Лусинда Райли
Орхидеената къща (55)

54

Китното крайморско селце Жигаро беше кацнало на отсрещната страна на полуострова спрямо Сен Тропе. Тъй като попадаше в територията на природен резерват и се намираше на достатъчно отстояние от главния път, свързващ популярните курорти по Френската Ривиера, бе съумяло да съхрани старовремския си чар. Живописните му ресторантчета с маси на открито, които осейваха девствения плаж, бяха ревностно пазена от местните тайна.

Ксавиер влезе в „Ла Саламандр“, а Джулия го последва с печално изражение на лице, забелязвайки стъписания поглед на Шантал, собственичката, като видя възкръсналия й съпруг.

Ксавиер кимна утвърдително.

— Oui! Шантал, c’est moi!

Шантал покри устата си с ръка.

— Но… Mon Dieu! Не вярвам на очите си! Как е възможно?

Ксавиер отиде да я прегърне.

— Дълга история; някой ден ще ти я разкажа. За момента обаче ще те помоля да ни настаниш на обичайната ни маса и да ни донесеш кана розе, ако обичаш.

Когато Шантал отиде за виното, Джулия погледна Ксавиер през масата.

— Как ще отговаряш, когато хората те питат къде си бил? — проговори тя със студен глас.

— Просто ще им казвам истината — сви рамене Ксавиер. — Че от мъка съм решил да потъна вдън земя.

Джулия впери поглед в него. Една малка противна мисъл я бе глождила цяла сутрин. Трябваше да каже нещо.

— Надявам се съзнаваш, че това е манна небесна за медиите?

— Права си, мила ми Джулия. Voilà! — Ксавиер стовари длани върху масата. — Ще свикам пресконференция и ще дам шанс на лешоядите да ни покълват на воля, но и за последно. Да, това е решението! Ще се свържем с Олав и ще го помолим да уреди нещата.

Ксавиер беше като набрал пълна скорост влак. Джулия разбираше радостта и облекчението му от факта, че се завръщаше у дома след дълго изгнание, но просто не можеше да се настрои на негова вълна. Далеч не й беше до пресконференции — и шампанското, с което Шантал реши да ги почерпи. Мислите й бяха отдадени изцяло на горящото тяло на клетичкото й синче, останало само насред обгърнатата в яростни пламъци гора. Ксавиер като че ли засия, сещайки се в каква медийна сензация щеше да се превърне. Джулия беше забравила колко обичаше да се перчи.

— Моля те, Ксавиер, все още не съм в състояние да говоря пред медиите — призова го тя.

— Да, разбира се, права си. Извинявай, chérie. Май се опитвам да бягам, преди да съм проходил, така да се каже. Но как да не изпитам поне капчица щастие, когато съм тук и се взирам в красивите очи на съпругата ми? Santé — каза той и чукна чашата си в нейната.

— Аз не мога да… изпитвам щастие. Не и при положение че току-що научих истината за смъртта на Габриел.

Ксавиер се пресегна да хване ръката й и тя едвам се стърпя да не я отдръпне.

— Джулия, моля те, повярвай ми, беше ужасна злополука. И никога няма да си простя. Но наказвах и себе си, и теб достатъчно дълго време. Какво друго да направя? Кажи ми, Джулия, и ще го направя, кълна ти се.

— Нищо — съгласи се с въздишка тя. — Не можеш да направиш абсолютно нищо.

 

 

На следващата сутрин Джулия бе събудена от силно тропане по входната врата. Докато излезе със сънена походка във фоайето, Ксавиер вече беше отворил… на море от лица, камери и диктофони.

Светкавици проблеснаха в изуменото й лице и тя се втурна към убежището на всекидневната, молейки Ксавиер да затвори вратата. После, разтреперана и задъхана от шок, се стовари върху дивана. След известно време чу входната врата да се затваря и Ксавиер дойде да я намери.

— Отърва ли се от тях? — попита тя с отчаян глас.

— Chérie, съжалявам, че се случи толкова скоропостижно, но сама знаеш, че няма как да го предотвратим. Ти си знаменитост, а аз съм твой съпруг. Журналистите няма да ни оставят на мира, докато не съберат достатъчно материал. Така че колкото по-скоро им го дадем, толкова по-добре. Обещах им, че след половин час ще излезем да им дадем интервю. Така ще задоволим глада им.

— Но те сигурно искат да говорят с теб — простена Джулия. — Защо да излизам и аз?

Ксавиер я прегърна с една ръка.

— Сама знаеш, че ти ги интересуваш. Твоята снимка е ценен материал за първата страница на вестниците. Такава цена заплащат богатите и известните, n’est-ce pas? А сега отивам да си взема душ. — Той погледна вехтата й, избеляла тениска за спане. — Май и ти трябва да сториш същото.

Джулия го послуша и позволи на фотографите да я заснемат в обятията на съпруга й, впил любящо устни в нейните. Като я попитаха какво мисли за удивителното завръщане на Ксавиер, тя отвърна, че е много щастлива.

Нима можеше да им отговори другояче?

 

 

Малко след като интервюто беше приключило, мобилният й телефон иззвъня.

