Лусинда Райли
Орхидеената къща (44)

43

Същия ден на обяд Хари чу за кончината на братовчед му Хюго. Лорд Крофърд съобщи новината по типичния си неемоционален начин, и въпреки че Хари опита да прикрие първоначалния си шок, Адриана моментално забеляза промяната в лицето му. Пресегна се през масата и сложи ръка върху неговата.

— Съжалявам, Хари. Знам, че беше привързан към него. Но имаме и хубава новина — утеши го тя. — Съпругата на Хюго, Кристина, беше бременна, преди той да замине за Африка. Роди прекрасно момченце и го кръсти Чарлз, на чичото на съпруга си. Ето, виждаш ли? Животът продължава.

— На каква възраст е детето? — попита Хари.

— Вече е почти на две годинки.

Сърцето на Хари се сви. Нима едно бебе можеше да управлява „Уортън Парк“?

Кристофър се прозя шумно, а Адриана моментално стана и отиде при него.

— Време е за почивка, скъпи.

— Тюх! Тюх! Тюх! — оплака се той, докато Адриана му помагаше да се изправи. Като го поведе към вратата, Адриана каза:

— Като сложа баща ти в леглото, тримата с вас може да пием по кафе на терасата, oui? И днешният ден е прекрасен.

— Всъщност — подхвана Оливия — аз трябва да отскоча до Кромър. Налага се да попълня последните документи около работата ми с доброволките. Май дори войната не може да приключи без цял куп бумаги. Имаш ли нужда от нещо, Хари?

Хари поклати глава.

— Не, благодаря, Оливия.

— Между другото — добави тя, — някой си майор Чалмърс телефонира в имението тази сутрин. Искал да се увери, че си пристигнал благополучно и в крепко здраве. Обещах, че ще му върнеш обаждането. Записала съм ти номера му.

— Ясно — въздъхна Хари, — досетих се, че в най-скоро време ще искат да им докладвам.

— Е, струва ми се, че майка ти ще иска да поговори с теб по този въпрос. — Оливия го целуна по темето и се отправи към вратата. — Както вероятно предполагаш, тук изтече доста вода, докато те нямаше.

След няколко минути Адриана дойде при него на терасата. Хари реши, че е най-добре да подхване наболялата тема час по-скоро.

— Майко, какво е състоянието на татко?

— Chéri, мисля, че сам виждаш колко е крехък — каза тихо Адриана, подавайки му чаша кафе.

— Каква точно е прогнозата? Оливия ми обясни, че ако се пазел, можел да поживее още няколко години, но…

Адриана отпи глътка кафе.

— Хари, съжалявам, че трябва да ти сервирам толкова неприятна новина още на първия ти ден у дома, но трябва да знаеш истината. — Тя въздъхна и се пресегна да хване ръката му. — Баща ти умира. Преди по-малко от два месеца получи и сериозен инсулт, който обездвижи цялата лява страна на тялото му. Затова ходи толкова трудно. — Очите на Адриана се изпълниха със сълзи. — О, миличкият ми Хари, извинявай, че ти го казвам толкова скоро, но не му остава много време. Може да ни напусне всеки момент, а преди това да се е случило, трябва да говориш с него като наследник на имението, за да научиш какви са отговорностите ти.

— Разбирам. — Хари вдигната чашата до устата си, мъчейки се да овладее треперещата си ръка.

— Двете с Оливия направихме всичко по силите си, но що се отнася до документацията и финансите… винаги баща ти се е грижил за тях. Има много работа по имението, mais — въздъхна Адриана — в сметките му са останали съвсем малко средства. През изминалите няколко месеца с Оливия уреждахме заплатите на персонала, затова знам колко тежко е положението. Mon dieu, Хари, от това по-лошо няма накъде.

Хари се съгласи безмълвно с твърдението на майка си. Прокашля се и попита:

— Но как да ръководя имението? Всеки момент може да ме призоват в армията.

