Лусинда Райли
Орхидеената къща (51)

50

Малко след дванайсет и половина Джулия видя колата на Макс и Алиша да се задава по алеята. Тя отвори тежката входна врата и се спусна надолу по стълбището да ги посрещне.

Децата се струпаха край нея във фоайето, възхищавайки се на глас от внушителните размери на новото й жилище. Джулия преведе всички през къщата, поканвайки ги на терасата, където ги очакваше Елзи. Лицето на старицата се озари от радост, когато правнуците й се скупчиха край нея. Кит дойде с бутилка шампанско и Джулия го запозна с децата, а сърцето й се изпълни с топлина, като видя колко лесно завърза разговор с тях.

След малко Джулия ги остави да си бърборят на терасата и отиде да наглежда говеждото. Алиша я последва в кухнята.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита тя.

— Да, наглеждай морковите и ми кажи, като са готови — каза Джулия, поливайки с още малко зехтин печените картофи. — Напълно безнадеждна съм със зеленчуците.

Алиша извади едно морковче с вилица и го пъхна в устата си.

— Идеални са. Ще изключа котлона. Странно ми е да те видя в кухнята — коментира тя, сваляйки тенджерата от печката.

— Преди все не намирах време, но се уча с удоволствие. Кит ме посвещава в тайните на готварството.

Алиша скръсти ръце и загледа сестра си.

— Знаеш ли, все още нямам представа как се събрахте двамата. Мисля си аз, че вече си заминала за Франция, а две седмици по-късно те срещам в Холт и за моя изненада Кит Крофърд е преметнал любовно ръка през раменете ти. — Тонът на гласа й беше леко хаплив. — Можеше да ми споделиш.

— Да — отвърна гузно Джулия, — трябваше. Съжалявам. Просто… ами, не знаех какво точно да ти кажа. Трудно е да го обясня. Страхувах се да не сметнеш, че съм прибързала с решението си.

— И да изразя неодобрение?

— Откровено казано, да.

— Джулия, ако Кит те прави щастлива след ада, който преживя, защо, за бога, да възразявам? — тросна се Алиша. — Наистина ли смяташ, че бих те укорила за такова нещо?

— Не, просто… — Джулия поклати глава. — Може би исках да съм себична за момент, да запазя всичко за себе си, да видя как ще потръгнат нещата, преди да разглася за връзката ни.

— Предполагам бебето и, ъм, приятелката му вече не влизат в картинката?

— Алиша, точно затова си замълчах! — озъби й се Джулия. — Ани не му е „приятелка“ в този смисъл, а бебето й не е негово. Кит просто е помагал на стара позната, изпаднала в нужда, каквото и да разправят местните клюкари. Няма ли да се научат хората да не се бъркат в чужди работи? — добави сърдито тя.

— Джулия, за бога, Кит Крофърд е новият собственик на „Уортън Парк“, едно от най-внушителните имения в графството! Естествено, че местният благородник ще е тема на много разговори! Това важи и за теб, ако останеш с него, така че свиквай! И може би, ако ми беше доверила истинската версия на нещата, щях да загърбя поне част от слуховете. Но ти не благоволи. Понякога наистина се чудя за каква ме имаш. — Приятно розовите бузи на Алиша сега пламтяха от рядко срещан гняв. — И ако ми беше казала, щях да се радвам за теб, проумеех ли как стоят нещата. Мисля, че Кит е чудесен мъж и безумно влюбен в теб. Не много хора биха се грижили така за непозната болна жена. Още тогава осъзнах какво изпитва към теб.

— Наистина ли? — попита Джулия откровено учудена.

— Абсолютно. Усетих, че и ти го харесваш, но си прекалено уплашена и объркана, за да си го признаеш, което е напълно разбираемо.

— О. — Джулия пресуши чашата си, жегната от гузна съвест, задето беше подценила сестра си. — Както и да е, сега, когато вече знаеш всичко, може би ще се виждаме по-често — заяви тя помирително.

