Лусинда Райли
Орхидеената къща (59)

58

На следващия ден, въоръжена с няколкото снимки, които бе донесла със себе си, Джулия взе хотелската лимузина до къщата на Лидия. Този път „прислужникът“ й отвори вратата с усмивка и уважителен тайландски поздрав.

— Добре дошла, кун Джулия. Кун Лидия ви чака на веранда. Аз ви отведа.

Джулия го последва през притъмнелите стаи, чиито кепенци бяха свалени заради жаркото слънце, до просторна дървена тераса, която надвисваше над реката върху подпори. Красяха я големи саксии с цветя и във въздуха се разнасяше неустоимият аромат на жасмин, моментално напомняйки й за градината на „Уортън Парк“.

Лекият ветрец откъм реката обгръщаше верандата с приятна прохлада и караше малките пиринчени звънчета, висящи от тавана, да подрънкват тихо.

Къщата се намираше край заливче по широката част на реката. Лодките кретаха по течението й, но на такова разстояние от брега, че бръмченето им не представляваше нищо повече от кротко, успокоително жужене на фона на оазиса от тишина.

Лидия се появи откъм ъгъла на верандата с вехта конусовидна шапка на глава и тенекиена лейка в ръка. Лицето й грейна, като видя Джулия.

— Джулия — отвори ръце да я прегърне тя. — Добре дошла в мой дом. Много се радвам, че ми гостуваш. Така. — Старицата остави лейката до малко кранче и посочи един от столовете пред маса, сервирана за обяд. — Моля, седни и се чувствай като у дома си. Мога ли да ти предложа питие?

— Би било прекрасно, благодаря ти, Лидия.

Очите на Лидия отскочиха към вратата, където прислужникът чакаше нареждания. До броени секунди на масата пред Джулия се появиха чаша вода и кокосов орех със сламка.

— Ако желаеш, имам бира и вино — каза притеснено Лидия.

Джулия поклати глава.

— Това е идеално. — Тя отпи от сладката, гъста течност и се усмихна. — Не съм го опитвала досега, но ми харесва.

Джулия усети втренчения поглед на Лидия и се изчерви.

— Извинявай, че се взирам така, Джулия. Странно и чудесно е да наблюдавам красотата, произлязла от мен, Хари, собствената ми дъщеря и баща ти. И то тук, у дома. — Тя се усмихна широко. — Доволна съм от резултата, прелестна си. Наследила си най-хубавите черти от тайландските си корени, а от английските — височината и стойката. И прекрасна кожа, разбира се. О, тайландките дават мило и драго за светлата кожа на европейките!

— Аз пък искам смугла кожа — заяви Джулия.

Лидия прихна в сърдечен смях, мелодичен като песента на звънчетата, които подрънкваха над главите им.

— Да, белокожите хора горят от желание да почернеят. Сигурно това е една от шегичките на бог. Всички искаме точно онова, което не можем имаме. — Лицето на Лидия постепенно придоби сериозно изражение и тя се приведе към Джулия: — Скъпа, не се бой да ми разкажеш какво се е случило с Жасмин, когато е пристигнала в Англия. И сама се досетих. Снощи, още щом луната изплува на небето, проумях истината. Кун Бил и жена му Елзи са осиновили мое бебе, нали?

— Да, Лидия, така е станало — потвърди тревожно Джулия. — Не са имали друг избор.

— Знаел ли е Хари? — попита тя. — Знаел ли е, че дъщеря му расте толкова близо до него?

— Баба ми… тоест Елзи — поправи се Джулия — ми каза, че е разбрал едва няколко седмици преди смъртта си. Отишъл да занесе нещо за спомен на Бил и за пръв път срещнал Жасмин. Веднага се досетил… защото била твое копие.

— Значи моята Жасмин не е отраснала в „Уортън Парк“ като дъщеря на английски лорд — пророни умислено Лидия. — Вместо това са я отгледали градинар и благородната му жена.

— Да. Но Лидия — Джулия знаеше, че няма начин да я предпази от истината, — съпругата на Хари, Оливия, трябвало да роди точно по онова време.