— Джулия, Алиша е. Да вярвам ли на новината, която току-що чух по радиото? Говорителят каза, че съпругът на Джулия Форестър е намерен жив и здрав.

— Да, вярно е — въздъхна Джулия, — трябваше да ти се обадя, но и аз самата още не съм преодоляла шока. А и не очаквах да се разчуе така бързо.

— Е, ако е вярно, то историята е направо изумителна. Макар и да не съм особено изненадана — добави Алиша. — Предполагам, че при това положение ще останеш във Франция?

— Ами… — Джулия направи кратка пауза. — Не знам.

— Ясно. — Този път Алиша замълча, преди да добави: — Говорила ли си с Кит?

— Още не.

— Е, не искам да се разпореждам с живота ти, но каквото и решение да вземеш, смятам, че е редно да говориш с него. По-добре е да го чуе от теб.

— Да, определено си права. — Точно в момента обаче Джулия не можеше да мисли по този въпрос.

— Между другото, обади ми се татко. Чул е новината и помоли да ти предам поздравленията му. Е, Джулия, радваш ли се, че Ксавиер се върна при теб?

Джулия видя, че Ксавиер се задава откъм кухнята, затова каза:

— Извинявай, Алиша, може ли да поговорим по-късно? Чакат ме много задачи.

— Разбира се. Поздрави Ксавиер от мое име. Ще ти звънна по-късно. Всичко хубаво, Джулия, и доскоро.

Джулия усети чифт ръце върху раменете си.

— Как си, мила ми Джулия?

— Още не съм се отърсила от шока — призна си тя.

— Кой не обича щастливия край… Je t’aime… — Ксавиер я целуна по врата и ръцете му се плъзнаха надолу по тялото й.

Джулия се отдръпна от него.

— Не! За бога, Ксавиер! Не разбираш ли? Това не е щастлив край!

— Не, Je comprend. Извинявай. Просто искам да ти демонстрирам любовта си към теб, но ще трябва да почакам, докато си готова да я приемеш.

Джулия установи, че тялото й е плувнало в студена пот. Имаше нужда да остане сама, надалеч от него. Запъти се към вратата, а той обяви:

— Поканени сме на обяд у Роланд и Маделин, за да отпразнуваме завръщането ми. Ходи ли ти се?

Точно Роланд и Маделин бяха поканили Ксавиер и Габриел на барбекю онзи съдбовен ден.

— Не. Уморена съм, Ксавиер.

В очите му просветна искра на раздразнение, но той кимна.

— Разбирам. Но смятам, че е редно поне аз да отида. Тръгвам след половин час. До после, mon amour.

— Да.

Джулия излезе на терасата и се свлече в стола. Денят беше зноен и единственото нещо, разграничаващо морето и небето, беше блещукащата линия от бяла мараня.

Алиша имаше право. Трябваше да се обади на Кит. Беше най-справедливо да го чуе от нейната уста.

Тя взе мобилния си телефон и затърси номера му с механични движения.

Какво, за бога, можеше да му каже?

Джулия поклати глава. Нима имаше значение?

Съпругът й се беше завърнал и болката в сърцето й беше съвсем отделен въпрос. Вече нямаше свободата да бъде с Кит. Колко странно, мислеше си Джулия, търсейки номера на Кит; съпругът й се беше върнал от отвъдното, а тя самата имаше чувството, че умира вътрешно.

Като чу Ксавиер да напуска къщата, си пое дълбоко въздух и натисна бутона за набиране.

 

 

Кит погледна към мобилния си телефон, който звънеше на бюрото му.

Виждаше, че е Джулия.

Остави го да звъни.

Нямаше да понесе разговора с нея. Знаеше какво има да му казва. Беше чул всичко по радиото в колата си.

Кит отправи поглед през прозореца, към градината на „Уортън Парк“. Още от самото начало живееше с убеждението, че Джулия е с него, единствено и само защото бе смятала съпруга си за мъртъв. Отпусна глава в ръцете си: това не беше съревнование, Ксавиер се беше върнал. Той беше съпругът на Джулия, тя — негова жена.

— О, боже… — простена Кит, клатейки отчаяно глава. Трябваше да се досети, че всичко беше твърде съвършено, за да е истина…

За пръв път от години си беше позволил да отдаде сърцето си на жена. С този голям житейски скок — излагайки се на опасност заедно с Джулия, която бе проявила смелостта да загърби страховете си, за да е с него — за пръв път бе разбрал какво е да обичаш истински.

— Къде ще намеря такава любов отново? — въздъхна той.

Знаеше, че няма. Знаеше и че няма нито капка надежда да спаси връзката им. Джулия почти със сигурност беше на седмото небе от щастие, както и той самият би се почувствал някога, ако неговата Мила се беше върнала от света на мъртвите.

Телефонът му зазвъня отново. Пак беше Джулия.

Отправяйки поглед към градината, Кит реши, че не би искал да чуе новината от нейната уста.

Разбираше я.

— Бъди щастлива, скъпа — прошепна той. — Винаги ще те обичам.

После Кит Крофърд отпусна глава в ръцете си и зарида като бебе.