елзи влезе в кухнята и включи електрическия чайник. Джулия се отпусна във фотьойла и с радост потъна в познатото чувство на защитеност, което баба й винаги й бе вдъхвала.

— И така — подхвана Елзи, като се върна от кухнята и остави отрупания поднос на масичката за кафе, — как е прославената ми внучка?

— Добре съм, бабо. И много се радвам да те видя. Съжалявам, че не съм ти идвала на гости досега. Напоследък не излизам често.

— Много преживя, гълъбче, но си знаех, че като се почувстваш готова, ще ме навестиш — потупа я състрадателно по ръката Елзи. — Ето, полага ти се повечко захар в чая. Заприличала си на дядо си, когато се върна от войната; същински скелет беше станал клетият. Заповядай. — Подаде чашата на Джулия, а после се зае да маже щедро с масло и конфитюр няколко кифлички. — Това е специалният ми домашен конфитюр от сини сливи. Помниш ли колко го обичаше? Смогнах да отгледам една овошка в оная малка кръпка под небето, дето минава за градина по тоя край. — Елзи посочи към скромната ливадка отвъд прозореца — и ражда като луда.

Джулия се вгледа в искрящите очи на баба си. Каквито и очаквания да бе имала за напредналата й възраст, Елзи просто не отговаряше на тях. Навярно когато в очите на младите някой е „стар“ поначало, процесът на стареене не е толкова забележим. Джулия си отхапа от кифличката и се наслади на така познатия вкус.

Елзи я наблюдаваше одобрително.

— Не съм забравила как се правят, нали? Обзалагам се, че по-вкусни кифлички не си опитвала, колкото и френски деликатеси да си изяла.

Джулия се изкиска.

— Не, бабо, не си забравила. — Забеляза, че Елзи се загледа навъсено по нещо върху главата й.

— Личи си, че не се храниш нормално, госпожичке. Косата ти е загубила всичкия си блясък. — Елзи се пресегна, взе един кичур и разтърка краищата му между пръстите си. — Суха е като слама. Трябва ти една добра подстрижка и цяло кило балсам. Както и малко качествена храна в стомаха — изкудкудяка тя. — Все това им разправям на моите клиентки; каквото слагате в устата, отива на главата.

Джулия я загледа изумено.

— „Клиентките ти“? Фризьорка ли си станала?

— Да — потвърди доволно тя. — Е, фризирам в старческия дом и то само в четвъртък сутрин, пък и на тамошните дами не им е останала кой знае колко коса — изкиска се Елзи, — ама много ми харесва. Най-накрая подхванах кариерата, за която винаги съм си мечтала!

— Още ли пазиш всичките си перуки? — поинтересува се Джулия.

— Не, не ми трябват, откакто имам възможност да работя с истинска коса. — Елзи впери поглед в нея. — Сигурно сте ме мислили за изперкала, както с часове се суетях покрай тях, но все пак бяха по-добре от нищо. Открай време с това съм искала да се занимавам — въздъхна Елзи, — пък и много ме биваше. Господарката все ме караше да й правя прически, че обслужвах даже и гостенките й в „Уортън Парк“. Ех, как само ни завърта животът, а?

— Да, така е, бабо. А иначе как се чувстваш?

— Както виждаш — Елзи посочи с поглед едрия си ханш, — все още се възползвам от собствените си готварски умения. Е, напоследък е малко по-трудно, понеже изхранвам само себе си. Пралеля ти почина в началото на миналата година, та вече самичка кръстосвам из къщата.

— Много ми стана тъжно, като чух, бабо. — Джулия довърши кифличката и си взе втора от чинията.

— Поне не страда. Една нощ просто заспа и не се събуди. И аз така бих избрала да си отида, като ми дойде времето — заяви Елзи жизнерадостно, както старите хора обикновено говореха за смъртта. — Завеща ми бунгалото, понеже си нямаше нейни деца. Тези съвременни постройки са толкова по-удобни от сбутаните, влажни колиби, в каквито цял живот съм живяла. Тук винаги е топличко и има гореща вода, когато и да ми се прииска да си взема вана, пък и клозетът работи както си му е редът.

— Наистина е много уютно — съгласи се вежливо Джулия. — А не ти ли е самотно понякога?

— Никак даже! Все търча насам-натам. Ходя да правя прически, а и ден не минава, без да се отчета в някой от клубовете, в които членувам, или да погостувам на някоя приятелка. Толкова бяхме отцепени от света в „Уортън“, Джулия; само с работниците можехме да другаруваме. А тук си имам цял град пенсионери!