— Non, Хари — каза твърдо Адриана. — Отношенията ти с армията приключиха. Нужен си ни тук, от теб зависи да изправиш „Уортън“ на крака. И да изхранваш стоте му работници. Затова се налага да те освободят от военна служба. Баща ти е уредил всичко. Убедена съм, че това те радва, n’est-ce pas?

Потънал още по-надълбоко в черното тресавище на отчаянието, Хари не виждаше никакъв повод за радост. Освен това ненавиждаше факта, че се разпореждаха така с живота му. Чак сега, след дългите си години на сурово пленничество, бе успял да го поеме в свои ръце. Но очевидно беше забравил, че тук, в „Уортън Парк“, животът му не му принадлежеше. Отвори уста да каже нещо, но осъзнавайки, че думите му щяха да са ръководени от гняв и горчилка, отново я затвори.

Адриана огледа внимателно изпитото лице на сина си, който седеше мълчаливо насреща й, отправил тъжен поглед към далечината.

— Chéri, сигурно ти е много тежко още с прибирането у дома да научиш колко зле е баща ти. Но поне имаш възможността да прекараш малко време с него, преди да си е отишъл. Пък и, Хари — продължи с утешителен тон Адриана, — двете с Оливия ще ти помогнем с предстоящото изпитание. Най-доброто решение, което някога си взимал, е да се ожениш за нея. Мога само да я величая, беше наистина magnifique и не знам какво щях да правя без нея.

„Най-доброто решение, което ти някога си взимала, майко“, помисли си ядно Хари.

Скочи на крака, неспособен да понесе компанията й и минута повече.

— Извинявай, майко, но ми се струпа доста и искам да остана сам. Ще си направя една разходка.

— Разбира се. Je suis désolée, chéri — провикна се тя, когато Хари се стрелна надолу по стълбите на терасата.

Той закрачи бързо, дишайки на пресекулки. Избяга от дразнещо съвършената градина на майка си и продължи напред, докато не достигна откритото поле с полюшвани от вятъра още зелени царевици.

Хвърли се върху твърдата земя с вик на агония и гняв и заблъска по черната пръст като сърдито бебе, крещейки името на Лидия към небесата.

После зарида неудържимо за момичето, което никога нямаше да разлюби, и за бъдещето, по което така силно бе копнял.

Накрая Хари се обърна по гръб и загледа безоблачното небе.

Все още можеше да го направи… сега… просто да си тръгне… да избяга…

Поклати глава в отчаяние. Как? Баща му умираше. Ако съдеше по думите на майка си и Оливия, шокът от бягството на сина му несъмнено щеше да го тласне към гроба.

— О, боже! О, боже…! — изрева Хари със задавен от емоции глас.

Беше в капан, и толкова. Поне до смъртта на баща му.

Ами после?

Нима можеше да остави овдовялата си майка да се бори с проблемите на имението съвсем сама — защото Оливия в никакъв случай нямаше да се задържи до нея, изоставеше ли я съпругът й? Адриана нямаше да се справи. Затова тръгнеше ли си, опропастяваше не само „Уортън Парк“, но и животите на многото предани работници, чието бъдеще зависеше от него.

Хари обходи с поглед небето, в търсене на някакво решение. Дали пък не можеше да продаде имението? Но кой би имал средствата да го купи в опустошения от войната свят? Пък и знаеше, че майка му нямаше просто да посърне от мъка: щеше да се бори с нокти и зъби срещу такъв план. Беше отдала целия си живот на Уортън.

Единствената друга възможност беше… да доведе Лидия в дома си.

Но как? Как да се разведе с Оливия след всичко, което беше направила за него, след всичките й грижи за родителите му и „Уортън Парк“? Нима можеше просто да заяви, че възнамерява да я замени за млада тайландка?

Хари въздъхна с ясното съзнание, че идеята беше пълен абсурд.

Колкото и съвършена да беше Лидия, не можеше да си я представи като господарка на огромно имение. Освен това студът нямаше да й понесе. Парниковото му цвете щеше да посърне и загине тук.