— Разбирам. — Очите на Лидия притъмняха. — Повярвай ми, Джулия, че през седмиците, които Хари прекара с мен в Тайланд, нито веднъж не спомена, че е женен. Ако беше, нямаше да… — тя разклати яростно глава. — Излиза, че е предал и двете ни с негова жена.

— Представям си как се чувстваш — съгласи се Джулия, — и не знам защо Хари не ти е признал. Може би се е опасявал, че ще те загуби, ако научиш истината.

— И е бил прав, щял е да ме загуби. — В кехлибарените очи на Лидия пламтеше гняв. — Когато Бил дойде да ме намери в Банкок малко след раждане на моя Жасмин и ми разказа историята, едва не умрях от шока. Но с годините започнах да разбирам Хари. — Погледът в очите й се посмекчаваше с всяка следваща дума. — Разбрах, че е възможно да обичаш двама души едновременно.

— Не, Лидия — поправи я Джулия, — грешиш. Елзи ми каза, че бракът им бил стратегически. Хари нямал друг избор, освен да се ожени за Оливия и да създаде наследник, тъй като имало опасност да не се завърне от фронта. Нямало значение дали се обичат. Оливия била сметната за подходяща съпруга и той просто изпълнил дълга си. Ти си била жената, която Хари обичал и с която искал да прекара живота си.

— Ами жена му? Обичала ли го тя? Или просто се примирявала с условията на брака им? — попита Лидия.

— Елзи е работила като нейна прислужничка цели четирийсет години и твърди, че Оливия боготворяла Хари — въздъхна Джулия. — За нея било истинска любов, поради което, разбира се, страдала много, когато… научила за теб.

— Научила е? — Залепи длан на устата си Лидия. — Как?

— Открила последното ти писмо до Хари, с годежния ти пръстен вътре. Няколко дни по-късно загубила собственото си дете. По думи на Елзи, прекарала остатъка от живота си в огорчение заради предателството на Хари.

— О, о! Каква болка е причинила любовта ни! — Лидия поклати отчаяно глава. — Съчувствам на горката жена. Казала ли е на Хари, че знае за мен?

— Никога. Просто затворила сърцето си към него и сложила дълга си към имението на първо място. Елзи каза, че и двамата живели нещастно до края на дните си — добави Джулия. — Като се замисля, май щеше да е много по-добре за всички, ако Хари се беше върнал при теб, освобождавайки Оливия. Но пък, разбира се, имал да мисли за „Уортън Парк“, който бил изпаднал в плачевно състояние точно след войната. Хари отговарял за стотици работници, които изкарвали прехраната си в имението. Колкото и съкрушен да бил, трябвало да остане в Англия. Наистина нямал избор.

Лидия кимна.

— Бил ми обясни това, когато дойде да ме намери тук, в Банкок. Беше много мил. Мисля, че е бил прекрасен човек. Той спаси живота ми.

— Много го обичах — каза Джулия. — Всеки път, когато посещавах „Уортън Парк“, прекарвах повечето от времето си в парниците, гледайки как се грижи за цветята си. И двете с майка ми сме отраснали обградени от благоуханията на родината, която не сме познавали като своя.

— Това поне е някаква утеха — усмихна се Лидия. — Изпратих една рядка орхидея с Жасмин, за да й я отгледа Бил. Има само няколко такива в света. Един ден, малко преди Жасмин да се роди, я видях на пазар за цветя тук, в Банкок. Познах вида й и веднага й я купих. Питам се дали е виреела в Англия?

— Наистина ли? — Джулия се присети за рисунката на рядък вид орхидея, която Жасмин бе нарисувала като малка и която беше направила такова впечатление на собствения й баща. — Да, струва ми се, че е виреела добре — прошепна тя.

— А твоят баща? И той ли е починал? — поинтересува се Лидия.

— Не — усмихна се Джулия, — в крепко здраве е. Обожаваше майка ми и двамата водеха много щастлив живот. Толкова щастлив, че така и не се опита да я замени с друга след смъртта й.

— А знае ли истината за произхода на жена си?

