Лусинда Райли
Орхидеената къща (5)

4

Когато се събуди на следващата сутрин, Джулия остана в леглото, очаквайки неизменното нападение на мрачните мисли — чувството на безнадеждност, най-коварно обземащо първите няколко спокойни секунди, в които още беше твърде сънлива, за да си спомни ужаса.

Този път не я връхлетяха.

Затова, вместо да се обърне на една страна и да запуши с длани ушите си в безсмислен опит да заглуши грозния им глас, реши да стане от леглото.

Отиде до прозореца на спалнята и отвори пердетата.

Причината вилата й — най-обикновена двуетажна къщичка с по две стаи на етаж — да се ползва с такава популярност сред летовниците беше великолепната гледка. Беше кацнала високо на едно тревисто хълмче, само на няколко секунди път пеша от Блейкни „Хай Стрийт“, и предлагаше удобството от това да живееш в пределите на селцето, като в същото време се любуваш на спокойствие и открита панорама заради издигнатото й положение.

В онзи ден слънцето обливаше със свежата си януарска светлина заскрежената могилка. Под нея се виждаше пристанището на Блейкни, а отвъд него — морето. Джулия дръпна резето на малкото прозорче, отвори го широко и вдиша с пълни гърди. В ден като днешния, помисли си тя, бе възможно да повярваш, че пролетта може и да се завърне.

Затвори прозорчето, внезапно разтреперана от студ в тънката си фланелка, намъкна жилетката и слезе в кухнята да си направи чай.

До пладне вече съзнаваше, че нещо в действителност се беше променило. Колкото и да се опитваше, не можеше да си спомни какво я бе държало в тази къща всеки Божи ден в продължение на изминалите няколко месеца. Времето се точеше; не я свърташе на едно място и дори й ставаше скучно.

Претърси съзнанието си за пътя към добре познатото вцепенение, но напразно — то отказваше да я приеме обратно. Обземаше я чувство на клаустрофобия и просто се налагаше да излезе от къщата. Наметна якето и шала си, нахлузи гумените ботуши и изхвърча през вратата, крачейки през ливадата надолу към морския бряг.

Пристанището пустееше. Като че ли и малките лодки, зимуващи на сигурно край сушата, не ги свърташе на едно място; такелажите им подрънкваха нетърпеливо, сякаш за да напомнят на лодкарите колко работа щяха да им свършат съвсем скоро. Джулия остави пристанището зад гърба си и продължи разходката си надолу по дългата ивица земя, в далечния край, на която тюлените се препичаха на пясъка и радваха туристите, прииждащи по море, за да ги погледат.

Ледовитият вятър щипеше лицето й и тя вдигна високо яката на якето си, за да се предпази от него. Продължи разходката си, въпреки студа, благодарна за абсолютната усамотеност на все по-изтъняващата ивица земя, в този си участък обградена с вода и от двете страни — сякаш я водеше надалеч от света.

Спря, после се обърна и тръгна надолу по единия склон на ивицата, към плискащата се на сантиметри под краката й вода. Беше достатъчно дълбока и студена, за да се удави в нея, а и силното течение щеше бързо да я отнесе навътре в морето. Озърна се в двете посоки, уверявайки се, че е съвсем сама.

Решеше ли да се хвърли, нямаше кой да я спре… и болката щеше да стихне.

В най-лошия случай щеше да заспи вечен сън. В най-добрия — да ги види отново.

Джулия провеси колебливо крак над водата.

Можеше да го направи още сега…

Сега…

Какво й пречеше?

Погледна надолу към сивата вода, свиквайки смелост да предприеме последната крачка към покоя, но…

Не можеше да го направи.

Вдигна безнадежден поглед към блудкавото бяло слънце, после отметна глава назад и от гърдите й се изтръгна чудовищен крясък.

— ЗААААААААЩООООООО?

Свлече се на колене върху топящия се скреж и зарида горчиво, блъскайки юмруци в земята, обсебена от ярост и болка, и гняв.

— Защо точно тях?! Защо тях?! — заповтаря отново и отново, докато изтощението й не надделя и не я принуди да замени думите с вопли.

Просна се по гръб на земята с разперени крайници, ронейки сълзите си по мократа трева, ридаейки с мощ, трупана цели седем месеца.

Когато накрая сълзите й се изчерпаха, остана на земята, неподвижна, безмълвна, празна.

След малко се поизправи, коленичи като за молитва и им заговори.

— Трябва да… живея! Все някак трябва да живея без вас… — простена. Разпери ръце настрани с обърнати към небето длани. — Помогнете ми, моля ви, помогнете ми… — После отново се свлече и отпусна глава върху коленете си, заровила лице в ръцете си.