Хари остана на земята много часове, наблюдавайки как небето помръква, а с него — и надеждата му. Съдбата сякаш се стремеше да възпрепятства плана му.

Не можеше да напусне „Уортън Парк“. Дори заради Лидия.

Но как да й го съобщи? Как да й напише писмо с новината, че всичко, което й беше обещал, нямаше да се случи?

Хари се изправи с натежало от тъга сърце и тръгна през полето обратно към къщата. Реши, че за момента ще уведоми Лидия само за лошото състояние на баща му и за вероятността завръщането му в Банкок да закъснее. Точно сега не можеше да понесе безвъзвратността на правилната постъпка — това да я освободи незабавно, за да й позволи да продължи с живота си без него.

Стигна до парника и отвори вратата. Нямаше никой. Бил беше свършил работа. Хари вдиша аромата на Лидия и сърцето се стегна в гърдите му. Тръгна между редовете маси, докато не се озова пред орхидеите. Вдигна няколко от саксиите и намери леко влажния пощенски плик. Докато късаше хартията, пулсът му запрепуска.

— О, господи! О, господи! — пророни през сълзи, виждайки дребничкия, спретнат почерк на Лидия.

Скъпи мой Хари,

Получих писмо ти от кораб, ка, и много съм щастлива. Освен това ми липсваш и нямам търпение върнеш се. Когато ми стане тъжно, си мисля за бъдеще ни заедно. И ми става весело. Нося твой пръстен и знам, че е символ на наша любов и че един ден ще се оженим пред двама наши богове.

Тук, в хотел, всичко наред. Получили нови чаршафи и възглавници за всички стаи и ток спира по-рядко. Имаме много нови гости и мадам е доволна.

Всички твои приятели изпращат ти поздрави и искат ти предам, че много им липсва твоя музика в „Бамбуков бар“.

Моля ми простиш за лош английски. Още уча се и се надявам стана по-добра. Твоя съм за вечност. Хари, ка.

Твое парниково цвете

XXX

— О, любов моя… любов моя… — простена Хари, притискайки писмото към гърдите си. — Как да живея така? Как да живея без теб…?

Стовари се върху малкото столче и прочете писмото отново, готов да избере смъртта пред ужасното чувство в душата си. След малко дочу стъпки и вратата в отсрещния край на парника се отвори. Като видя, че е Оливия, Хари побърза да скъта писмото в джоба на панталона си и стана на крака.

Тя тръгна към него с притъмняло от тревога лице.

— Търсих те навсякъде, скъпи. Майка ти каза, че си излязъл след обяд и не те е виждала оттогава.

— Аз просто… исках да остана сам — отвърна вяло той.

— О, скъпи, толкова много съжалявам. Разбрах, че Адриана ти е казала истината за баща ти.

— Да, каза ми я. — Хари се радваше, че може да използва този факт като оправдание за почервенелите си от плач очи и съкрушението, което навярно бе изписано по лицето му.

Тя отвори ръце плахо.

— Може ли да те прегърна?

Хари не се съпротивлява на прегръдката й. Имаше нужда от физическата утеха на друго човешко същество. После избухна в сълзи на рамото й. Тя му заговори с успокоителен глас, уверявайки го, че е до него, че го обича силно, че ще му помага вечно.

Хари беше загубен в тайната си скръб; агонията достигаше и най-дълбокото кътче на душата му.

— Трябва да се сбогувам — пророни той. — Как ще го понеса? Как ще го понеса?

— Знам — утеши го Оливия, на ръба на сълзи от състрадание, — о, мили, знам.

 

 

В Чанги Хари бе имал предостатъчно време да се упражнява в най-елементарно съществуване, и през следващите няколко седмици се възползва от този си опит. Прекарваше сутрините в кабинета на баща си — който скоро щеше да стане негов — и заедно преговаряха всеки аспект на огромната управленска отговорност, която представляваше имението „Уортън Парк“. Баща и син прекарваха повече време в компанията си от всякога досега. Но тези моменти бяха наситени с горчивина, тъй като и двамата знаеха причината зад всичко.