— Да, но научи съвсем скоро, като мен.

— Ще ми се един ден да се запозная със съпруг на моя дъщеря — каза Лидия. — Значи и ти си била единствено дете?

— Ами, не съвсем… имам сестра, но неотдавна разбрах, че е осиновена — обясни Джулия. — Майка ми смятала, че не може да има деца, затова осиновили сестра ми Алиша още като бебе. Тя е с три години по-голяма от мен. Много се изненадали, когато аз съм се появила. Май баща ми никога не е имал желание да казва истината на Алиша, но когато Елзи му разказала историята за това как Жасмин заживяла в „Уортън Парк“, се почувствал длъжен. В противен случай щяла да реши, че и тя като мен е внучка на теб и Хари. Въпреки това продължавам да я имам за своя сестра — завърши прочувствено Джулия.

— Разбира се — съгласи се Лидия. — А сега, Джулия, предлагам да започваме обяда.

Лидия кимна на прислужника си, който моментално влезе в къщата.

— И така, Джулия, значи си пианистка? Мога ли чуя някое твое изпълнение?

— Да, можеш. Свирила съм навсякъде по света. Имах голям късмет — добави скромно Джулия. — Един агент ме хареса, когато бях на деветнайсет и следвах в Кралския музикален колеж, и ми помогна да изградя кариера.

— Джулия, късметът не те намира, ако нямаш дарба — смъмри я Лидия. — Сигурно си гениална. А още си толкова млада. Къде ще отидеш, като си тръгнеш от Банкок? Ще свириш някъде, може би?

— Не — отвърна тя, а Нонг се върна на терасата с две купи гореща супа върху поднос. — Последната година… ами, донесе ми някои… тежки промени — обясни Джулия. — Ще минат поне още няколко месеца, докато седна пред пианото отново. И откровено казано, нямам абсолютно никаква представа накъде ще тръгна оттук. Затова и дойдох в Банкок, за да си дам време за размисъл.

— Е, трябва да ми кажеш всичко, защото в очите ти виждам, че нещо те мъчи. Но първо се наслади на този том ка гай; Нонг го е сготвил. Мен ако питаш, по-вкусен няма в цял Банкок.

След апетитната супа от кокосово мляко и лимонова трева с лентички крехко пилешко Нонг сервира чиния с манго и папая за десерт.

— И така, Джулия, разкажи ми за тежката си година.

— Ами… — Дори след толкова време, на Джулия й се наложи да събере всичките си сили, за да произнесе думите на глас. — Преди дванайсет месеца загубих двегодишния си син Габриел в автомобилна катастрофа. Мислех, че съм загубила и съпруга си Ксавиер, но само преди няколко седмици се появи в къщата ни във Франция. Той карал колата, убила сина ни, а след злополуката се покрил. Оправда се, че не можел да ме погледне в очите. — Джулия сбърчи чело. — А едва преди седмица открих, че бил ужасно пиян и изобщо не бивало да сяда зад волана. И така — гласът й спадна до шепот, — напуснах го и дойдох тук.

Очите на Лидия се изпълниха със състрадание и тя се пресегна през масата да хване ръката на Джулия.

— Каква ужасна трагедия. Знам по-добре от всички що за божие наказание е да загубиш твоя рожба.

— Да — съгласи се Джулия. — Не мога да си представя нищо по-страшно.

— Няма такова. Знам. Сърцето ти — Лидия стисна своето с ръце — опустява.

— Да — пророни Джулия, — няма утеха, а болката никога не стихва.

— Така е. Аз също трябва да скърбя за раздялата на духа на дъщеря ми с тази земя. Имам чувство, че два пъти скърбя по нейна загуба — въздъхна Лидия. — Но за теб е още по-трудно: виниш твой съпруг за смъртта на син.

— Ненавиждам го не само заради онова, което причини на Габриел, но и за постъпката му спрямо мен — отвърна Джулия, неспособна да прикрие гнева си.

— Съвсем нормално е да се чувстваш така. Но един ден ще трябва да му простиш за грешката, Джулия, за твое добро е. Научила съм, че не е хубаво да носиш омраза в себе си. Тя те изяжда, унищожава те.