До ушите й долиташе единствено ритмичното плискане на водата край нея. Съсредоточи се върху него и осъзна, че й действаше някак успокояващо. Почувства слабата топлина на слънцето по гърба си и най-внезапно я изпълни неочакван прилив на спокойствие.

Нямаше представа колко време бе изтекло, преди да стане на крака. Подгизната до кости от топящия се по тревата скреж, с омекнали като желе крака и вкочанени от студа ръце Джулия се заолюлява по ивицата земя към къщата си.

Пристигна разтреперана от изтощение заради дългата разходка и буйния наплив на емоции. Тъкмо завърташе дръжката на входната врата, когато чу някой да вика името й.

— Джулия!

Погледна надолу по склона и видя Кит Крофърд да се катери откъм „Хай Стрийт“.

— Здрасти — каза, като я наближи. — Наминах да те видя, но те нямаше вкъщи, така че пъхнах една бележка през пощенския процеп на вратата ти.

— О — каза неориентирано тя, далеч неподготвена за разговор с представител на живите.

Кит се взираше в нея.

— Вир-вода си. Какво си правила, за бога? — Погледна към небето за отговор. — Да не би да е валяло?

— Не. — Джулия отвори входната врата и нагази с ботуши сгънатия лист хартия, който Кит й бе пуснал през процепа. Наведе се да го вземе.

— Оставил съм ти телефонния си номер — посочи той към бележката. — Но като така и така те намерих, съгласна ли си да ми отделиш няколко минутки?

Джулия съзнаваше, че едва ли излъчва голямо желание за разговори, пък и зъбите й започваха да тракат от студ.

— Мисля, че е най-добре да взема гореща вана — каза тя с надеждата, че му е дала достатъчна причина да си тръгне.

Кит обаче я последва в къщата най-невъзмутимо.

— Безценните ти пръсти са почти сини. Не мога да позволя най-прочутата концертна пианистка на Великобритания да получи сериозно измръзване. — Затвори вратата след себе си и потрепери неволно. — Дявол да го вземе, и тук е същински хладилник. Виж какво, защо не отидеш горе да си вземеш една гореща вана, докато аз запаля огъня и направя кафе?

Джулия се обърна и го погледна в очите.

— Сигурно ще се позабавя. Трябва добре да се натопля.

— Не бързам заникъде — отвърна приветливо Кит. — Отивай.

 

 

Джулия полежа във ваната, давайки време и на краката, и на мозъка си да се размръзнат, обмисляйки неочакваната поява на Кит, и то точно в такъв момент. Не беше свикнала на прага й да изникват непредвидени гости, и не знаеше доколко й е приятно.

При все това… по време на самотната си разходка бе проумяла, че повече не може да тъпче на същото място, че трябва да послуша съвета на околните и да направи опит да продължи напред.

Беше й се удала възможност да избере смъртта.

Тя обаче беше избрала живота.

Намъкна дънките си и старата вълнена жилетка, която беше намерила закачена на вратата в стаята за гости, и се върна на долния етаж.

Кит седеше на дивана с малко пакетче върху коленете си. Огънят бумтеше толкова ярко, колкото никога не смогваше да го разпали.

— Е, как ме намери? — попита го, намествайки се пред камината.

— Благодарение на сестра ми Бела, разбира се — обясни Кит. — Тя познава всички. Или по-скоро цел на живота й е да познава всички, а ако някой случайно й убягва, то познава човек, който го познава. В твоя случай беше сестра ти Алиша. Опитах да ти се обадя, но мобилният ти телефон като че ли постоянно е изключен.

Джулия се присети гузно за седемнайсетте гласови съобщения, които не беше прослушала последния път, когато беше включила телефона си.

— Клетъчното покритие е доста ненадеждно тук.

— Няма проблем. И така, първо на първо искам да ти се извиня за онзи ден.

— Защо?

Кит сведе поглед към ръцете си.

— Не знаех, че те е сполетяла такава беда. Както ти казах, бях в чужбина дълго време. Върнах се в Англия едва преди няколко месеца.

— И кой ти разказа?

— Бела, естествено. Явно всички вестници са тръбили историята, а тя набрала сведения от тях. Убеден съм, че в по-голямата си част са неверни, както обикновено се случва.

— Аз… не знам — въздъхна Джулия, — вероятно се досещаш, че не съм ги чела.

— Не, разбира се, че не си. — Кит видимо се чувстваше неловко. — Съжалявам, Джулия. Сигурно е било… сигурно е ужасно.