— Радвам се да те намеря толкова щастлива, бабо — каза Джулия. — Може ли да се каже тогава, че животът в „Уортън Парк“ не ти липсва?

Лицето на Елзи помръкна.

— Не би било съвсем вярно, гълъбче, понеже дядо ти ми липсва страхотно. Иначе не, животът там не ми липсва. Не забравяй, че съм започнала служба в голямата къща на четиринайсет; ставала съм в пет сутринта, лягала съм най-рано в полунощ, и то ако не е имало прием или гости. Над петдесет години от живота си съм прекарала в къртовски труд. — Тя поклати глава. — Така че, Джулия, повярвай ми, чедо, харесва ми да съм пенсионерка. Е, вече изяснихме, че аз се радвам на здраве и щастие, кажи сега как са баща ти и сестричката?

— Както винаги — отвърна Джулия. — Татко продължава да се преработва и дори му предстои пътуване до другия край на света заради един изследователски проект. Алиша се е обградила с многолюдното си семейство, така че няма време да скучае.

— Досетих се, праща ми снимки от време навреме. Все ме кани на гости, ама само аз им липсвам. Пък и не мога да карам кола, а за влакове да не чуя. Може би някой ден, като намерят време, те ще ми дойдат на гости, както ти направи днес.

— Обещавам, че ще се постарая да те навестявам по-често оттук нататък. Нали се завърнах в родния край — добави Джулия.

— Тук си се преселила, така ли? За постоянно?

— Още не знам — въздъхна Джулия. — Предстои ми да взема някои важни решения, но непрекъснато ги отлагам.

— Знам, пиленце — погледна я с умиление Елзи, — знам, че е така. Кажи сега какво искаш да ме питаш?

— Да — опомни се тя. — Случайно да си чула, че продават имението „Уортън Парк“?

— Да, чух — каза равнодушно баба й.

— Кит Крофърд, наследникът, ще запази вътрешния двор и ще се нанесе в някогашната ви колиба.

Елзи отметна глава назад и от гърдите й зазвуча дълбок смях, който отекна в цялото й тяло, разтърсвайки го. Като се освести, избърса сълзите от очите си.

— Господарят Кит, многоуважаемият ни сър Кит, ще живее в порутената ни градинарска колиба? — Тя поклати глава недоумяващо. — О, Джулия, добре ме разсмя.

— Истина е — настоя Джулия. — Наложило му се да продаде имението, понеже било затънало в дългове, пък и ремонтът щял да струва скъпо. А какво й е на старата колиба? — добави с отбранителен тон.

— Може и така да е, но мисълта, че лорд Крофърд смята да се нанесе в старата ни съборетина направо ще ме спука от смях, казвам ти. — Елзи изрови носна кърпичка от ръкава си и се издуха.

— Извинявай, гълъбче — каза после, — хайде, доразкажи ми.

— Ами ето какво; когато водопроводчиците правили новата водна инсталация, се наложило да махнат подовите дъски. — Джулия бръкна в чантата си и извади дневника. — И намерили това.

Елзи впери поглед в него и Джулия моментално разбра, че баба й го е разпознала.

— Дневник е.

— Да — отвърна пестеливо Елзи.

— За преживяванията на военнопленник от затвора Чанги в Сингапур по време на войната.

— Знам какво има вътре, Джулия. — В очите й ненадейно изникнаха сълзи.

— О, бабо, много съжалявам. Не исках да те разстройвам. Няма да те карам да го четеш. Просто исках да потвърдиш, че е дело на дядо Бил. Живял е там, нали? В Далечния изток по време на войната? Напоследък се замислям, че някои от нещата, които ми разказваше в парниците, когато бях малка, навярно говорят за това. Макар че никога не ми е казвал къде и кога са се случили — побърза да добави, виждайки как пребледнява лицето на баба й.

Най-накрая Елзи кимна.

— Да, живял е там — пророни бавно.

— В Чанги?

Елзи кимна отново.

— Значи това е неговият дневник?

Мина малко време, преди Елзи да попита:

— Джулия, прочете ли го?

Тя поклати глава.

— Не, все се каня, но някак… — тя въздъхна. — Честно казано, се опасявах, че ще ме натъжи, а точно в момента, колкото и егоистично да звучи, изживявам предостатъчно тъга.