— Знам, Лидия, но на думи е по-лесно, отколкото на практика.

— Да, така е. И двете сме били предадени от мъже, които сме обичали и на които сме вярвали. Твой съпруг ми звучи като малодушен мъж, но такива има много — коментира Лидия. — Отпърво си мислех, че и Хари е от тях, но сега проумявам, че май не е бил. За да остане в Англия и да изпълни свой дълг е трябвало сила.

— Виж, ако е някаква утеха, чутото от Елзи ме накара да повярвам, че решението е разбило сърцето му. Ти наистина си била любовта на живота му.

— А той моята — отвърна Лидия. — Ти обичаше ли твой съпруг? — реши да върне тя разговора към предишната тема.

— Много, и вярвах, че той е любовта на моя живот, докато…

Лидия се премести напред в стола си със заинтригувано изражение на лице, а Джулия напрегна сили да й обясни за случилото се, усещайки как бузите й пламват.

— Живеех с мисълта, че съм вдовица, когато един англичанин прояви голяма добрина към мен. Грижеше се за мен, когато си нямах никой друг. С негова помощ започнах да се възстановявам и да виждам бъдеще за себе си… и за нас.

— Разбирам. — Лидия я слушаше съсредоточено. — А къде е сега?

— В Норфък. По една ирония на съдбата той е новият лорд Крофърд — призна й Джулия. — Живее в „Уортън Парк“.

Лидия впери поглед в нея, мъчейки се да проумее думите й.

— Но от това следва, че…

Джулия усети накъде бие и побърза да я спре.

— Не. Нямаме близка роднинска връзка. Хари не е имал други деца, след като Оливия загубила бебето си. По наши изчисления с Кит сме трети братовчеди.

По лицето на Лидия се разля облекчение.

— Радвам се да го чуя, Джулия. В очите ти виждам, че изпитваш силни чувства към този мъж. Обичаш ли го?

— Мислех си, че привързаността ми към него се дължи на това, че ми помогна в нужда. Но когато Ксавиер се върна и отново станах негова съпруга, само Кит ми беше в главата. И — призна си тя — все още е така.

— Но в такъв случай, скъпа ми Джулия, защо не се върнеш при него?

— Защото… о, боже — стана й много горещо и отметна косата от раменете си, — безкрайно оплетено е. Дори не се обадих на Кит, за да му обясня, че Ксавиер се е върнал. Наложило му се е да разбере от медиите, че съпругът ми е жив. Не — тя поклати глава, позволявайки на лекия ветрец да разхлади врата й, — убедена съм, че не би ме приел обратно. Нараних го твърде жестоко.

— Несъмнено долавяш иронията във всичко това… — пророни бавно Лидия. — Влюбена си в лорд Крофърд от „Уортън Парк“ и си тук, в Банкок, с мен. Мисля, че и двете сме пролели безброй сълзи по възглавниците си заради хора в далечна Англия. Може би — Лидия поклати глава — самият „Уортън Парк“ е прокълнат. Може би е като беззащитно кърмаче, нуждаещо се от храна и нечии непрестанни грижи. Не го касаят хората, чиито животи жертва в свое име.

Джулия се усмихна на метафората й.

— Всъщност имението ще трябва да бъде продадено рано или късно. Кит няма възможност да изплати всичките му дългове, а реставрацията би струвала стотици хиляди лири. Не след дълго „беззащитното бебе“ ще се сдобие с нови и, да се надяваме, по-богати родители.

— Трудно ми е да си представя, че съм загубила любовта на мой живот заради някаква си къща — сбърчи вежди Лидия, — но разбирах, че не е толкова просто. Това е наследство и е тъжно, че го чака смърт.

— Да, защото… колкото и болка да е причинил, „Уортън Парк“ е прекрасно място. О, Лидия, ще ми се да можеше да го видиш — въздъхна Джулия. — Открай време го обичам, още от малко момиченце, а седмиците, които прекарах там с Кит, бяха едни от най-щастливите в живота ми.