— Да. — Джулия побърза да смени темата и за свое, и за негово добро. — Е, за какво искаш да говориш с мен?

Лицето на Кит се озари.

— Натъкнах се на нещо, което може би ще заинтригува теб и семейството ти.

— Така ли?

— Да. Нали ти споменах, че ще реновирам къщичките във вътрешния двор?

Джулия кимна.

— Е, оказва се, че новият ми дом наистина е някогашната къща на баба ти и дядо ти. Докато махали дъските на пода, водопроводчиците намерили това. — Кит посочи с глава пакетчето на коленете му.

— Какво е това?

Кит разгърна внимателно опаковката, разкривайки малка книга с кожена подвързия.

— Дневник, воден от 1941-а — размаха той книжката пред себе си. — Попрелистих го и разбрах, че е принадлежал на военнопленник от затвора Чанги.

Джулия сбърчи вежди.

— Това е в Сингапур, нали?

— Да — потвърди Кит. — Много британски войници, сражавали се в Малая по онова време, се озовавали там като почетни гости на японците. Случайно дядо ти да е бил военнопленник?

— Дядо Бил често говореше за „Изтока“, но главно за красивите цветя, които виреели там — усмихна се Джулия. — Никога не е споменавал Чанги.

— Едва ли би говорил за това пред малко дете, но определено е възможно дневникът да е негов, особено като се има предвид, че често ти е разказвал за района — отбеляза Кит. — А и според мен няма как да е принадлежал на друг човек, понеже дядо ти е прекарал целия си живот в онази къщурка.

— Може ли? — Джулия протегна ръка и Кит й даде дневника. Още като отвори на първата страница, й направи впечатление, че кожената подвързия явно бе защитила фината хартия вътре и текстът се четеше. Думите бяха красиво изписани с елегантен почерк и черно мастило.

— Това почеркът на дядо ти ли е? — попита Кит.

— Откровено казано, не си спомням да съм виждала нещо, написано от него. Майка ми водеше записките по всевъзможните видове орхидеи, които отглеждаше в парниците — обясни Джулия. — Може пък баща ми да разпознае почерка му. Или баба ми, която е надхвърлила осемдесетте, но разправят, че все още се радва на цветущо здраве. Чудно ми е обаче, ако дневникът в действителност е негов — заумува на глас Джулия, — защо му е било да го крие?

— Попрочел съм това-онова за изживяванията на военнопленниците по японските затвори и знам, че им е било доста тежко. Може би дядо ти го е криел, за да не разстройва баба ти. Дали бих могъл да го прочета, след като обиколи семейството ти? Винаги съм намирал историческите сведения от първоизточника за особено увлекателно четиво.

— И с право, бих казала — отбеляза Джулия, споходена от чувство за вина, задето бе живяла в такова неведение относно миналото на дядо си.

Кит стана от дивана.

— Освен това исках да те помоля за една услуга. — Той отиде до ниската библиотечка от едната страна на камината и взе една от книгите. — Вярвам, че тази е моя.

В ръцете си държеше „Детска книжка на чудесата“, която Джулия бе купила за една лира от разпродажбата в Уортън.

— Няма как да е твоя! Издадена е през 1926-а.

— Аха, пластичната хирургия има невероятни постижения в наши дни — отвърна й ухилено Кит. — Но шегата настрана, книгата е принадлежала на моя дядо. Би ли се съгласила да ми я отстъпиш в замяна на дневника?

— Разбира се.

— Благодаря. Виж, Джулия — подхвана Кит, внезапно сконфузен, — умирам от глад и се питах дали не би искала да отидем на… — Прекъсна го мелодията на мобилния му телефон. — Прощавай, налага се да вдигна. — Долепи телефона до ухото си. — Ало? Здравей, Ани… — Той се заслуша, после разклати глава. — Не те чувам, тук сигналът е ужасен. Моля? Не става, нищо не чувам. Тръгвам и ще се видим там. Благодаря, до скоро.

— Извинявай, Джулия, трябва да вървя. — Кит стана и се запъти към вратата, после спря и се обърна към нея. — Ще ми кажеш, ако научиш нещо за дневника, нали?

— Разбира се. Благодаря ти, Кит, че отдели време да ми го донесеш.

— За нищо. Впрочем разходих се до парниците; още ги има, макар че един господ знае в какво състояние са, ако се съди по неразборията в зеленчуковата градина. Ела да ги огледаш, ако искаш, но най-добре побързай, преди новият собственик да се е нанесъл в имението. Довиждане, Джулия. — Той й се усмихна вяло и затвори вратата след себе си.