— Да, би било хубаво. Добре, да оставим тази тема. Ще идва ли татко? — попита Алиша. — Знам, че самолетът му е кацнал късно снощи.

— Май да, но не ми каза кога точно ще се появи. Настоя да не забавям обяда заради него. Струва ми се, че много иска да види Елзи.

— Казала ли си му за двама ви с Кит? — попита Алиша.

— Не. Знаеш го какъв е, особено след някое от изследователските му пътешествия; главата му още е пълна с флора и фауна. Изобщо нямаше да възприеме информацията.

— А как се чувства Елзи? — попита Алиша, докато Джулия бъркаше соса за печеното месо. — Доразказа ли ти историята си?

— Ами не — отвърна предпазливо Джулия, съобразявайки се с молбата на баба си. — Сигурна съм, че ще го направи, но просто снощи беше много уморена. Така — каза Джулия, като извади плешката от фурната, — мисля, че говеждото е готово, хм? Ще извикаш ли Кит да го нареже?

Джордж пристигна в имението с приятен слънчев загар и здрав вид, когато вече бяха преполовили плешката. Джулия му сервира и докато се хранеше, Джордж разказа на цялата маса за новите си открития на островите Галапагос. Като приключиха с обяда, помогна на Джулия да отнесе чиниите в кухнята.

— Скъпа — подхвана той, оставяйки мръсните съдове на плота до мивката, — изглеждаш като съвсем различен човек. Или по-скоро като старата Джулия. Предполагам онзи твой красавец е отговорен за промяната?

— Кит определено ми помага много — съгласи се свенливо Джулия. — Чувствам се… значително по-добре.

— Е — каза Джордж, — нямах особена възможност да поговоря с него, но ми се струва свестен. Има ли нещо като съдомиялна, спотаена в някой ъгъл на кухнята ти?

— Не. Няма да намериш толкова съвременни уреди в тази къща — усмихна се широко Джулия. — Така че запретвам ръкави след хранене. Тук живеем като през петдесетте, татко. Не че имам нещо против. Старото имение е толкова красиво.

— Наистина е така — съгласи се Джордж, — и да си призная, е доста странно собствената ми дъщеря да ме посрещне на прага на „Уортън Парк“ и цялото ми семейство отново да се събере на негова земя. — Той запуши мивката с тапа и пусна водата.

— Не се занимавай сега, татко, ще ги измия по-късно. Би ли изнесъл целувчената торта и малините на терасата? — посочи тя към кухненската маса. — Опасявам се, че е купешка. Новопридобитият ми талант все още не се простира до сладкарските изкушения.

Джордж взе десерта и се запъти към вратата, после спря и се обърна.

— Е, значи с Кит живеете заедно в „Уортън Парк“, но да разбирам ли, че е за постоянно?

— Кой знае? Както ти самият ме посъветва, татко, живея ден за ден.

— Добро момиче, добро момиче — отвърна той. — Радвам се за теб, скъпа, наистина.

След обяд Кит събра момчетата за игра на футбол, а Джулия поведе женското съсловие на обиколка из къщата — план, който беше замислила предварително, за да останат Джордж и Елзи насаме.

— Божичко — изсвирука Алиша, докато се разхождаха по дългите коридори на горния етаж, отваряйки вратите на стая след стая. — Голям ремонт ви чака. Цялата къща плаче за обновяване.

— Е, на мен пък ми харесва такава — каза отбранително Джулия.

Като се върнаха на долния етаж, Джулия направи кафе и Алиша занесе подноса на терасата. Завари Елзи да седи сама, наслаждавайки се на следобедното слънце със затворени очи.

— Къде е татко? — попита Алиша, като седна до баба си.

Елзи отвори бавно клепачи.

— Заръча да го извиня пред вас, но снощи поспал само няколко часа и искал да се прибере у дома, преди да е останал без сили да шофира. Каза, че щял да ви се обади по-късно.