— В кръвта ти е — кимна тържествено Лидия. — Ако беше момче, внук на Хари, имението щеше да е твое, нали така?

— Може би. Според сестра ми в наши дни мога да изискам ДНК проба и с нейна помощ да претендирам за право на собственост. Само че никога не бих го причинила на Кит — отсече Джулия, усещайки, че е време да смени темата. — Имам ли други роднини тук, в Тайланд? — поинтересува се тя.

— О! — плесна с ръце Лидия. — Имаш цял куп! Лели и чичовци, и толкова много братовчеди, че не мога да ги изброя. Някои от праплеменниците ми имат много успешни бизнеси — добави гордо Лидия. — Имат университетски дипломи и живеят в Япония и Америка. Може да произхождам от скромно рибарско семейство, но винаги сме били умни — усмихна се тя, — особено баща ми. Някога спечелил стипендия за университета „Чулалонгкорн“ в Банкок и се превърнал в именит журналист и политически активист. А сега ще ми покажеш ли снимките на моята Жасмин?

— Разбира се. — Джулия ги извади от дамската си чанта и се приближи до Лидия, за да й разказва историята зад всяка от снимките. — Това е майка ми на петгодишна възраст, а тук е на единайсет и тъкмо е взела гимназиалния си изпит…

— Значи и тя е била умница! — усмихна се Лидия.

— О, да. Тук е на дипломирането си от университета, а тук е с баща ми, тук пък е с Алиша и мен.

Лидия огледа внимателно снимките, докосвайки лицето на дъщеря си във всеки етап от краткия й живот. После вдигна поглед и попита:

— Как е починала, Джулия?

— От рак на яйчниците. Оказва се, че бил много труден за диагностициране. Докато лекарите го открият, вече се беше разпространил и не можеха да направят нищо.

— Разбирам. И Жасмин цял живот вярвала, че Елзи и Бил са нейни родители?

— Да.

Очите на Лидия лъщяха от сълзи.

— Сигурна съм, че са я обичали.

— Така е, Лидия. Имай ми вяра.

— Макар и да не е имала онова, което смятах, че ще й осигуря, като я изпратя в Англия.

— Да, Лидия, но някога е имало значение от коя класа произхождаш. В наши дни обаче не смятам, че е така. Старите правила са изчезнали. И именно защото с майка ми не сме били обременени от благородническата си кръв, сме имали възможността да изберем свой собствен път в живота.

Лидия кимна.

— Разбирам те и съм съгласна с теб. Дори в Тайланд жените вече надигат глава и се учат как да бъдат независими. Аз самата, макар че съм родена в едно различно време, си намерих съпруг, който ме уважаваше като своя равна; двамата бяхме дори партньори в бизнеса, който ме направи много богата жена. Като млада не бях очаквала животът ми да се развие така; мислех си, че просто ще се омъжа и ще създам семейство.

— Повярвай ми, през изминалата година се научих да живея ден за ден и да очаквам неочакваното — каза Джулия.

— В такъв случай и ти като мен си наясно, че всичко е възможно. Човек трябва винаги да гледа към бъдещето и да поверява съдбата си в ръцете на бог, в който и бог да вярва. Май имаме доста общо помежду си, не мислиш ли? И двете сме опознали живота по трудния начин, но това ни е направило мъдри и силни. А сега, скъпа ми Джулия — сподави прозявката си Лидия, — трябва да си почина. Добре дошла си да останеш тук, или пък заповядай утре, за да си побъбрим още.

Личеше си колко изморена е Лидия.

— Ще дойда утре.

— И още колкото пъти искаш, преди да си тръгнеш. Имаме много за наваксване. — Лидия стана, целуна Джулия по двете бузи и взе ръката й. — Толкова се радвам, че ме намери.

— Аз също — отвърна Джулия, целувайки старицата. — Дали Нонг би могъл да ми извика такси?

— Сигурна съм, че вече го е сторил — усмихна се Лидия.

— Утре по същото време? — попита Джулия.

— Да.

— Довиждане, Лидия. — Джулия й махна с ръка и последва Нонг през къщата и навън, до чакащото такси.