Хари започваше да осъзнава, че така и не беше проумял що за сложна роля изпълняваше баща му. Запознавайки се с всичките й тънкости, изпитваше все по-голямо и по-голямо възхищение към него.

— Златното правило, дори да имаш служители, отговарящи за финансите и фермата, е ти да владееш контрола. Трябва да следиш счетоводните книги и всяка седмица да обикаляш земите с кон. Разбираш ли ме, момчето ми?

— Да, татко — отвърна Хари, съсредоточил объркан поглед в цифрите на главната счетоводна книга. Не можеше да опише аритметиката като една от силните си страни.

— Трябва да си активно ангажиран с управлението и да се увериш, че всеки в „Уортън“ е наясно с това. Прадядо ти едва не загуби имението, понеже го интересуваха повече жените и виното. Прислугата направо си развяваше байрака. Не забравяй, че добрият водач винаги е най-отпред, както годините в армията несъмнено са те научили. Гордея се с теб, момчето ми — кимна красноречиво той, сякаш в опит да се реваншира за всичкото онова време, в което не му го беше казвал.

Следвайки съвета му, следобедите Хари взимаше някой от конете и тръгваше на обиколки из територията на имението. Научи какви посеви ще са им нужни за идната година и кои от машините трябва да бъдат подменени с нови. Преброи добитъка и свинете и посети имотите, които имението отдаваше под аренда, откривайки, че наемателите тайничко бяха разширили границите на отредените им според договорите земи.

Хари назначи Джим, синът на госпожа Комб, като нов управител на фермата. Момчето беше отраснало в имението, наблюдавайки как баща му изпълнява същата тази роля. Джим нямаше опит в ръководенето на хора, но пък беше млад, умен и благодарен за отдалата му се възможност. Вслушвайки се в съвета на лорд Крофърд, Хари държеше да наеме човек, на когото можеше да има вяра.

Късно нощем Хари проучваше сметките на имението — така поне имаше върху какво да съсредоточи вниманието си и причина да не се усамотява с Оливия в спалнята, преди да е заспала. Скоропостижно стигна до заключението, че финансовото състояние на Уортън беше по-плачевно, отколкото майка му предполагаше.

До края на лятото Хари имаше чувството, че познава всеки хектар от земите на имението, че знае какъв приход може да очаква от продажбата на ненужните посеви и добитък и колко пари трябва да похарчи по обновяването на фермерското оборудване. Оливия му беше изтъкнала, че колибите на някои от работниците имат спешна нужда от ремонт, но се налагаше да почакат. Все пак разходите по голямата къща щяха да са огромни.

Хари изчисли, че за да започне ремонтната дейност по имението, ще трябва да вземе банков заем от десет хиляди паунда, чието погасяване обаче можеше да започне чак след две години, когато стопанството започнеше да реализира доходи. Изобщо — чакаха го тежки времена…

Хари въздъхна и хвърли поглед към големия часовник с махало, който тиктакаше кротко в ъгъла на кабинета. Беше два и половина сутринта. Както всяка нощ, така и тази мислите му се отнесоха към Лидия. Какво ли правеше в момента? В Банкок вече беше късна сутрин. Вероятно седеше зад рецепцията и очароваше с усмивка новите гости на хотела…

И си мечтаеше за деня, в който Хари щеше да се върне при нея.

Извади лист хартия от бюрото на баща си и й написа няколко сантиментални реда, както правеше всяка нощ. Пъхна писмото в плик, за да го даде на Бил на сутринта. Вече не й говореше за бъдещето, не я залъгваше с празни надежди, а само й казваше колко много я обича и колко му липсва.

Нейните писма пристигаха нерегулярно, но той въпреки това ги търсеше всеки ден под орхидеите в парника.

Хари въздъхна, изключи лампата върху бюрото и се запъти към вратата. Мислеше, че вече е излежал доживотната си присъда в Чанги; сега се оказваше, че ще трябва да я излежи наново, този път в „Уортън Парк“.