Лусинда Райли
Орхидеената къща (31)

30

На следващата сутрин, отпаднала и изтощена след безсънна нощ, Джулия слезе на долния етаж, за да изчака таксито и седна с чаша кафе пред вече угасналата, осеяна с пепел камина. Мозъкът й се беше вцепенил и не успяваше да възприеме думите на Кит от предишната нощ. А и беше й споделил толкова съкровени тайни…

Не. Джулия побърза да се възпре. Може би след завръщането си във Франция щеше да намери начин да разнищи ситуацията и да си изясни чувствата, които Кит пораждаше у нея, но сега не му беше моментът.

Просто не можеше да си позволи да обикне някого отново.

Като чу стъпки пред входната врата, Джулия стана и тръгна към нея, грабвайки пътническата си чанта, сигурна, че отвън я очаква таксиметровият шофьор. Оказа се обаче пощальонът. Тя остави чантата си и каза:

— Радвам се, че те засякох. Заминавам за Франция. Пренасочих пощата, колкото и скромна да беше; получавам главно сметки и обикновено… — гласът й заглъхна. Не разполагаше с енергията, необходима за вежлива раздумка.

— Ясно, госпожице Форестър, оттук нататък ще нося пощата ви в разпределителния офис и ще се погрижа да я получавате във Франция.

Той й подаде поредната сметка и един плик от кремавобяла веленова хартия, адресиран до нея с непознат й почерк.

— Благодаря — усмихна му се немощно тя.

— Bon voyage, госпожице Форестър.

Джулия затвори вратата, седна на дивана и отвори кремавия плик.

Летище „Хийтроу“

Чакалня на „Американ Еъруейс“

Понеделник, 16 май

 

Скъпа Джулия,

Прочети спешно!

Пише ти Ани. Срещали сме се веднъж, преди няколко седмици. Научих от Кит каква болка си преживяла. И той самият мина през тежък период. Разбира какво ти е и ще направи всичко по силите си да ти помогне, защото за пръв път от много години насам обиква жена. А влюби ли се Кит (повярвай ми, рядкост е!), никога няма да имаш повод за съмнение в него. Гарантирам ти, че е само твой!

Сега отпътувам към новия си живот, главно благодарение на Кит. Постъпи чудесно — беше до мен, когато всички останали ме отритваха. Истински добър човек е. Исках, преди да си тръгна, да му се отплатя за добрината. Както сама знаеш, животът е кратък. В наши дни всички умуваме твърде много и прекаляваме с анализите. Забрави размишленията, просто послушай сърцето си — аз така направих, бог да ми е на помощ, и никога досега не съм се чувствала по-щастлива!

Болката може да бъде излекувана единствено с любов. Имам чувството, че и двамата имате нужда от такова лекарство. Всички заслужаваме втори шанс.

С най-сърдечни пожелания,

Ани

Х

На вратата се почука. Джулия стана да отвори.

— Здравейте — каза сковано на шофьора, — ей сега излизам.

— Добре, госпожице, колата ми е малко по-нагоре по хълма, вляво. Опасявам се, че ще трябва да повървите. Паркирането е трудна работа тук.

— Благодаря.

Джулия направи един бърз оглед на къщата, за да се увери, че е изключила всички електрически уреди, после грабна пътническата си чанта и заключи вилата. Закрачи мудно по нанагорнището към таксито, което щеше да я отведе надалеч от Норфък… и Кит.

— Така, госпожице. Нека ви помогна с багажа. — Шофьорът й отвори вратата и пъхна чантата й в багажника. — Готова ли сте?

— Да.

— Чудесно. Ако имаме късмет, ще стигнем до летището за няколко часа. — Шофьорът потегли надолу по тесния път към пристанището. Джулия се загледа през прозореца, изпращайки с очи клатушкащите се лодки. Мястото пустееше, с изключение на една самотна фигура, седнала на пейка с изглед към морето…

— Спри! Извинете, ще може ли да отбиете за секунда? Аз… почакайте ме тук.

Джулия отвори вратата и се отправи към човека на пейката. С приближаването се увери, че не е сбъркала. Спря малко преди да стигне пейката, съзнавайки, че не я е усетил.

— Кит. Какво правиш тук?

Той се обърна и впери изненадан поглед в нея.

— О, мислех, че вече си заминала. Току-що се качих до вилата и видях, че те няма.

— Трябваше да изкача баира, за да стигна до таксито. Очевидно сме се разминали — обясни тя.

— Да — кимна Кит. — Значи потегляш?

— Да.

— Добре. Просто исках да ти кажа довиждане — сви рамене той. — И отново да ти се извиня за нетактичното ми поведение.

Джулия седна на пейката до него.

— Кит, моля те, напълно разбирам.

— Сигурна ли си?

— Да.

Кит заоглежда пръстите си.

— Добре. В интерес на истината, Джулия, не дойдох да ти кажа довиждане.

— Така ли?

— Така. — Той вдигна поглед към нея и й се усмихна вяло. — Всъщност възнамерявах да се просна пред краката ти и да ти се примоля да не заминаваш.

— О!

— Да. Бях си подготвил реч. Щях да те призова да ми дадеш втори шанс. Да ти кажа, че те обичам и че разбирам желанието ти да не прибързваме. Че съм готов на всичко поне да опитаме, защото знам със сигурност, че това чувство идва само веднъж — два пъти в живота. И ще умра от мъка, ако се откажа сега. Съзнавам, че звучи егоистично — добави той. — Още преди съмване взех решението да не се предавам току-така. Затова съм тук. Тъкмо оплаквах обичайния си лош късмет, сигурен, че съм те изпуснал. А се оказва, че не съм.

— Не. Май ти изпадна втори шанс, Кит — прошепна тя, почти на себе си.

— Да! Дявол да го вземе! Права си! Е… — Кит коленичи пред нея и взе ръцете й в своите, — приготви се, Джулия, умолявам те, не се връщай във Франция. Искам да останеш тук с мен. Обичам те най-сърдечно. И… съм напълно отчаян! — изкиска се тъжно той. — Дай ми още един шанс, моля те, и никога повече няма да те разочаровам, обещавам.

— О, боже, Кит… аз… — тя го погледна, мъчейки се да свика здравия си разум. Тогава си спомни думите на Ани за многото умуване и попита сърцето си какво иска то.

Накрая каза:

— Добре.

— Добре?

— Да, добре.

— Тоест ще останеш?

— Да, поне засега. Може би трябва да опитаме. Какво имаме за губене?

— О, боже мой! Сериозно ли говориш?!

— Повече от всякога.

— В такъв случай ще стана. Коленете ме заболяха жестоко.

Кит стана, придърпвайки Джулия в обятията си.

— Обещавам ти, миличка, ще се грижа за теб до гроб, ако ми позволиш.

— И аз за теб.

— Наистина ли? — Той вдигна брадичката й с пръсти, за да я погледне в очите. — Това ще е новост за мен — усмихна се той, целувайки нежно носа й. — Тоест ще се грижим един за друг?

— Да. Все пак страдаме от една и съща… несгода.

— Искаш да кажеш, че сме две сродни откачалки?

— Нещо такова — пророни тя, докато Кит обсипваше лицето й с целувки. Тя се отдръпна, забелязвайки, че таксиметровият шофьор се е облегнал на задницата на колата си и ги наблюдава със скръстени ръце.

— Най-добре отиди да вземеш пътническата ми чанта и кажи на Боб да си върви.

— Добре. А после, скъпа ми Джулия, ще те отведа у дома.

— И къде е „у дома“? — попита недоумяващо Джулия.

— „Уортън Парк“, разбира се. Където ти е мястото.