— Разбирам — кимна Елзи. Надигна се и отиде бавно до прозореца, отвъд който едри снежинки се сипеха по тревата на скромната градинка. Макар че едва минаваше четири следобед, небето вече се смрачаваше. Обърната с гръб към Джулия, Елзи пророни: — Времето бързо се влошава. Ще ми гостуваш ли тази нощ?

— Ами… — До онзи момент дори не й беше хрумвало, че може да остане у баба си. Погледна към снега и се замисли колко път я чака до дома, колко потискаща беше атмосферата в самотната й къща и как видимо бе посърнала Елзи. После кимна. — Да, ще ти гостувам.

Елзи се обърна към нея.

— Чудесно. А сега, Джулия, ще отида да ни приготвя вечеря. Размишлявам най-добре, докато работя. А имам нужда да помисля — добави почти на себе си. — Защо не погледаш малко телевизия през това време? — Посочи й дистанционното и излезе от стаята.

 

 

След четирийсет и пет минути, които Джулия прекара в гледане на глуповато съботно шоу на талантите, наслаждавайки се на програмата повече, отколкото смяташе за полагаемо, Елзи се върна във всекидневната с поднос в ръце.

— Наближава шест, а в съботите винаги си угаждам с по малко вермутче „Ноаи Прат“ — отбеляза тя и посочи чашката си. — Имам и червено вино, от една приятелка е. Не знам дали струва, но ако искаш, можеш да го опиташ.

— Защо не? — съгласи се Джулия, доволна да види, че цветът се е върнал в страните на Елзи.

— Овчарският пай е във фурната, така че сме готови за вечеря — кимна тя, подаде чаша с вино на Джулия и глътна от собственото си питие. — Освен това поумувах едно хубаво, докато кълцах продуктите, и вече съм по-добре.

— Много съжалявам, бабо, не исках да те огорчавам. Трябваше да се досетя, че ще ти стане тъжно. — Джулия отпи глътка вино. — Напоследък съм се вглъбила в собствените си несгоди, а е време да си спомня, че и околните имат чувства.

Елзи се пресегна и потупа ръката на Джулия.

— Естествено, че си се вглъбила. Много ти се струпа на главата. Чедо, и дума да не става. Пък и не си ме огорчила. Просто като видях ей онова — тя кимна с глава към дневника, — леко се стреснах, това е. Мислех си, че Бил го е хвърлил в огъня. Аз го карах, разправях му, че един ден все някой ще го намери и нищо хубаво няма да излезе от тая работа… — Погледът й се зарея в далечината.

Джулия изчака търпеливо баба й да продължи разказа си.

— Е… — съвзе се Елзи, — предполагам се чудиш за какво съм се умислила. Станалото — станало, Джулия. Дневникът е изскочил и са ти го дали вече. Нищо не ми пречи да те излъжа, а повярвай ми, и това ми мина през ума, ама не мисля, че е редно. Вече не.

— Бабо, умолявам те да ми кажеш. Ако е тайна, знаеш, че ще я опазя. Винаги съм можела да пазя тайни.

Елзи се усмихна, после погали бузата на внучка си.

— Знам, гълъбче, и знам, че няма да кажеш никому. Бедата е, че не е толкова просто. Става дума за една от онези тайни, семейните, дето разчуят ли се, доста хора пострадват.

Това възбуди още повече любопитството на Джулия.

— Вече почти няма кой да пострада — каза тя. — Останахме само с татко и Алиша.

— Да — умисли се Елзи, — но понякога такива тайни засягат повече от едно семейство, разбираш ли? Както и да е — кимна Елзи, — май е най-добре да подхванем историята отначало, пък да видим докъде ще ни отведе, какво ще кажеш?

Джулия кимна.

— Бабо, направи както сметнеш за добре. С удоволствие ще те изслушам.

Елзи също кимна.

— Предупреждавам те, може и да ми отнеме малко време да си припомня, но и тъй да е, историята започва с моя милост, по времето, когато се учех да слугувам на лейди Крофърд в голямата къща, през 1939-а. О — плесна с ръце Елзи, — нямаше да познаеш „Уортън“, Джулия. Имението кипеше от живот. Семейство Крофърд имаха много приятели и организираха партита почти всеки уикенд през ловния сезон. Веднъж им гостуваха приятели от Лондон и ми повериха грижите за осемнайсетгодишната им дъщеря, девойче на име Оливия Дрю-Норис. Тя беше първата ми „лейди“. — Очите на Елзи се озариха от спомени. — О, Джулия, до сетния си час няма да забравя момента, в който влязох в стаята, кръстена Магнолия, и видях лейди Оливия за пръв път…