— Горкичкият, сигурно е грохнал — отбеляза Алиша, без да подозира каква беше другата вероятна причина баща й да си тръгне така неочаквано. — Така, искаш ли едно кафе?

Когато дойде време Алиша и Макс да отведат домочадието си у дома за къпане и лягане, а Кит отскочи за малко до фермата, Джулия и Елзи седнаха на терасата да погледат залеза.

— Говорих с баща ти — подхвана накрая Елзи.

— Ясно.

— Трябва да разбереш, Джулия — въздъхна Елзи, — че тайните от миналото са като кутия с червеи. Отвориш ли я, гълъбчето ми, изпълзяват навън и запъплят във всевъзможни посоки.

— Сигурно ти е трудно, бабо, но съм ти благодарна, че ни разкри истината — отвърна сърдечно Джулия. — Някои от нещата, които винаги са ме глождили, вече започват да ми се просветляват. А като стана дума: Кит се питаше дали знаеш какво се е случило с Лидия. Преживяла ли е операцията и дали все още е жива?

— Е — провлачи Елзи, — май ще ти разкрия още една малка тайна. Нещо, което дори Бил не знаеше. Когато моят Бил ми каза как клетото момиче трябвало да му даде рожбата си, сърцето ми се сви за нея. Дядо ти спази обещанието си и писа на цветаря, неговият приятел, да уведоми Лидия, че Жасмин е на сигурно в „Уортън Парк“. Естествено не спомена, че малката живее с нас в колибата, вместо в голямата къща с баща си. След няколко седмици получихме писмо от Лидия, от което разбрахме, че е преживяла операцията и лека-полека се възстановява. Е — продължи Елзи, — реших, че ще се зарадва да види няколко снимки на Жасмин, затова й пратих. С течение на годините често си пишехме. Аз се представях за бавачката на Жасмин, за да не я разстройвам.

— Колко благородно от твоя страна — усмихна се Джулия.

— Нямам представа как изобщо си беше въобразила горката Лидия, че съпругата на Хари би приела извънбрачното му дете. Но ако й ставаше хубаво да мисли, че дъщеричката й ще се превърне в истинска дама, коя бях аз да разбивам илюзиите й? — Елзи потърка носа си. — Може би по онези горещи земи живеят другояче.

— Честно казано, мина ми през ума, че след като Оливия е загубила бебето си, вероятно е поискала да осинови майка ми — призна си Джулия.

— Как пък не! — каза Елзи с горчива гримаса. — Първо на първо, беше изключено да представи Жасмин като своя дъщеря; нима толкова бледа майка можеше да има смугло дете? Но по-същественото е, че за нищо на света нямаше да я признае за законно дете на Хари. Оливия знаеше, че съпругът й е влюбен в майката. Как да съществува с живото доказателство за тази любов пред очите си всеки божи ден? Нищо, че гнездото й си оставаше пусто.

— Права си — съгласи се Джулия. — Разбира се, че не би я приела. Продължавате ли да си пишете с Лидия, бабо?

— Не. Когато майка ти почина, спрях да поддържам връзка с нея. Сърце не ми даваше да й кажа. Както и двете с теб знаем, една майка никога не преодолява загубата на детето си… — Гласът на Елзи заглъхна. — И така, за да отговоря на въпроса ти, нямам представа дали Лидия е още жива.

— Ясно — отвърна тихо Джулия.

— Ех, боже — въздъхна Елзи. — Няма смисъл да си въобразяваме, че миналото си е минало: то живее и в настоящето, а като разкрих истината пред вас с Кит, изправих и баща ти пред важно решение. Дано не съм сбъркала.

— Е, каквото и да ни очаква, сигурна съм, че семейството ни е достатъчно силно, за да се справи.

Елзи се протегна към ръката на Джулия и я потупа.

— Да, гълъбчето ми, така е.